// Вие четете...

Чувства и власт

Ислямът, като идентичност.

„Водата и огъня имат различни цели.

Ислямът, като идентичност.

Докато азиатците стават все по-агресивни в резултат от икономическото си развитие, по същото време мюсюлманите масово се обръщат към исляма като към източник на идентичност, смисъл, легитимност, перспектива, сила надежда, която е резюмирана в лозунга „Единственото решение е ислямът“. По своите мащаби и по дълбочината си това ислямско възраждане представлява крайният етап в приспособяването на ислямската цивилизация към Запада, опит да се намери „решение“ не в западните идеологии, а в исляма. Той олицетворява приемане на модерността, отхвърляне на западната култура и връщане към исляма като към напътствие за живот в модерния свят. Както заяви през 1994 г. един висш саудитски държавник, „внесеното от чужбина е хубаво, доколкото се ограничава до лъскавите предмети и до високите технологии. Но внесените отвън непонятни социални и политически институции могат да бъдат смъртоносни — питайте за това иранския шах… За нас ислямът не е просто религия, а начин на живот. Ние в Саудитска Арабия искаме да се модернизираме, но не и да се позападним“.
Ислямското възраждане е стремежът на мюсюлманите да постигнат тази цел. Това е широко духовно, културно, социално и политическо движение, разпространено в целия ислямски свят. Ислямският „фундаментализъм“, който обикновено се смята за политически ислям, е само един от компонентите на много по-широкото възраждане на ислямски идеи, практики и реторика и на възвръщането на мюсюлманското население към исляма. Това възраждане е основно, а не екстремистко течение, то е всепроникващо, а не изолирано. Възраждането влияе върху мюсюлманите във всяка страна и върху повечето аспекти на обществото и на политиката в мнозинството мюсюлмански страни. „Индикациите за пробуждането на исляма като фактор в личния живот са много – пише Джон И. Еспозито — и между тях са повишеното внимание към спазване на религиозните ритуали (посещения на джамиите, молитви, постене), разпространяването на религиозни програми и публикации, изтъкване на ислямския начин на обличане и на ислямските ценности, съживяване на суфизма (ислямския мистицизъм). Това обновление, което има по-широка основа, е придружено от утвърждаване на исляма в обществения живот: увеличава се броят на ислямски ориентираните правителства, организации, закони, банки, служби за социално подпомагане и образователни институции. Както правителствата, така и опозиционните движения се обръщат към исляма, за да увеличат авторитета си и да получат по-масова подкрепа… Осъзнавайки потенциалната сила на исляма, повечето политици и правителства, включително тези от по-светски страни като Турция и Тунис, проявяват все по-нарастваща отзивчивост и загриженост към въпросите, свързани с исляма.“
По подобен начин друг известен изследовател на исляма, Али Е. Хилал Дасуки, гледа на неговото възраждане като на опит да се възстанови ислямското право на мястото на западното право, да се използва все повече религиозен език и религиозна символика, да се разшири ислямското образование (което се проявява в нарастване на броя на ислямските училища, както и в ислямизация на учебните програми на редовните държавни училища), да се стимулира придържането към ислямските норми на обществено поведение (като например забулването на жените с фереджета, въздържане от употреба на алкохол), да се увеличи участието в религиозните служби, ислямски групи да оглавят опозицията на светските правителства в мюсюлманските държави, както и да се разшири международната солидарност между ислямските държави и общества. Религиозното възраждане e глобално явление, но Бог, или по-скоро Аллах, се реваншира по най-убедителен начин в т. нар. умма, ислямската общност.
В своите политически прояви ислямското възраждане има известно сходство с марксизма, най-вече що се отнася до свещения характер на писаните текстове, до визията за съвършеното общество, до поемането на ангажимент за фундаментални промени, до отхвърляне на съществуващата власт и на националната държава и до доктриналното многообразие, вариращо от умерен реформизъм до насилствени революционни действия. Една по-полезна аналогия обаче може да се направи с протестантската Реформация. И двете представляват реакция срещу закостенялостта и корупцията на съществуващите институции; и двете призовават за завръщане към по-чиста и по-строга форма на съответната религия; и двете проповядват труд, ред и дисциплина и са привлекателни за зараждащата се динамична средна класа. И двете също така са комплексни движения с най-различни течения, като само две от тях имат основно значение: лютеранството и калвинизмът, шиитският и сунитският фундаментализъм. Може дори да се направи паралел между Джон Калвин и аятолах Хомейни по линия на монашеската дисциплина, която и двамата се опитват да наложат в своите общества. Основната цел на Реформацията, както и на ислямското възраждане, е фундаменталната реформа. „Реформацията трябва да бъде универсална — заявява един пуритански пастор. — Реформирайте навсякъде, всички хора и професии, реформирайте съдиите и дори по-нисшите магистрати. Реформирайте университетите, реформирайте градовете, реформирайте държавите, реформирайте началните училища, реформирайте деня за почивка, реформирайте обредите, реформирайте богослужението.“ По същия начин Ал-Тураби заявява: „Това пробуждане обхваща всичко — то не се отнася само до набожността на отделния индивид, то не е само интелектуално или културно, нито пък е само политическо. То е всичко това, всеобхватно преустройство на обществото от горе до долу.“
Да се пренебрегва въздействието на ислямското възраждане върху политиката на Изтока в края на XX в. е все едно да се пренебрегва въздействието на протестантското реформаторство върху европейската политика в края на XVI век. Ислямското възраждане се отличава от Реформацията в един ключов аспект. Въздействието на Реформацията до голяма степен е ограничено до Северна Европа; то не е толкова силно в Испания, Италия, Източна Европа и Хабсбургската империя. За разлика от това ислямското възраждане достига до почти всяко мюсюлманско общество. Като се започне от 70-те години, ислямските символи, вярвания, практики, институции, политически мерки и организации печелят привърженици и нарастващата подкрепа в един свят от милиард мюсюлмани, простиращ се от Мароко до Индонезия и от Нигерия до Казахстан. Като правило ислямизацията първо се проявява в културната сфера и впоследствие се придвижва към социалната и политическата сфера. Духовните и политическите лидери, независимо дали харесват това, или не, не могат нито да игнорират въпросната тенденция, нито да избегнат приспособяването си към нея по един или друг начин. Прибързаните обобщения са винаги опасни, а често и погрешни. Едно такова обобщение обаче изглежда напълно оправдано. През 1995 г., ако изключим Иран, всяка страна с преобладаващо мюсюлманско население е по-ислямска и ислямистка в културно, социално и политическо отношение, отколкото 15 години преди това.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар