// Вие четете...

Чувства и власт

Ислямските организации и миграцията.

„Моллата, каквото знае, това чете, кокошката каквото види, това кълве.“

Ислямските организации и миграцията.

В повечето страни централен елемент на ислямизацията е развитието на ислямски социални организации и завладяването на съществуващите дотогава организации от ислямистки групи. Ислямистите обръщат специално внимание както на изграждането на ислямски училища, така и на разширяването на ислямското влияние в държавните училища. Всъщност ислямските групи поставят началото на ислямско „гражданско общество“, което дублира, надмогва, а често пъти и изтласква със своите мащаби и активност като правило крехките институции на светското гражданско общество. В Египет в началото на 90-те години ислямските организации разгръщат широка мрежа от организации, които, запълвайки вакума, оставен от светското управление осигуряват здравни, социални, образователни и други услуги за значителна част от бедното население. След земетресението в Кайро през 1992 г. тези организации „за броени часове се оказват на улиците, раздавайки храна и завивки, докато помощите от държавата се бавят“. В Йордания Мюсюлманското братство съзнателно провежда линия на развитие на социалната и културна „инфраструктура на една ислямска република“, като в началото на 90-те години в малката страна с четири милионно население вече функционират голяма болница, двадесет клиники, четиридесет ислямски училища и 120 центъра за изучаване на Корана. На съседния Западен бряг и на Ивицата Газа ислямските организации създават и ръководят „студентски съюзи, младежки организации и религиозни, обществени и образователни сдружения“, включително училища — като се започне от детски градини и се стигне до ислямски университети, клиники, домове за сираци, един старчески дом и организация на ислямските съдии и арбитри. През 70-те и 80-те години ислямски организации получават широко разпространение в цяла Индонезия. В началото на 80-те години в най-голямата от тях „Мухаммадиджа“ членуват 6 милиона души и тя представлява „религиозна социална държава в рамките на светската държава“ и осигурява в цялата страна услуги „от люлката до гроба“ чрез грижливо изградена мрежа от училища, клиники, болници и висши учебни заведения. В тези и в други мюсюлмански общества ислямските организации, на които е забранено да развиват политическа дейност, осигуряват социални услуги, съпоставими с осигуряваните от политическите механизми в САЩ в началото на XX в.
Политическите изяви на ислямското възраждане са по-малко забележими от неговите социални и културни проявления, но те все пак представляват единственото и най-важно политическо развитие в мюсюлманските общества през последната четвърт на XX в. Степента и формата на политическа подкрепа за ислямистките движения варират в различните страни. Въпреки това се забелязват някои най-общи тенденции. Като цяло тези движения не получават голяма подкрепа от земеделските елити, от селяните и от по-възрастните хора. Подобно на фундаменталистите от другите религии ислямистите са преди всичко участници в процесите на модернизация и техен продукт. Те са мобилни и модерно ориентирани млади хора, разпределени най-вече в три групи.
Както при повечето революционни движения ядрото се състои от студенти и интелектуалци. В преобладаващия брой страни първият етап от процеса на политическа ислямизация се изразява в овладяването на контрола над студентските съюзи и сходните организации от страна на фундаменталистите; такъв характер има ислямисткият „пробив“ в университетите през 70-те години в Египет, Пакистан и Афганистан, развил се после и в други мюсюлмански страни. Привлекателността на исляма е особено силна сред студентите в техническите институти и инженерните и природоматематическите факултети. През 90-те години в Саудитска Арабия, Алжир и в други страни се разгръща „индигенизация на второто поколение“, като все по-голям брой студенти се обучават на матерния си език и следователно са все повече и повече изложени на ислямистки влияния. Ислямистите също така са особено привлекателни за жените, като в Турция се наблюдава ясно разграничение между по-възрастното поколение на жени със светска ориентация и техните ислямистки ориентирани дъщери и внучки. Едно изследване на войнствените лидери на египетските ислямистки групи установява пет основни характеристики, които изглеждат типични за ислямистите и в други страни. Те са млади, предимно между двайсет и малко над трийсет години. Осемдесет процента от тях са студенти или вече завършили университет специалисти. Половината идват от елитни колежи или от интелектуално най-авангардни сфери на техническа специализация, каквито са медицината и инженерството. Над седемдесет процента са от средите на нисшата средна класа, „хора със скромен, но не и беден произход“ и са първото поколение в семействата си, получило висше образование. Те са прекарали детството си в малки градчета или в села, но живеят в големите градове.
Докато студентите и интелектуалците формират активистите и бойните групи на ислямистките движения, основната членска маса е съставена от хора от градската средна класа. До известна степен те принадлежат към т. нар. „традиционна“ средна класа: дребни и едри търговци, собственици на малки предприятия, обитатели на базарите. Това са хората, изиграли решаваща роля в иранската революция и осигурили значителна подкрепа на фундаменталистките движения в Алжир, Турция и Индонезия. В дори още по-голяма степен обаче фундаменталистите принадлежат към „по-модерните“ елементи на средната класа. „Вероятно ислямските активисти включват свръх пропорционално голяма част от най-добре образованите и най-интелигентните млади хора от съответните страни“, като тук влизат лекари, юристи, инженери, учени, учители, държавни служители.
Третият важен елемент на привържениците на ислямизма са новите мигранти в градовете. През 70-те и 80-те години числеността на градското население в ислямския свят нараства с огромни темпове. Натъпкани в рушащи се и често първобитни бедняшки квартали, мигрантите се нуждаят от социалните услуги на ислямистките организации и постоянно се ползват от тях. Ърнест Гелнер посочва, че освен това ислямът предлага „достойна самоличност“ на тези „току-що изтръгнати от корените си маси“. В Истанбул, Анкара, Кайро и Асют, в Алжир и Фес, както и в Ивицата Газа ислямистките партии успешно вършат своята организационна дейност сред „унизените и отритнатите“ и набират симпатизантите си от тях. Оливър Рой твърди, че „основната маса на революционния ислям е продукт на модерното общество… тя включва новопристигналите в градовете, милионите бивши селяни, утроили числеността на големите мюсюлмански метрополии“.
Към средата на 90-те години ислямски правителства несъмнено идват на власт само в Иран и в Судан. В няколко мюсюлмански страни като Турция и Пакистан управляващите претендират за демократична легитимност. Политическите системи в десетките други мюсюлмански страни са преобладаващо недемократични: монархии, еднопартийни системи, военни режими, лични диктатури или пък комбинация от тези елементи, обикновено почиваща на ограничена семейна, кланова или племенна основа, в някои случаи силно зависими от чуждестранна подкрепа. Два режима — в Мароко и в Саудитска Арабия — направиха опит да си възвърнат някаква форма на ислямска легитимност. Повечето от тези правителства обаче са лишени от каквато и да било база за оправдаване на своето управление от гледна точка на ислямски, демократични или националистки ценности. По израза на Клемънт Хенри Мур това са „бункерни режими“ — репресивни, корумпирани, откъснати от потребностите и стремленията на своите общества. Подобни режими могат да се задържат на власт дълго време; не е задължително те да паднат.
В модерния свят обаче вероятността да бъдат сменени или да рухнат е много голяма. Така че в средата на 90-те години централният проблем е свързан с вероятните алтернативи: кой или какво ще ги наследи? Към средата на 90-те години почти във всяка страна най-вероятният наследник на съществуващия режим е ислямистки.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар