// Вие четете...

Начини на манипулиране

Интелектуалците и всеядните НПО.

„Слагай в устата си толкова, колкото можеш да преглътнеш.“

Думата „мозъчни тръстове“ не е навлязла във всекидневния език в България, нито пък във Франция, за разлика от много други страни. Дори в академичните, политическите или не правителствените среди се нуждаят да им се обяснява нейния точен смисъл, въпреки че може би са чували, но не са я запомнили или използвали. Говори се за НПО, за експертни институти (като например тези на Иван Кръстев, Огнян Минчев и т.н.), за „сини експерти“ (свързани с либералната партия СДС), но думата като такава се употребява от много малък кръг „посветени“. Датата или периодът на тяхната поява също е факт, който се коментира само от близките им кръгове. Не става дума за точно датиране на създаването на един или друг мозъчен тръст (дори и да се знае, че първият мозъчен тръст ЦИД е създаден през 1989 г.), а по-скоро за един неясен момент, определян като „началото на мозъчните тръстове“ в средата на деветдесетте. Според тях по това време мозъчните тръстове се появяват като различни от обикновените НПО структури. Те заемат отделна ниша и специфично поле – това на експертите – медиатори и лидери на проекти, финансирани от американски фондации или европейски институции, близки едновременно до академичните, политическите, медийните и бизнес средите.

Според Стефан Попов, директор на институт „Отворено общество“ в София, бивш член на мозъчния тръст ЦЛС, мозъчните тръстове се появяват със създаването на ЦЛС през 1993 г. За него ЦЛС е „модел за мозъчен тръст “:

През средата на деветдесетте всеядните НПО започнаха наистина да се специализират. През 1993 г. се появяваха мозъчните тръстове, които щяха да станат истински мозъчните тръстове, ако успееха да оцелеят и да се стабилизират финансово. Това стана през 1996–1997 г. Периодът 1997–2001 г. беше време на стабилизиране на тези от тях, които развиха големи проекти и важни международни мрежи.

Иван Кръстев, директор на ЦЛС и автор на множество статии за мозъчните тръстове, и Лилянa Деянова, социолог, критикуващ интелектуалния монопол на мозъчните тръстове, имат едно и също мнение за периода на появата на мозъчните тръстове: средата на деветдесетте. За Деянова „ерата на експертите на мозъчните тръстове идва след тази на ценностно ангажираните интелектуалци от началото на прехода.

Опозицията между фигурата на интелектуалеца и тази на експерта се явява под множество форми, които се отнасят до създаването на мозъчните тръстове или, по-общо казано, до развитието на интелектуалното поле по време на прехода. Двете фигури често са противопоставени като битуващи по едно и също време (Кьосев) или като последователност на различни „ери“ (Деянова, Кръстев). В спомените си за интелектуалните кръгове отпреди 1989 г. Кьосев говори за експерта и за интелектуалеца като за единствено признатите от посткомунистическото общество публични фигури. Според него става дума за две реторики на истината, за две матрици на нейното произвеждане и разпространяване. Интелектуалецът практикува един вид хипертрофиран дисидентски дискурс, който непрекъснато има нужда да поставя на сцената метафизическата битка с комунистическия враг, а експертът симулира специализирани процедури и „изпробвани стратегии“ за разрешаване на проблемите на обществото.

Според Деянова от средата на деветдесетте години фигурата на интелектуалеца парезиаст губи своята символна роля в публичното пространство, което вече е доминирано от експертния език на лидерите на мозъчните тръстове. Промяната става чрез „идването на власт“ в медиите на нов език, който не говори вече от името на истината, а от името на процедурата. Този език вече не комуникира чрез открити писма, а чрез „сценарии“ със странни имена („сценарият Холбрук“, „сценарият Текила“, „сценарият Косово“ и т.н.). Според Деянова става дума по-често за пропаганда, прикрита под наименованието експертен дискурс, изпъстрен с думи като: „парадигма за демократизация“, „политически дневен ред“, „лобиране“, „социален либерален договор“, „policy making process“, или просто „policy“.

„Парезиастичната практика“ се е развила във философските училища в Древна Гърция, за да се превърне в основното качество на учителя, на философа. „Парезията“ е връзка между това, което казваме, и това, което правим (и сме). Пареазиастът е човек, който е признат, че казва истината, тъй като самият му начин на живот свидетелства за това.

Същото това развитие е интерпретирано от Иван Кръстев като рационализиране на дискурса на интелектуалците в Източна Европа, които според него започват да пишат своите трудове за либерализма под формата на policy papers, за да запазят влиянието си и най-вече, за да запазят либералния консенсус за демократичните реформи. Според Кръстев през 1993–1994 г. мозъчните тръстове се превръщат в спасители в момент, когато либералните интелектуалци (които са проповядвали свободата на словото, плурализма, правата на човека и един вид трети икономически път), а също и технократите, привърженици на шоковата терапия, изгубват доверието на обществото. Така, реагирайки срещу неуместните идеи на интелектуалците и арогантността на технократите, коригирайки и събирайки техните два стила мозъчните тръстове пораждат „стратегия от второ поколение за запазването на либералния дневен ред, политика, обърната едновременно към правителството и към хората“.

Според Кръстев мозъчните тръстове се появяват вследствие на опита на интелектуалците и на технократите да запазят влиянието си в процеса на вземане на решения. Той счита, че това обяснява защо „мозъчните тръстове в България са пълни с философи и реформатори от първо поколение, а не със социални анализатори като тези в американския мозъчен тръст Brookings“.

Иван Кръстев обаче не уточнява кой български мозъчен тръст принадлежи на средата на либералните интелектуалци или на технократите. Той не уточнява също и как се е случила трансформацията на елитите, довела до създаването на мозъчните тръстове.

Вижданията на Деянова и Кьосев (за преминаването към ерата на експертите), поради липса на дълготрайно изследователско наблюдение, се ограничават до констатации, без да обясняват цялата сложност на процесите на прехода и на трансформацията на елитите, пораждащи появата на мозъчните тръстове.

Всеки лидер на мозъчен тръст описва раждането на собствената си НПО като създаване ex nihilo, породено от желанието на дадена група приятели, искаща да спаси либералния консенсус, да запълни пропуските на държавата или на университета, да структурира и рационализира политическите дебати, да подпомогне писането на законите, да модернизира страната и т.н.

Дълго време битува представата, която обяснява появата на мозъчните тръстове като постепенно специализиране на някои НПО, които започват работата си в еуфорията на подпомогнатите от западни организации и фондации проекти. Постепенно те се специализират в дейности, характерни за мозъчните тръстове (според американския модел), и така заемат една специфична ниша на НПО – аналитични центрове.

Тази логика обаче, която се налага чрез разказите на лидерите на мозъчните тръстове, не може да обясни защо някои НПО се превръщат в мозъчни тръстове, докато други западат и продължават да съществуват като „обикновени“ НПО. Представена само като специализиране и успех, разликата между един мозъчен тръст и една „обикновена“ НПО се оказа механична и неубедителна. Анализирайки интервютата и някои текстове на членовете на мозъчните тръстове (проекти, брошури, статии), става ясно, че това обяснение се налага, за да се легитимира ролята им на лидери, за която мозъчните тръстове претендират по отношение на други НПО и по отношение на гражданското общество като цяло. Идеята за успеха (един вид социален дарвинизъм) замества необходимостта от това те да бъдат избрани. Избира ги не обществото, а „естествения“ процес на селекция. Дискурсът в случая заменя реалните с един вид символични избори, за да оправдае доминантната позиция на мозъчните тръстове в „пирамидата“ на гражданското общество. Наистина става дума за откриването на един парадокс, защото гражданското общество по принцип не се представя като йерархично организирана общност.

Малко по малко става ясно, че е необходимо да се разговаря със „свидетели“ на първите стъпки на експертите на мозъчните тръстове. Повече или по-малко беше необходимо да се направят опити за задълбочаване на някои разговори с лидери на мозъчните тръстове в посока на тяхната лична история и на първите стъпки на техните организации, за да се възстановят липсващите парчета от контекста, включително детайлите от тяхното минало, които „притесняват всички, които не познават в дълбочина реалностите на комунистическата и на посткомунистическата политика“.

В цитираната по-горе статия Иван Кръстев ни съобщава, че директорът на ИПИ e философ, специалист по Кант, а директорът на ЦСП е историк, известен с трудовете си за Троцки. За него даването на повече информации би означавало обаче да се разкрие тайно учение пред непосветени. Така с помощта на множество разговори и съпоставяне на интервюта трябваше да се продължи изследването на това „минало“, което според Кръстев може да бъде интерпретирано погрешно от страна на тези, „които не познават в дълбочина реалностите на комунистическата и посткомунистическата политика“.

Историята на средите на експертите в началото на прехода и на биографиите на лидерите на мозъчните тръстове деконструира някои митове, върху които се опира реториката на тези организации: антикомунизмът (сред членовете на мозъчните тръстове има бивши членове на БКП и бивши служители на Института за история на БКП, който е бил директно свързан с Централния комитет на партията), вроденият им антитоталитаризъм и враждебността срещу държавата по принцип (родителите на повечето от тях са част от комунистическата номенклатура), народният и напълно справедлив характер на демократичния устрем след 1989 г., който ги изкарва на сцената като неизбрани представители на народната воля (мозъчните тръстове по-скоро се явяват продукт на трансформацията на старите елити) и т.н.

Тук не се опитваме да реконструираме една история, която да разобличи дадени личности и да постави под съмнение техните настоящи позиции, а просто да опишем изтласканата и непризната от настоящия дискурс на лидерите на мозъчните тръстове сложност на ситуацията. Чрез разкази на хора, в една или друга степен близки до средите на мозъчните тръстове, се надявахме да се възстановят някои страни от устната история на приятелските и професионалните кръгове и среди на експертите на мозъчните. Нишката на тези разкази впоследствие позволи и помогна да се разбере специфичната позиция на тези организации – дълбоко политическата им природа, тясно свързана с процеса на прехода, с преразпределянето и приватизирането не само на материалните, а също и на символичните ресурси, както и с преобразуването на бившите политически и академични елити след 1989 г.

Първоначалната констатация от проучването, че лидерите на мозъчните тръстове са органично свързани със СДС, който претендира, че представлява дясното политическо пространство след 1989 г. – също беше преосмислена, за да се покажат сложните връзки между мозъчните тръстове и реформаторските елити в БСП чрез историята на дисидентството и на първите години на политическата и интелектуалната еуфория след 1989 г.

Подобна логика на близост – отричане характеризира също отношението на лидерите на мозъчните тръстове към академичната и интелектуалната среда, от която произлизат. Сравнявайки тези два дискурса с практиките и конкретната история на лидерите на мозъчните тръстове, се стига до хипотезата, че става дума за дискурси, които имат тенденцията да идентифицират мястото и легитимността на мозъчните тръстове чрез непрекъснато противопоставяне, чрез идентичностни опозиции, които се базират на несъществуваща в практиката „чистота“.

Дори и преходът от интелектуалския към експертния дискурс да е до голяма степен обективен факт, констатиран от множество изследователи по социални науки в България, опозицията интелектуалец – експерт също е един от основните мотиви на реториката за легитимност на самите мозъчните тръстове, които редуват експертния, интелектуалния и активисткия дискурс според нуждите на съответната ситуация.

Ето защо, за да опишем произхода на мозъчните тръстове е необходимо да се върнем още по-назад от средата на деветдесетте. Важно е да започнем с периода преди 1989 г., когато интелигенцията от българската столица създава първите дисидентски и полудисидентски кръгове, в които откриваме някои млади и амбициозни университетски кадри, които по-късно ще станат основатели на първите мозъчните тръстове. Става дума както за първите политически дисидентски движения, така и за т.нар. алтернативни университетски кръгове, в които се преплитат политически и интелектуални мотивации. Те са съставени от интелектуалци с голям социален капитал. От тези среди произлизат също и политици на промяната от първите години на прехода, а също и „повечето от момчетата от мозъчните тръстове, чиито майки и бащи – комунисти им бяха осигурили добър старт в новия демократичен живот“. И така, ще се опитаме да опишема кръговете, от които произхождат, както и първите кариерни трамплини на тези „момчета“, като същевременно ще се опитаме да разберем, защо някои продължават да ги наричат „малки момченца“ или „новородени“…

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар