// Вие четете...

Нестандартни размишления

Индивида и религиите.

„Няма опасност там, където не се плашат от нея.“

За да очертаем паралелите в развитието на индивида и историята на религиите е необходимо в крайна сметка да обсъдим някои психологически аспекти на религиозното развитие. Човекът задава въпроси още от самото си съществуване, тези въпроси се появяват от вътрешните противоречия, които се състоят в това, че човекът, както едновременно остава природно същество, така и излиза отвъд пределите на природата, благодарение на самия факт, че осъзнава собствения си живот.

“Религиозен” е всеки човек вслушващ се в поставения пред него въпрос, всеки за когото отговора се превръща във въпрос на “крайна загриженост”, която поглъща не само мислите му, но и цялото му същество. Всички системи се стремят да дадат такъв отговор, да научат, да го предадат на другите, когато системата отговаря на това определение, тогава те са “религия”.

От друга страна всеки човек и всяка култура, които са глухи към екзистенциалните въпроси, са нерелигиозни. Няма по-добър пример за екзистенциална глухота от самите нас, хората на XXI век. Ние се стремим да заобиколим този въпрос обръщайки внимание на собствеността, престижа, авторитета, производството, развлечението и накрая се опитваме да забравим, че ние съществуваме.

И не е толкова важно, колко често човек мисли за Бог или ходи на църква, дълбока ли е вярата в религиозните идеи, ако той, цялостния човек е глух към въпросите на съществуването, ако няма отговор в него. Тогава той отстъпва от отпуснатия му срок, живее и умира подобно на милиони вещи, които той произвежда. Мисли за Бога, вместо да чувства битието на Бога. Няма нужда да търсим в религиите нещо общо, освен загрижеността за това, какъв е отговора на екзистенциалния въпрос. Докато говорим за съдържанието на религията, такова единство просто липсва.

В противоположност на това, съществуват два фундаментални противостоящи един на друг отговори, разсъждавайки за индивида. Единия отговор означава връщането към до човечното, пред съзнателно съществуване, избавяне от разума, превръщане в животно и по такъв начин към единство с природата. Формите на изразяване на тези желания са многообразни. На единия полюс намираме явления, които са се наблюдавали в тайните германски общества “Берсерков”, буквално “мечешки ризи”, хора, които идентифицирали себе си с мечки, когато младите трябва да “променят своята човечност в пристъп на агресия и ужасяваща ярост, превръщайки се в животно”.

Очевидно е, че тази склонност за завръщане към до човечното единение с природата, никак не се ограничава от първобитните общества, достатъчно прокарали паралел между “носещите мечи ризи” и “кафяво ризците” на Хитлер. Те по същество не се отличават от първобитните “мечи ризи”, движени от “свещената” ярост и стремежа към разрушение, като крайно осъществяване на техните религии. Тези “мечи ризи” на XX век, възраждайки легендите за “ритуални убийства” при евреите, проектират върху тях едно от своите дълбоки желания, а именно ритуалните убийства. Те ритуално убиваха първоначално представители на всички народи, а след това и самите германци, докато накрая не убиха своите жени и деца, самите себе си във финалния ритуал на масовото разрушение.

Има много други, не толкова архаични форми на религии, устремени към до човечното сливане с природата. Те се откриват в окултните племена, които идентифицират себе си с тотемни животни в религиозните системи, където боготворят дърветата, езерата, пещерите и т.н., в оргианистичните култове, където целта е потискане на съзнанието, разума и съвестта.

Във всички тези религии, това което спомага за връщане в до човечната част на природата е свещено. “Светци” се явяват тези, които са отишли по-далеч от другите по пътя на тази цел, например шаманите. Другият полюс на религиите е представен от всички учения, които се опитват с развитие на специфичният за човека потенциал за разум и любов да дадат отговор на екзистенциалния въпрос за раждане от до човечното.

Това е търсене на нова хармония между човека и природата, а също и човек с човека. Макар, че опити от този род могат да се открият в сравнително примитивните общества, великият водораздел за цялото човечество се разпростира в периода, продължил примерно от 2000 година до началото на нашата ера. Даоизма и будизма на Далечния изток, религиозната революция на Ехнатон в Египет, религията на Заратустра в Персия, Мойсей в Палестина, Кецалкоатъл в Мексико, дават представа за обрата извършен от човечеството.

Във всички тези религии търсенето на единството означава не регресивно равенство с природата, ставащо с помощта на връщане към до индивидуалната пред съзнателна райска хармония. Това единение на ново ниво е достижимо само след като човекът преодолее отделеността, минавайки през стадия на отчуждаване от самия себе си и от света и по този начин да се роди напълно. Новото единение се явява условие за съвършено развитие на човешкия разум, който вече не служи на човека като границата, която го отделя от непосредственото, интуитивното достигане на реалността.

Съществуват много символи на тази нова цел, вървящи напред, а не назад: Дао, Нирвана, Просветление, Благо, Бог. Различията между тези символи са обусловени от социални и културни особености, съществуващи във времето на появяването на символите в тези страни, където са се появявали. В западната традиция за тази “цел” е бил избран символа на авторитарната фигура на съвременния владетел, великия племенен вожд. Но още от старозаветните времена тази фигура претърпява промяна и действащия по свой произвол владетел се превръща в управителя, човека свързан с договор, съдържащ определени обещания.

В книгите на пророците целта става новата хармония между човека и природата в месианско време, в християнството Бог направил човека, във Философията на Маймонид, както и в мистицизма, почти напълно изчезват антропоморфичните и авторитарни елементи, макар че в своите популярни форми западните религии почти не са се изменили. За християнството и дзен будизма общо се явява съзнанието, че човек трябва да се откажа от своята “воля” в смисъла на своеволното желание за насилие, управление, задушаване на света в него и извън него, за да се отвори цялостно към света, да се пробуди, да се оживи.

В терминологията на дзен будизма това често се нарича “опустошение” което не означава нещо негативно, а само откровеност на приемането. В християнската терминология често се говори за това, като за “убиване на своята и приемане на божията воля”. Разликата между християнството и будизма тук е малка, като в основата на двете различни формулировки лежи един и същи опит.

Все пак, докато става дума за популярната интерпретация, християнската формулировка означава, че решенията се приемат не от самия човек, а се дават от ръцете на наблюдаващия човека, всемогъщия и добре информиран за негово благо всезнаещ баща. Разбираемо е, че такъв опит кара човека да не се открива и да не отговаря, а да се подчинява и покорява. В смисъл на истински отказ от егоизма, когато няма понятие за Бога по-добре е той да следва божията воля. С парадоксален образ, когато човек забравя за Бога той наистина следва божията воля. Концепцията за пустотата в дзен будизма предполага истински отказ от своеволието, но без опасна регресия към идолопоклонство, предполагащо баща – помощник.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар