// Вие четете...

Чувства и власт

Имиграция и анти имиграция.

„Нищо не е това, което изглежда и още по-малко за каквото се представя.“

Ако приемем, че демографията е съдбата, то придвижванията на населението са моторът на историята. През миналите векове различната норма на демографски растеж, икономическите условия и държавната политика водят до масова миграция на гърци, евреи, германски племена, нордически племена, турци, руснаци, китайци и други. Понякога тези придвижвания протичат съвсем мирно, в други случаи са съпроводени с насилие. През XIX в. европейците са шампиони в дисциплината демографска инвазия. Между 1821 и 1925 г. около 55 милиона европейци мигрират зад океана, като 34 милиона от тях се отправят към Съединените щати. Западните нации завладяват, а в някои случаи и заличават от демографската карта други народи, изследват по-рядко населените земи и се настаняват там. Износът на хора е може би единственото най-важно измерение на възхода на Запада между XVI и XX в.

В края на XX в. се наблюдава различна и дори по-мощна вълна на миграция. През 1990 г. законните международни мигранта наброяват около 100 милиона, бежанците — около 19 милиона, а нелегалните мигранти са вероятно най-малко още десет милиона. Тази нова вълна на миграция се дължи отчасти на деколонизацията, на създаването на нови държави, на политически мерки в тези държави, насърчаващи или принуждаващи хората да се преселват. Тя се дължи обаче и на модернизацията и на техническото развитие. Подобренията в сферата на транспорта улесняват миграцията, ускоряват я и я поевтиняват; усъвършенстването на комуникациите стимулира търсенето на нови икономически шансове и помага да се съхрани връзката между емигрантите и останалите в родината семейства. Освен това по същия начин, по който икономическият растеж стимулира емиграцията през XIX в., икономическото развитие в незападните общества стимулира емиграцията през XX век. Миграцията се превръща в само възбуждащ се процес. „Ако приемем, че миграцията има основен «закон» — твърди Майрън Уайнър, — то той гласи, че миграционният поток, веднъж тръгнал, поражда от себе си друг поток. Мигрантите дават възможност на останалите в родината свои приятели и роднини да мигрират, като им дават информация как да направят това, осигуряват им средства да улеснят преместването им и помощ да си намерят работа и жилище.“ В резултат, по неговите думи, се получава „глобална миграционна криза“.

Западните страни последователно и като една се противопоставят на разпространението на ядрените оръжия и подкрепят демокрацията и правата на човека. В пълен контраст с това техните възгледи по въпросите на имиграцията са били винаги двойствени и се променят с промяната на баланса през последните две десетилетия на XX в. До 70-те години европейските държави са, общо взето, благоразположени към имиграцията и в някои случаи, най-вече в Германия и в Швейцария, я насърчават, за да се справят с липсата на работна ръка. През 1965 г. Съединените щати премахват датиращите от 20-те години ориентирани само към Европа квоти и драстично ревизират законите си, позволявайки огромно нарастване на числеността на имигрантите и стимулирайки нови източници на имиграция през 70-те и 80-те години. В края на 80-те години обаче високите равнища на безработица, нарастващата численост на имигрантите и техният преобладаващо „неевропейски“ характер предизвикват рязка промяна в европейските нагласи и политика. Няколко години по-късно подобни причини довеждат до сходна промяна в Съединените щати. Голяма група от мигранти и бежанци в края на XX в. се придвижва от едно незападно общество към друго. Огромният приток на имигранти към западните общества обаче по абсолютни стойности се равнява на западната миграция през XIX век. През 1990 г. в САЩ има 20 милиона имигранти от първо поколение, в Европа — 15,5 милиона, а в Австралия и Канада — 8 милиона. В пропорционално отношение имигрантите в Европа представляват 7–8% от цялото население. В САЩ през 1994 г. делът на имигрантите е 8,7%, два пъти повече, отколкото през 1970 г., като в Калифорния те съставляват 25%, а в Ню Йорк 16% от населението. През 80-те години в САЩ влизат около 8,3 милиона души, а през първите четири години на 90-те години — 4,5 милиона. Новите имигранти идват предимно от незападните общества. В Германия през 1990 г. турските имигранти възлизат на 1 675 000 души, като следващите по численост контингенти са от Югославия, Италия и Гърция. Към Италия основните източници на имигранти са Мароко, САЩ (вероятно завръщащи се у дома италиански американци), Тунис и Филипините. Към средата на 90-те години във Франция пребивават приблизително 4 милиона мюсюлмани, а в цяла Европа числеността им възлиза на 13 милиона. През 50-те години две трети от имигрантите в САЩ идват от Европа или от Канада; през 80-те години приблизително 35% от много по-голямата група имигранти идват от Азия, 45% — от Латинска Америка и по-малко от 15% — от Европа и Канада. Естественият демографски растеж на САЩ има ниски стойности, докато в Европа той клони към нулата. Имигрантите имат висока норма на раждаемост и поради това главно от тях ще дойде бъдещото нарастване на населението в западните общества. В резултат от това хората от западните страни се боят „не от нашествието на армии и танкове, а на мигранти, които говорят други езици, почитат други богове, принадлежат към друга култура и се страхуват, че те ще им отнемат работата, ще се настанят на земите им, ще се издържат от социалните им помощи и ще бъдат заплаха за техния начин на живот“. Тези фобии, които се коренят в относителния демографски спад, отбелязва Стенли Хофман, се основават „на истински конфликти между културите и на загриженост за националната идентичност“.

В началото на 90-те години две трети от мигрантите в Европа са мюсюлмани, а страховете на европейците от имиграцията са преди всичко страхове от мюсюлманската имиграция. Предизвикателството е демографско — имигрантите осигуряват 10% от раждаемостта в Западна Европа, а арабите 50% от раждаемостта в Брюксел, — както и културно. Мюсюлманските общности, били те турски в Германия или алжирски във Франция, не се интегрират към домашните култури и за голямо безпокойство на европейците не дават знаци, че това ще се случи. „Из цяла Европа нараства страхът — отбелязва през 1991 г. Жан Мари Домнаш — от мюсюлманска общност, която не признава граници, нещо като тринайсета нация в Европейската общност.“ Един американски журналист прави следния коментар по повод на имигрантите:

„Европейската враждебност е странно селективна. Много малко французи се страхуват от набези откъм Изток — в края на краищата поляците са католици. В голямата си част хората нито се страхуват от не арабските имигранти, нито ги презират. Враждебността е насочена предимно към мюсюлманите. Думата «immigre» е станала почти синоним на исляма, който сега е втората по значение религия във Франция, и отразява културния и етническия расизъм, пуснал дълбоки корени във френската история.“

Строго погледнато обаче, французите изявяват по-скоро културни, отколкото расистки нагласи към чужденците. Те допускат в законодателните си органи чернокожи африканци, които говорят добър френски, но не приемат в училищата си мюсюлмански момичета, които носят фереджета. През 1990 г. 76% от французите са на мнение, че в страната има прекалено много араби, докато 46% смятат, че има твърде много чернокожи, 40% намират, че азиатците са много, а 24% твърдят, че евреите са твърде много. През 1994 г. 47% от немците заявяват, че биха предпочели в квартала им да не живеят араби, 39% не искат поляци за съседи, 36% не желаят турци, а 22% — евреи. В Западна Европа насоченият срещу арабите антисемитизъм до голяма степен е изместил антисемитизма към евреите.

Противопоставянето на общественото мнение срещу имиграцията и враждебността към имигрантите се проявяват в екстремната си форма в актовете на насилие срещу имигрантските общности и срещу отделни лица, което се превърна в особен проблем в Германия в началото на 90-те години. Забележимо е нарастването на гласовете в подкрепа на десните, националистически, антиимиграционни партии. Тези гласове обаче рядко представляват голям процент.

Републиканската партия в Германия получи повече от 7% от гласовете в европейските избори през 1989 г., но само 2,1% в националните избори през 1990 г. Във Франция гласовете за Националния фронт, пренебрежим процент през 1981 г., се покачиха до 9,6% през 1988 г., след което се стабилизираха между 12 и 15% на регионалните и парламентарните избори. През 1995 г. двамата националистки настроени кандидати за президентския пост получиха 19,9%, а Националният фронт излъчи свои кметове в няколко града, включително в Тулон и в Ница. В Италия гласовете за коалицията между Северната лига и Националния съюз по същия начин нараснаха от 5% през 80-те години до между 10 и 15% в началото на 90-те години. В Белгия обединението Фламандски блок/ Национален фронт стигна до 9% на местните избори през 1994 г., като в Антверпен получи 28%. В Австрия на парламентарните избори през 1986 г. Партията на свободата получи по-малко от 10%, през 1990 г. гласовете нараснаха до повече от 15% , а през 1994 г. достигнаха 23%.

Тези европейски партии, противопоставящи се на мюсюлманската имиграция, са до голяма степен огледален образ на ислямистките партии в мюсюлманските страни. И двата типа формации са аутсайдерски, отричат корумпираната официална власт и нейните партии, печелят дивиденти от икономическите несгоди, особено от безработицата, отправят етнически и религиозни призиви и атакуват чуждите влияния в своето общество. И в двата случая екстремистката периферия се ангажира с актове на тероризъм и на насилие. В болшинството случаи, както ислямистките, така и европейските националистически партии се представят по-добре на местните, отколкото на националните избори. Мюсюлманските и европейските политически елити реагираха по един и същ начин на тези процеси. Както вече споменахме, в мюсюлманските страни правителствата придобиват все по-ислямска ориентация, във все по-голяма степен възприемат мюсюлмански символи и религиозни практики. В Европа основните партии възприемат реториката на десните, антиимиграционно настроени партии и прилагат предлаганите от тях мерки. В страни, където демократичната политика функционира ефикасно и съществуват две или повече партии, алтернативни на съответната ислямистка или националистическа партия, гласовете за последните достигат таван от 20%. Тези партии надскачат въпросния таван само в случаите, когато не съществува друга ефективна алтернатива на партията или коалицията, управляваща в момента на изборите, както това се случи в Алжир, Австрия и до голяма степен в Италия. В началото на 90-те години европейските политически лидери се конкурират в податливостта си на антиимиграционните настроения. През 1990 г. Жак Ширак декларира, че „имиграцията трябва да бъде изцяло спряна“; министърът на вътрешните работи на Франция Шарл Паскуа през 1993 г. настоява за „нулева имиграция“, а Франсоа Митеран, Едит Кресон, Валери Жискар д’Естен, както и други влиятелни политици възприемат антиимиграционни нагласи. Имиграцията беше основен проблем при парламентарните избори през 1993 г. и очевидно допринесе за победата на консервативните партии. В началото на 90-те години политиката на френското правителство претърпя промени, затруднявайки придобиването на гражданство за деца на чужденци, имиграцията на семействата на чужденци, подаването на молба за убежище, издаването на френски входни визи на алжирци. Пребиваващите незаконно имигранти биваха депортирани, а полицията, както и другите държавни институции, имащи отношение към имиграцията, получиха повече пълномощия.

В Германия канцлерът Хелмут Кол и други политически лидери също изразиха загриженост във връзка с имиграцията, а най-важният ход на правителството се оказа поправката на Член XVI от Конституцията на Германия, гарантиращ убежище на „лица, преследвани заради политическите им убеждения“, и намаляване на помощта за търсещите политическо убежище. През 1992 г. в Германия са поискали убежище 438 000 души, а през 1994 г. — само 127 000. През 1980 г. Англия драстично сведе числеността на приеманите в страната имигранти до около 50 000 годишно и това бе посрещнато с по-малко емоции и неодобрение в тази страна, отколкото в континентална Европа. Между 1992 и 1994 г. обаче Англия намали приема на лица, търсещи убежище, от над 20 000 до под 10 000. Когато паднаха бариерите пред свободното движение в рамките на Европейския съюз, Англия започна да гледа с безпокойство най-вече на заплахата от неевропейски имигранти, идващи от Европа. Като цяло, към средата на 90-те години западноевропейските държави се движат неизменно към свеждането до минимум, ако не и до нула на имиграцията от неевропейски държави. Въпросът с имиграцията стана първостепенен проблем за Америка малко по-късно, отколкото в Европа и не бе съпроводен със същата емоционална интензивност. Съединените щати винаги са били страна на имигранти, винаги са имали съзнание за това и исторически погледнато, разполагат с изключително успешни методи за асимилация на новодошлите. Към това трябва да се добави, че в САЩ през 80-те и 90-те години безработицата е значително по-ниска, отколкото в Европа, и страхът на американците да не загубят работата си не е решаващ фактор за формиране на негативна нагласа срещу имиграцията. Освен това източниците на имиграцията в Америка са много по-разнообразни от тези в Европа, поради което страхът, че страната ще бъде залята от определена чужда група, няма национални измерения, макар в определени части на САЩ да е съвсем реален. Същевременно културната дистанция между двете основни мигрантски групи и културата на страната домакин е по-малка, отколкото в Европа: мексиканците са католици и испаноезични, а филипинците са католици и англоезични.

Въпреки тези обстоятелства през изминалия четвърт век след приемането на закона от 1965 г., разрешаващ значително увеличаване на азиатската и латиноамериканската имиграция, общественото мнение в Америка драстично смени нагласата си. През 1965 г. само 33% от обществеността настоява за снижаване на имиграцията. През 1977 г. 42% искат тъкмо това, през 1986 г. — 49%, а през 1993 г. — 61%. Демо скопските проучвания през 90-те години неизменно показват, че повече от 60% са за намаляване на имиграцията. Макар икономическите съображения и икономическите условия да влияят на нагласите към имиграцията, постоянно нарастващата (и в добри, и в лоши времена) опозиция спрямо имиграцията подсказва, че културата, престъпността и начинът на живот имат много по-голямо значение за тази промяна на общественото мнение. „Много, ако не и повечето американци — коментира през 1994 г. един наблюдател — все още гледат на страната си като на населена от европейци, чиито закони са наследени от Англия, чийто език е и трябва да продължи да бъде английският, чиито институции и обществени структури се основават на западните класически норми, чиято религия има юдейско християнски корени и чието величие е първоначално породено от протестантската трудова етика.“ Отразявайки тези настроения, 55% от анкетираните смятат, че имиграцията представлява заплаха за американската култура. Докато европейците съзират имиграционната заплаха като мюсюлманска или арабска, американците я съзират като латиноамериканска и азиатска, но най-вече като мексиканска. Запитани през 1990 г. от кои страни Съединените щати приемат прекалено много имигранти, американците посочват Мексико два пъти повече от всяка друга страна, като след нея се нареждат Куба, Ориента (без да се уточнява), Южна Америка и Латинска Америка (без да се уточнява), Япония, Виетнам, Китай и Корея.

Нарастващата публична опозиция срещу имиграцията в началото на 90-те години поражда политическа реакция, сравнима с европейската. Като се има предвид характерът на американската политическа система, десните и антиимиграционни партии не получиха повече гласове, но антиимиграционно настроените публицисти и заинтересованите групи увеличиха своя брой, станаха по-активни и по-гласовити. До голяма степен негодуванието се съсредоточи върху незаконно пребиваващите имигранти, възлизащи на 3,5–4 милиона души, и политиците реагираха незабавно. Също както в Европа, най-силните реакции се наблюдаваха на местно и щатско равнище, където се поема по-голямата част от разходите за имигрантите. В резултат от това през 1994 г. Флорида, към която впоследствие се присъединиха още шест щата, поиска от федералното правителство 884 милиона долара годишно за покриване на разходите по образование, социални нужди, упражняване на законодателните мерки и други разходи, свързани с нелегалните имигранти. В Калифорния, щата с най-голям брой имигранти в абсолютни и относителни стойности, губернаторът Пийт Уилсън спечели публична подкрепа, настоявайки да се откаже правото на държавно образование за децата на нелегалните имигранти, отхвърляйки възможността за американско гражданство на родените в САЩ деца на нелегални имигранти и прекратявайки държавните дотации за медицинска помощ на незаконно пребиваващите имигранти. През ноември 1994 г. калифорнийците с преобладаващо мнозинство одобриха Постановление 187, отменящо помощите за здравно обслужване, образование и социални нужди на незаконно пребиваващите чужденци и техните деца. Също през 1994 г. администрацията на Клинтън, отмятайки се от предишните си позиции, затегна имиграционния контрол, усложни процедурите по даване на политическо убежище, увеличи персонала на имиграционните служби и на службите за натурализация, подсили граничните си патрули и изгради бариери по границата с Мексико. През 1995 г. Комисията по имиграционни реформи, учредена от Конгреса през 1990 г., препоръча да се намали числеността на легалната имиграция от над 800 000 до 550 000 годишно, давайки предимство на малки деца и на членове на семейството, но не и на други роднини на вече получилите или очакващите американско гражданство — условие, което „изправи на нокти азиатско – американските и латиноамериканските семейства“.

През периода 1985–1995 г. в Конгреса бяха внесени проектозакони, отразяващи много от препоръките на комисията, както и други мерки за ограничаване на имиграцията. Към средата на 90-те години имиграцията вече се превърна в централен политически въпрос в САЩ, а през 1996 г. Патрик Бюканън заложи противопоставянето на имиграцията като основен принцип в президентската си кампания. Съединените щати не следват Европа в действията си по значително ограничаване на достъпа на лица от незападен произход в страната.

В състояние ли са Европа или Съединените щати да възпрат мигрантската вълна? Франция е в плен на сериозен демографски песимизъм, като се започне от вдигналия много шум роман от 70-те години на Жан Распай и се стигне до научните анализи на Жан Клод Шене от 90-те години. Тези чувства са резюмирани в коментара на Пиер Льолуш от 1991 г. „Историята, близостта и бедността обуславят факта, че Франция и Европа са обречени да бъдат завладени от провалилите се общества на Юга. Миналото на Европа е бяло и юдейско -християнско. Бъдещето — не.“ Бъдещето обаче не е безвъзвратно определено, нито пък нечие бъдеще е неизменно. Въпросът не е дали Европа ще бъде ислямизирана или дали Съединените щати ще бъдат полатиноамериканчени. Той се отнася до това дали Европа и Америка ще се превърнат в общества на разлом, включващи две отделни и категорично обособени общности от две различни цивилизации, което на свой ред зависи от числеността на имигрантите и от степента на асимилирането им в западната култура, доминираща в Европа и в САЩ.

Като цяло европейските общества или не желаят да асимилират имигрантите, или срещат големи затруднения при опитите си да направят това, а и не е ясно доколко мюсюлманските имигранти и децата им желаят да бъдат асимилирани.

От това следва, че продължителната и многочислена имиграция вероятно би създала държави, разделени на християнска и мюсюлманска общност. Тази развръзка може да бъде избегната в зависимост от това доколко европейските правителства и народи ще пожелаят да заплатят цената на ограничаването на имиграцията, която включва пряко данъчно облагане за провеждане на антиимиграционни мерки, социалната цена на по-нататъшното отчуждаване на вече наличните имигрантски общности и потенциалните дългосрочни икономически разходи, свързани с липсата на работна ръка и с по-ниски темпове на растеж.

Проблемът с мюсюлманската демографска инвазия обаче вероятно ще отслабне, когато темповете на демографски растеж в северноафриканските и близкоизточните общества достигнат връхната си точка (което вече е факт за някои общества) и започнат да намаляват. Доколкото демографският натиск стимулира имиграцията, мюсюлманската имиграция би могла да бъде много по-малка през 2025 г. Това обаче не се отнася за Африка на юг от Сахара. Ако в Западна и Централна Африка започне икономическо развитие, което да стимулира социална мобилизация, мотивите и възможностите за имиграция ще се засилят и заплахата от „ислямизиране“ на Европа ще бъде заменена със заплахата от нейното „африканизиране“. Степента, в която ще се реализира тази заплаха, ще бъде съществено зависима от степента на намаляване на населението на Африка поради СПИН и други болести и от това доколко Южна Африка ще привлича имигранти от останалите части на континента.

Докато мюсюлманите са непосредственият проблем за Европа, мексиканците са непосредствен проблем за Съединените щати. Ако сегашните тенденции и политика продължат, съставът на населението на САЩ през първата половина на XXI в. ще се измени драстично, както е показано по-долу в таблица, като около 50% ще бъдат от бялата раса, а 25% — латиноамериканци. Както и в Европа, промяната на имиграционната политика и засилването на антиимиграционните мерки биха могли да изменят тези перспективи. Но дори това да се случи, основен въпрос си остава доколко латиноамериканците ще бъдат асимилирани в американското общество, както това е ставало с предишните имигрантски групи.

Населението на САЩ по расова и етническа принадлежност (в %)

Етнос / Година 1995 2020 2050
Не латиноамериканско бяло население 74 64 53
Латиноамериканци 10 16 25
Чернокожи 12 13 14
Население от Азия и Тихоокеанските о-ви 3 6 8
Индианци и туземно население на Аляска < 1 < 1 1
Общо (в милиони) 263 323 394

Латиноамериканците от второ и трето поколение са подложени на значителен натиск и имат сериозни стимули за това. От друга страна, имигрантите от Мексико се отличават по редица потенциално важни показатели от останалите имигранти.

Първо, имигрантите от Европа или от Азия трябва да прекосят океана; мексиканците прекосяват граница или река. Това, наред с непрекъснато подобряващите се транспортни и комуникационни възможности, им позволява да поддържат тесни връзки с родината си и да съхраняват близостта си с нея.

Второ, мексиканските имигранти са съсредоточени в югозападната част на Съединените щати и формират една голяма мексиканска общност, простираща се от Юкатан до Колорадо.

Трето, редица свидетелства показват, че съпротивата на мексиканските имигранти срещу асимилацията е по-силна, отколкото е при други имигрантски групи, и че мексиканците са склонни да запазват мексиканската си идентичност. Това се вижда особено ясно от битката около Постановление 187 в Калифорния през 1994 г.

Четвърто, областта, населена с мексикански имигранти, е анексирана от Съединените щати след победата над Мексико в средата на XIX в. Мексиканското икономическо развитие почти сигурно ще предизвика реваншистки настроения. Съответно резултатите от американската военна експанзия от XIX в. могат да бъдат застрашени и евентуално да бъдат променени от мексиканската демографска експанзия през XXI в.

Променящото се съотношение на силите между цивилизациите затруднява все повече и повече Запада при постигането на неговите цели, свързани с неразпространението на оръжията, правата на човека, имиграцията и други подобни проблеми. За да сведе до минимум своите загуби в тази ситуация, Западът трябва умело да използва своите икономически ресурси по принципа на моркова и на тоягата в отношенията си с другите общества, да укрепи единството си и да координира политическите си мерки по такъв начин, че да не позволява на другите общества да противопоставят една западна страна на друга и да задълбочават и експлоатират различията между незападните държави. Способността на Запада да разгърне тези стратегии ще зависи от характера и интензивността на неговите конфликти с отправящите му предизвикателства цивилизации и от степента, в която той ще съумее да разпознае и да развие общи интереси с цивилизациите – люлки.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар