// Вие четете...

Чувства и власт

Икономическото развитие на Източна Азия.

„Знай всичко за врага, но врагът не бива да знае нищо за теб.“

Врящият котел на цивилизациите. Икономическите промени и особено в Азия са един от най-важните процеси в света през втората половина на XX в. Към 90-те години това икономическо развитие предизвикваше икономическа еуфория у много наблюдатели, които гледат на Източна Азия и на целия тихоокеански регион като на свързана помежду си постоянно разрастваща се търговска мрежа, която ще осигури мира и хармонията между народите. Този оптимизъм се основава на съмнителната предпоставка, че търговският обмен е неизменен фактор за установяването на мир. Това обаче не отговаря на истината. Икономическият растеж поражда политическа нестабилност в страните и в междудържавните отношения, като променя съотношението на силите между държави и региони. Икономическият обмен поставя хората в контакт едни с други, но не им носи съгласие. В исторически план той често е довеждал до дълбоко съзнание за различията между народите и е стимулирал взаимни страхове. Търговията между страните довежда до конфликти, както и до печалба. Ако опитът от миналото е валиден, Азия на слънчевата икономика ще породи Азия на политическите сенки, Азия на нестабилност и конфликти.

Икономическото развитие на Азия и нарастващата самоувереност на азиатските общества рушат международната политика най-малкото по три начина. Първо, икономическото развитие дава възможност на азиатските държави да разширяват военния си потенциал, поражда несигурност за бъдещите отношения между тези държави и извежда на преден план проблеми и съперничества, които са били приглушавани по време на Студената война, като по този начин се повишава вероятността от възникване на конфликти и нестабилност в региона. Второ, икономическото развитие увеличава интензивността на конфликтите между азиатските общества и Запада, предимно Съединените щати, и усилва способността на азиатските общества да надделяват в тези конфликти. Трето, икономическият растеж на най-голямата азиатска сила Китай засилва неговото влияние в региона, както и възможността той да установи традиционната си хегемония в Източна Азия, като с това принуждава останалите страни или да се „прикачат“ към него и да се приспособят към това развитие, или да „балансират“ и да се стремят да възпират китайското влияние.

В течение на няколкото века на западно надмощие съществените международни отношения представляват игра на Запада, разигравана между основните западни сили, към която до известна степен се присъединяват първо Русия през XVIII в. и после Япония — през XX в. Европа е основна арена на конфликтите и на сътрудничеството между великите сили, а по време на Студената война главната фронтова линия на конфронтацията между свръхсилите дори минава през сърцето на Европа. Доколкото значимите международни отношения в света след Студената война имат основно трасе, това трасе е Азия и по-конкретно Източна Азия. Азия е врящият котел на цивилизациите. Дори само Източна Азия включва общества, които принадлежат към шест цивилизации — японската, синоистката, православната, будистката, мюсюлманската и западната, — а Южна Азия прибавя към тях и индуистката. Държавите – ядра на четири цивилизации, Япония, Китай, Русия и Съединените щати, са основни актьори на сцената на Източна Азия; Южна Азия прибавя към тях Индия, а Индонезия е непрестанно увеличаваща мощта си мюсюлманска държава. Освен това в Източна Азия има няколко средни сили с нарастваща икономическа мощ: Южна Корея, Тайван и Малайзия, плюс един потенциално силен Виетнам. В резултат от това се получава сложен модел на международни отношения, който в много отношения може да се сравнява с моделите, съществували през XVIII и XIX в. в Европа и заредени с непостоянството и с несигурността, характеризиращи много полюсните ситуации.

Мулти силовият и мулти цивилизационен характер на Източна Азия я отличава от Западна Европа, а икономическите и политическите различия подсилват този контраст. Всички страни на Западна Европа са стабилни демократични държави, имат пазарна икономика и високо равнище на икономическо развитие. В средата на 90-те години в Източна Азия има една стабилна демократическа държава, няколко нови и нестабилни демокрации, четири от петте останали комунистически диктатури в света, плюс милитаристични правителства, лични диктаторски режими и еднопартийни авторитарни системи. Равнищата на икономическо развитие варират от равнището на Япония и Сингапур до това на Виетнам и Северна Корея. Съществува обща тенденция към пазарна икономика и икономическо отваряне, но икономическите системи все още се движат в диапазона между командно административната система на Северна Корея, през различни комбинации между държавен контрол и частна инициатива, до laissez-faire икономиката на Хонконг.

Като изключим степента, в която китайската хегемония в дадени моменти въдворява ред в региона, в Източна Азия никога не е съществувало международно общество (в британския смисъл на това понятие), каквото има в Западна Европа. В края на XX в. Европа е обвързана чрез изключително плътна мрежа от международни институции: Европейски съюз, НАТО, Западноевропейски съюз, Съвет на Европа, Организация за сигурност и сътрудничество в Европа и други. В Източна Азия няма нищо, което да може да се сравнява с това, с изключение на АСЕАН, невключваща нито една велика сила и, общо взето, отбягваща въпросите на сигурността, като там едва сега започва придвижване към най-примитивните форми на икономическа интеграция. През 90-те години бе създадено много по-широкото Споразумение за тихоокеанско икономическо сътрудничество, което включва повечето държави от региона на Тихия океан, но тази институция е още по-слаба от АСЕАН. Няма други многостранни институции, които да обвързват основните държави в Азия.

И отново за разлика от Западна Европа, в Източна Азия са разпръснати множество семена на конфликти между отделните държави. Всепризнати зони на опасност са двете корейски и двете китайски държави. Те обаче са наследство от Студената война. Значимостта на идеологическите различия намалява и към средата на 90-те години значително се разширяват отношенията между двете китайски държави, а започват да се развиват отношения и между двете корейски държави. Вероятността корейци да се сражават срещу корейци съществува, но не е особено голяма; вероятността китайци да се сражават срещу китайци е по-голяма, но все пак е ограничена, освен ако Тайван не се отрече от китайската си идентичност и не провъзгласи официално независима република Тайван. Един китайски военен документ с одобрение цитира думите на тайвански генерал, който казва: „Трябва да има граници на борбите между членовете на едно семейство.“ Въпреки че насилието между двете корейски и двете китайски държави си остава възможно, културната близост вероятно след време ще елиминира тази перспектива.

В Източна Азия наследените от Студената война конфликти се допълват и подменят от други потенциални конфликти, отразяващи стари съперничества и нови икономически отношения. Анализите на сигурността на Източна Азия от началото на 90-те години редовно характеризират региона като „опасна зона“, като „узрял за отношения на съперничество“, като регион на „няколко студени войни“, като „запътил се назад към бъдещето“, където ще преобладават войни и нестабилност.

За разлика от Западна Европа, Източна Азия от 90-те години има нерешени териториални спорове, най-важни от които са споровете между Русия и Япония за Курилските острови, между Китай, Виетнам и Филипините, а потенциално и други държави от Югоизточна Азия — за Южнокитайско море. Различията около границите между Китай, от една страна, и Русия и Индия, от друга, бяха отслабени в средата на 90-те години, но може отново да излязат на повърхността. Същото може да стане и с претенциите на Китай спрямо Монголия. Бунтове и движения за отцепване, в повечето случаи подкрепяни отвън, са налице в Минданао, Източен Тимор, Тибет, Южен Тайланд и Източен Мианмар. В допълнение към това, докато в средата на 90-те години между държавите в Източна Азия съществуват мирни отношения, през последните 50 години се водят големи войни в Корея и Виетнам, а най-голямата сила в Азия — Китай — се сражава с американците и с почти всичките си съседи, включително с корейци, виетнамци, китайски националисти, индийци, тибетци и руснаци. През 1993 г. анализ на китайските военни сочи осем регионални горещи точки, които застрашават военната сигурност на Китай, а китайската Централна военна комисия стига до заключението, че, общо взето, перспективите на сигурността в Източна Азия са „много мрачни“. След векове на конфликти Западна Европа е миролюбива и там войната е немислима. Войната в Източна Азия не е немислима, а, както посочва Арон Фридбърг, миналото на Европа може би ще е бъдеще за Азия.

Икономическата динамика, териториалните спорове, наново възникващите съперничества и политическата несигурност водят до значително увеличение на военните бюджети и на военния потенциал на Източна Азия през 80-те и 90-те години на нашия век. Възползвайки се от новото си богатство и в много случаи от високообразованото си население, държавите в Източна Азия подменят големите, зле екипирани „селски“ армии с по-малки, по-професионални и добре оборудвани с техника военни сили. Със засилване на съмненията около степента на обвързаност на САЩ с Източна Азия държавите се стремят да разчитат главно на себе си във военно отношение. Въпреки че източно азиатските държави продължават да внасят значителни количества оръжия от Европа, САЩ и бившия Съветски съюз, те дават приоритет на трансфера на технологии, позволяващи им сами да произвеждат модерни самолети, ракети и електронни съоръжения. Япония и държавите на китайската цивилизация — Китай, Тайван, Сингапур и Южна Корея — постепенно изграждат авангардна военна промишленост. Като вземат предвид приморската география на Източна Азия, те отдават приоритет на бързото пренасяне на силите, на авиацията и на флота. В резултат от това държави, които преди това във военно отношение не са били в състояние да воюват една с друга, сега могат да го правят. Подобно трупане на военна мощ се отличава с не особена прозрачност, поради което предизвиква подозрения и несигурност. В ситуация на променящ се баланс на силите всяко правителство неизменно и основателно се пита: „Кой ще ми бъде враг след десет години и кой (ако изобщо има такъв) — приятел?“

Азиатско – американските студени войни. В края на 80-те и в началото на 90-те години отношенията между Съединените щати и азиатските страни, с изключение на Виетнам, стават все по-антагонистични, а способността на САЩ да доминират в тези противоречия намалява. Тези тенденции са особено забележими, що се отнася до големите сили в Източна Азия, а американските отношения с Китай и Япония се развиват по паралелен образец. Американците, от една страна, и китайците и японците, от друга, говорят за студени войни, които се водят между техните държави. Тези паралелно развиващи се тенденции започнаха по време на администрацията на Буш и се ускориха по времето на Клинтън. Към средата на 90-те години американските отношения с двете големи азиатски сили могат в най-добрия случай да се окачествят като „напрегнати“, а изгледите те да станат по-малко напрегнати не са особено големи.

В началото на 90-те години японско – американските отношения все повече и повече се нажежават поради противоречия по редица въпроси, включващи ролята на Япония във войната в Персийския залив, американското военно присъствие в Япония, японските нагласи към американските политически мерки, санкциониращи неспазването на човешките права в Китай и в други страни, японското участие в омиротворителни операции и най-вече — икономическите отношения и по-специално търговията. Заплахите с търговска война станаха нещо обичайно. Американски висши държавни служители, най-вече от администрацията на Клинтън, настояват за все повече отстъпки от страна на Япония; японските лидери се съпротивляват все по-ожесточено на тези претенции.

При това всяко следващо американо – японско противоречие става все по-остро и по-трудно разрешимо от предишното. Така например през март 1994 г. президентът Клинтън подписа постановление, с което той получава власт да прилага по-строги търговски санкции спрямо Япония, което доведе до протести не само от страна на японците, но и от ръководството на ГАТТ, основната световна търговска организация. Малко по-късно Япония отвърна с „настървена атака“ срещу водената от САЩ политика, а скоро след това САЩ „официално обвини Япония“ в дискриминация към американските компании при възлагането на правителствени поръчки. През пролетта на 1995 г. Клинтъновата администрация заплаши, че ще наложи 100% мита върху вноса на японски луксозни коли, като споразумение за отменянето им бе постигнато малко преди тези санкции да влязат в сила. Двете държави бяха въвлечени в ситуация, напомняща много на търговска война. Към средата на 90-те години изострянето на отношенията бе стигнало дотам, че водещи японски политици започнаха да поставят под въпрос американското военно присъствие в Япония.

През всичките тези години общественото мнение в двете страни постоянно се настройва все по-недружелюбно към другата страна. През 1987 г. 87% от американците твърдят, че в общи линии имат приятелско отношение към Япония. Към началото на 90-те години техният дял спада до 67%, а през 1993 г. едва 50% от американците са добронамерени към Япония, а почти две трети заявяват, че избягват да купуват японски стоки. През 1985 г. 73% от японците описват японско – американските отношения като приятелски, а през 1993 г. 64% ги определят като неприятелски. 1991 г. бележи решаващ обрат в нагласата на общественото мнение по посока извън модела от времето на Студената война. През тази година всяка от двете страни замества Съветския съюз във възприятията на другата. За пръв път американците поставят Япония преди Съветския съюз като страна, представляваща заплаха за американската сигурност, и за пръв път японците поставят Съединените щати преди Съветския съюз като страна, която застрашава тяхната сигурност.

Промените в нагласите на общественото мнение са придружени от промени във възприятията на елитите. В Съединените щати се появи значителна група от университетски преподаватели, интелектуалци и политически ревизионисти, изтъкващи културните и структурните различия между двете страни, както и необходимостта Съединените щати да поемат много по-твърд курс в икономическите си отношения с Япония. Образът на Япония в медиите, публицистиката и романите за широка публика придобива все по-негативна окраска. По сходен образец в Япония се появява ново поколение политически лидери, не изпитали американската мощ и милосърдие след Втората световна война, които се гордеят с икономическите успехи на страната си и са готови да се противопоставят на американските претенции по немислим за техните предшественици начин. Тези японски „бунтовници“ са контрапунктът на американските „ревизионисти“, а и в двете страни политиците установиха, че придържането към твърда линия в японско – американските отношения се приема добре от избирателите.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар