// Вие четете...

Начини на манипулиране

Икономическият преход.

„Мерзостта и парите винаги вървят заедно.“

Преходът от планова икономика от съветски тип към пазарна икономика започва преди съдбовната дата 10 ноември 1989 г. Икономическата криза на изток и политиката на постепенно отделяне от Москва, която вече не поема ангажимента да посреща нуждите на своите сателити, задължават българската комунистическа власт да предприеме реформа, която да ориентира българската икономика към новите форми на собственост и на организация на производството. През януари 1989 г. Постановление № 56 предвижда създаването на предприятия и на частни дружества. Тези реформи бързо са задминати от политическите събития от 1989 г.

Закъснението на реформите. Преходът към пазарна икономика започва реално от 1990 г. чрез два основни процеса: връщането на имуществото и на национализираните през комунистическата епоха земи и икономическата приватизация в страната. Новата българска конституция, приета през юли 1991 г., гарантира частната собственост, както и правата на човека. Политическите партии обаче нямат консенсус за начините на извършване на приватизацията. БСП, чийто електорат е основно от селски произход и социално отслабен от реформите, предлага постепенни реформи, докато СДС се обявява в подкрепа на шоковата терапия. БСП е обвинена, че забавя реформите, докато политическият й противник е обвинен, че води твърде радикална и антисоциална политика. БСП играе популистки картата на социалното недоволство, за да дискредитира управлението на СДС. Така икономическите кризи, провокирани от политическите боричкания и трудния напредък на реформите, отмерват редуването на българските правителства.

Премиерът на първото социалистическо правителство, избрано по демократичен начин през 1990 г., се сблъсква със страха да бъдат започнати бързите реформи, които е подготвил с помощта на екип от български и американски специалисти (в който участват и някои от бъдещите експерти на мозъчни тръстове): реформата Ран (по името на американския теоретик на шоковите терапии, прилагани в Източните страни – Ричард Ран). По това време България се присъединява към МВФ и Световната банка, но закъснението на либерализирането на цените провокира криза на снабдяването и кара правителството да подаде оставка. Коалиционното правителство на Димитър Попов (февруари – октомври 1991 г.) извършва либерализирането на цените, което е първата важна реформа, даваща началото на сриването на покупателната способност на българите.

Политиката на следващото правителство, ръководено от Филип Димитров, избрано от мнозинството на СДС и Движение за права и свободи, увеличава конфронтацията между печелещите и губещите от икономическите реформи, особено с реституцията на недвижимото имущество на старите собственици: логиката на историческо възмездие на този закон провокира голяма криза в българския аграрен сектор, чиято работна организация и технически парк са пригодени за екстензивно земеделие.

Същото това правителство дава началото и на процеса на приватизация на икономиката чрез гласуването на два фундаментални закона: за чуждестранните инвестиции (февруари 1992) и за приватизацията (април 1992). Шокът на тези реформи провокира такава социална конфронтация, че дори синдикатът „Подкрепа“, близък до СДС, спира да подкрепя правителството на Ф. Димитров, което е принудено от демократичния президент Ж. Желев да подаде оставка в края на октомври 1992 г.

Икономическата политика на следващото правителство, експертният екип на проф. Любен Беров, продължава реформите, но не получава подкрепата на СДС. Ето защо правителството прави отстъпки на БСП: то продължава да финансира губещите големи държавни предприятия и запазва държавната собственост в няколко стратегически области (енергетика, въоръжение). Постигането на неговата основна цел – продължаването на приватизацията и привличането на чуждестранни инвестиции – е затруднена от появата на икономически групировки от подземния свят, но също и от лошата оценка, дадена от МВФ, която провокира сериозно забавяне на чуждестранните инвестиции. Опитът за спиране на срива на земеделския сектор със стимулирането на преобразуването на ТКЗС (бивши комунистически земеделски кооперации) в кооперации със смесена икономика предизвиква враждебността на СДС, който го обвинява, че води политика на рекомунизация. Безработицата, инфлацията и нарастващата престъпност предизвикват у много българи носталгия по комунистическата епоха, която е осигурявала ваканции, здравеопазване, заплати и социално осигуряване за всички. На парламентарните избори през декември 1994 г. недоволството на населението спомага за връщането на власт на БСП, ръководена от младия технократ Жан Виденов.

Победата на БСП в България е част от лявата вълна, която залива изтощената от шоковите терапии на либералните правителства в Източна Европа. Лозунгът на предизборната кампания на БСП: „Да спрем разрухата, да обновим България!“, изкушава електората. Но политиката на БСП не успява да спре увеличаващата се икономическа криза, нито да проведе успешно непопулярните реформи. Масовото създаване на частни банки отнема инструменти за интервенция от ръцете на политическата власт. Финансирането на работещи на загуба държавни предприятия, високите лихви и хаотичният износ на капитали са някои от причините, които през 1996 г. провокират криза на банковата система. Започнатите през 1996 г. реформи и предложението на премиера в България да бъде въведен валутен борд не успяват да спасят социалистическото правителство, което се отказва от властта под натиска на улицата, а също и на международните авторитети (МВФ, Световната банка, посолството на Съединените щати, фондацията на Джордж Сорос и т.н.).

Натискът на международната общност. След временното правителство на Стефан Софиянски, назначен от Президента на републиката, за да организира парламентарни избори (февруари – април 1997 г.), изборите от юни 1997 г. поверяват властта на СДС, който печели абсолютно мнозинство в парламента. Тази партия обещава да доведе до успешен край икономическите реформи, за да може България „да успее да влезе в новото хилядолетие като цивилизована европейска страна“. Политиката на правителството е подкрепена от МВФ: от 1 юли 1997 г. е въведен валутен борд. На 24 юли МВФ дава втория транш помощ от 140 милиона долара. Цените на транспорта и на енергията се увеличават главоломно, брутният вътрешен продукт за 1997 г. намалява със 7,5% спрямо предишната година, приватизацията на големите държавни предприятия среща затруднения.

Подкрепата на тази рестриктивна икономическа политика на правителството от страна на международните институции подпомага финансовото стабилизиране на страната, но България заплаща много висока социална цена. Населението усеща жестоко разграждането на системата на социалното осигуряване и кризата на образователната система. През 1999 г., когато правителството на Иван Костов заявява по средата на мандата си – на 30 юни 1999 г., че българският преход е завършил, средната заплата в страната е 199 лева и 83 стотинки (около 100 евро). Социалната цена на прехода е усетена особено от пенсионерите, които често са снимани от западните журналисти, докато просят или ровят в кофите за боклук в центъра на София. В действителност обаче провинцията е много по-засегната от спадането на доходите, затварянето на заводите и кризата в земеделието. Столицата концентрира ползите от първите инсталиращи се международни предприятия и организации и развива голям не правителствен сектор. Статистиката отбелязва чувствителен спад на консумацията на хранителни продукти в сравнение с 1989 г. Намаляването на населението през периода 1989–1999 г. и заминаването на 530 000 българи в чужбина, повечето от които млади специалисти, предизвикват демографска криза.

Призивите на правителството на Иван Костов за саможертва в името на демократичните промени и влизането в ЕС правят все по-скептично обществото, което всекидневно е бомбардирано от медиите с корупционни скандали, в които участват и някои от управляващите. Изморен от стерилното идеологическо противопоставяне между бившите комунисти и антикомунистите, електоратът оттегля доверието си от двете основни партии, СДС и БСП, които не успяват да го измъкнат от мизерията, и дава надеждите си на популистките обещания на Симеон Сакскобургготски – да превърне България в благоденстваща държава за осемстотин дни. Предизборните обещания на бившия цар разчитат на международните връзки, които той е натрупал по време на изгнанието си в Испания, и върху идеята, че ще привлече да работи за България екип от млади български икономисти, които наскоро са завършили образованието си и са навлезли в активния живот в лоното на престижни международни икономически органи в Западна Европа.

Символната тежест на Европа този път натежава в полза на Симеон Сакскобургготски, който въплъщава идеала на ръководител на правителство, признат от западните политически и икономически кръгове. Това е още една илюстрация на огромния символичен и ефективен авторитет на международната общност (западни институции и страни, които въплъщават модела на капиталистическото и демократичното развитие) в динамиката на българския преход.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар