// Вие четете...

Истината е в избора

Източници на чувството за удовлетворение и щастие.

„Щастието прави глупав онзи, който прекалено покровителствува.“

Как да се разбираме по-добре? Всички ние се нуждаем от щастливи и желаещи да ни помагат хора в своите стойностни светове. Нищо друго не е от значение. Родителите, учителите и работодателите са длъжни да бъдат такива. Но твърде малко учители и началници съзнават колко е важно да бъдат грижовни и дружелюбни към своите ученици или подчинени. А то се постига лесно – няколко минути внимание на ден вършат истински чудеса. За съжаление онези, които заемат ръководните постове, рядко си дават сметка, че една добра дума може да им донесе пряка полза и в съвсем конкретни измерения.

Ако нямаме в своя стойностен свят представата за необходимостта от подкрепа и близост с другите хора, често залитаме към крайностите на четвъртата степен на нещастието: насилваме се да вършим неща, които нямат нищо общо с нашите основни нужди. Това най-често се наблюдава при болните от анорексия, главно млади момичета и жени – те са вечно недоволни, независимо от грижите, които се полагат за тях. Гладуват уж да отслабнат, но всъщност го правят, за да контролират хората край тях. А поради факта, че всички ние виждаме света такъв, какъвто искаме да го видим, те вероятно възприемат грижите на близките си като стремеж към контрол. Но независимо как обуславят своя избор на поведение, изследванията показват, че в своя стойностен свят те винаги имат представа за себе си като за по-слаби и по-стройни от образа, който виждат в огледалото.

Ако тези млади жени стриктно се придържат към тази невъзможна за изпълнение и винаги отрицателно променяща се представа, те с положителност ще умрат от глад. На практика някои от тях наистина го правят, но макар да са единици, околните няма как да узнаят предварително коя ще гладува до смърт и коя не. Въпросът защо го правят не е изяснен. Всичко е свързано с едно просто откритие от тяхна страна – гладуването им дава неочакваното чувство за власт над хората, които според собствените им представи не се отнасят с тях така, както би трябвало.

А когато едно несамостоятелно момиче изведнъж получи неограничена власт над всички членове на семейството си, започва да се чувства толкова добре, че не е в състояние да възобнови храненето си. Буквално се пристрастява към действието на отделяните в организма ендорфини и престава да изпитва болката на глада. Ако започне да се храни, момичето ще изгуби цялата си власт над околните, а също и удоволствието, което тя му носи. Ключът към правилното отглеждане на всички деца са близките хора, които ги обграждат с обич и внимание. Те заемат достойно място в стойностния свят на малките човешки същества и ги научават как да боравят отговорно със стойностите свобода и власт. Анорексията е ярък пример за силата на стойностния свят. Погрешно изградените представи могат да разрушат живота на много млади хора.

За да се разбираме по-добре с човека до себе си, ние трябва да открием какво включва неговият стойностен свят, а после и да го подкрепим и да се опитаме да намерим своето място в него. Само по този начин ще се сближим с този човек. Но подобно откритие не е никак леко, нито пък е лесно да подкрепим това, което открием в стойностния свят на другия. Типичен пример е отново анорексията. Родителят не бива да подкрепя изкривената или налудничава представа, която дъщерята има за себе си. По-добре открито да заяви: „Обичам те, но не мога да подкрепям всичко, което си намислила да правиш.“ Лечението на анорексията е трудно даже когато знаем за какво става въпрос.

Дори с близки хора повечето от нас споделят неохотно представите, които носят в своя стойностен свят. Това е така, защото се страхуваме, че те няма да ги подкрепят, а може и да подложат на критика или подигравки важните за нас неща. А знаем, че ако стане така със сигурност ще се почувстваме наранени или ядосани, а може би и двете.

Обикновено хората, следващи третото правило на психическата нагласа и психологическата практика на външния контрол – че имаме право да принуждаваме околните да вършат онова, което ние смятаме за правилно, – не намират нищо необикновено в акта на натрапване на такава представа в чуждия стойностен свят, която отива далеч отвъд нормалните взаимоотношения и на практика е опит за притежание. Ако смятате, че притежавате даден човек, за вас е съвсем в реда на нещата да му нареждате какво да прави. Всяка разновидност на чувството за собственост води до катастрофа във взаимоотношенията и между личностните връзки. Почти във всички случаи чувството за собственост предизвиква разочарование и гняв и в двамата партньори, както и остри конфликти. Понякога чувството за собственост е толкова свирепо, че тласкат дори към убийство – в затворите има хиляди мъже (пък и немалко жени), убили брачните или интимните си партньори само защото те са отказали да бъдат притежавани.

За власт имащите е особено трудно да бъдат толерантни към стойностните светове на хората с по-малко власт. Ако повече хора усвоят максимата, че това, което е добро за мен, не е непременно добро и за другите, светът ще бъде едно много по-добро място за живеене. Теорията на избора учи, че моят стойностен свят е основа на моя живот, но не и на живота на другите хора. Това е един изключително труден урок за онези, които са свикнали със системата на външния контрол.

Повечето от нас имат две представи за самите себе си, заложени в нашия стойностен свят. Първата е леко идеализирана, а втората – силно идеализирана. Благодарение на тези две представи ние не сме доволни от това, което виждаме в огледалото пред себе си. Защо? Защото автоматически го сравняваме първо със силно идеализираната представа. След кратък размисъл стигаме до заключението, че подобно сравнение никога няма да ни удовлетвори, просто защото никога няма да изглеждаме така, както се виждаме в най-смелите си мечти. След миг на неудовлетворение проумяваме, че това не си струва усилията и преставаме да мислим по този начин. За повечето от нас силно идеализираната представа е само една фантазия. Има я, наслаждаваме й се, но никога не я приемаме сериозно. Вместо това се задоволяваме с леко идеализираната представа, която имаме големи шансове да постигнем.

Освен представата за самите себе си, ние носим в нашия стойностен свят и представи за други хора, които можем както да вписвамепри това такива, каквито си пожелаем, – така и да отписвамеоттам. Родителите и децата са голямото изключение от това правило. Макар и да е твърде необичайно, но понякога човек е в състояние да отпише от стойностния си свят абсолютно всички хора, с изключение на самия себе си. Няма значение как се виждаме в този наш стойностен свят – при всички положения винаги сме в него и нямаме шанс да го напуснем. Представата ни за себе си може да бъде напълно нереалистична, но докато ни удовлетворява и я искаме такава, каквато е, самата ни природа ни задължава да се опитваме да я осъществим в реалния свят. Невъзможно е да избягаме от тази задача, която сме си наложили сами, просто като се извадим от своя стойностен свят. Защото това би означавало да престанем да съществуваме. И все пак, има нещо, което бихме могли да направим, в случай че сме дълбоко нещастни поради това, че сме цялостно самотни в своя стойностен свят, но упорито отказваме да променим веднъж изградената си представа за самите себе си – да се самоубием. Мотивът за подобна крайна постъпка е: по-добре да съм мъртъв, отколкото да продължавам и занапред да живея по този начин – в тотална самотност. Това звучи по-различно от обичайния мотив за самоубийство: по-добре да съм мъртъв, отколкото да продължавам и занапред да се мъча да постигна близост, която не мога да имам.

Поради това, че се чувстваме изключително добре – или вярваме, че ще се чувстваме изключително добре – с хората, които сме избрали да впишем в своя стойностен свят, понякога е възможно да се обвържем разрушително с някои от тях. В някои случаи приемането на определени хора в нашия стойностен свят е вредно, дори опасно за здравето и щастието ни – и ние често го знаем още преди да ги приемем. А ако трябва да бъдем откровени, ще си признаем, че понякога и за другите хора може да е крайно опасно да ни впишат в своя стойностен свят. Защото когато приемем някого в стойностния си свят, ние започваме да споделяме неговата стойностна система и така става възможно да лъжем и мамим, да вземаме наркотици, да вършим какви ли не престъпления, да убиваме, дори да се самоубием заедно с него.

Независимо дали ни харесва или не – и дали на другите им харесва или не, – но хората, които вписваме в своите стойностни светове, не са нито добри, нито лоши в смисъла, възприет в реалния свят за дефиниране на понятията добро и зло. Това, което реалният свят смята, че е от значение, за да впишем или да отпишем даден човек от нашия стойностен свят, всъщност изобщо не е важно. Важното е какво ние мислим и вярваме, че е от значение.Вписваме едни или други хора в своя стойностен свят, защото сме убедени, или поне се надяваме, че общуването с тях ще ни направи щастливи, а липсата им ще ни кара да се чувстваме нещастни.

Същото е валидно и по отношение на нещата,които сме избрали да впишем в своя стойностен свят – материални и духовни, постъпки и изживявания. Почти всички те са свързани по един или друг начин с хората и нашите взаимоотношения с тях. Именно тази връзка е източник на чувството на дълбоко удовлетворение и щастие, които търси всеки от нас. Удоволствието от това, че притежаваме хубав дом, мощна кола или безценни картини е много по-малко, когато няма с кого да го споделим. Нещата, които носим в своя стойностен свят, не са непременно свързани с желанието да ги притежаваме. Те могат да бъдат красиви залези, прекрасна градина, пълнолуние, огромен син кит… Независимо какви са тези неща, съхранени в нашия стойностен свят, всички те ни предлагат далеч по-голямо удоволствие и удовлетворение, когато ги споделяме със скъпи на сърцето ни хора.

Това, в което най-силно вярваме,са нашата религия, политически убеждения и начин на живот.Музиката, изящните изкуства, спортът – всичко това може да бъде част от нашия начин на живот. Но вярата, която е достатъчно силна, за да заеме място в стойностния ни свят, престава да означава каквото и да било, ако не успеем да убедим скъпите на сърцето ни хора, че тя е полезна и за тях. Ние не искаме, пък и не бива да убеждаваме всички в своите вярвания, но ни боли, когато не можем да убедим хората, на които държим. Всъщност успеем ли да го направим, това вече е достатъчна и напълно основателна причина да ги впишем в своя стойностен свят.

Обикновено започваме с най-близките около себе си, а после, насърчени от успеха, пробваме да убедим и по-далечните си познати. Но почти никога не се опитваме да убеждаваме в своите вярвания напълно непознати за нас хора. Ако обаче близките и приятелите ни откажат да възприемат нашите вярвания, малцина от нас биха предприели нещо крайно, за да ги убедят.

Разбира се, има и такива, които са готови на крайности. Стойностните светове на терориститенапример са изградени по коренно противоположен начин на цивилизованите общества и те действат според тяхното абсурдно устройство, готови на всичко.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар