„Кожата на предателя е подкупна, а душата – продадена.“

Източниците същите, а прочитът им различен.

Парадоксално е, че и д-р Ганчо Ценов, и неговите непримирими опоненти Васил Златарски, Стефан Младенов, Петър Мутафчиев, Петър Ников, панславистът Ватрослав Ягич и руснакът Николай Державин, използват същите исторически източници, но изводите им са различни от тези на д-р Ценов. Този парадокс може да се обясни много просто, ако се гледа на историята от гледна точка на политиката, а това винаги е било така. Ако разгледаме както сегашните, така и в миналото добре се вижда, че един учебник по история се пренаписва в зависимост от политическата конюнктура.
След 1944 г. у нас цели екипи от академични светила написаха историята на България като борба между работническата класа и буржоазията. С хирургическа точност бяха изрязани отделни епизоди от историческото ни минало, дори бяха отстранени личности и събития, които са изиграли изключително важна роля в живота на българите. Точно така е постъпвано и с българската история от страна на историците – славянофили. Именно с тях влиза в битка д-р Ценов и понася тежки преследвания. В периода между Първата и Втората световна война сред българските интелектуалци се оформят кръгове като „Българска орда“, които искат да внесат някаква реабилитация в тезата, че българите са някакво номадско племе, по-низше от славянското море, в което се е претопило. Но корекцията на „Ордата“ не е повече от вариант на фалшивата теория на панславистите – славянско море и диви пришълци прабългари, дошли тук през седми век. В този вариант „Ордата“ само пледира пришълците, ако може, да не се възприемат като диваци, а като част от цивилизован народ, живял в близост до китайците и описван от техните хроники. Но това не променя основното, а именно, че българите са късни пришълци на Балканите, а основното население тук няма нищо общо с тях. Именно тази грешна конструкция атакува д-р Ценов. И точно затова е изолиран така жестоко от учени и политици, продали се на българофобите.
Д-р Ценов твърди, позовавайки се непрекъснато и коректно на антични и средновековни източници (които той чете в оригинал за разлика от опонентите си), че българите са автохтонното (коренно) население на Балканите и в различни периоди са наричани от други народности различно: траки, тракоилирийци, готи, гети, скити, склавини, славяни, мизийци и пр. Това обаче не променя тяхната еднородност и автентичност. Според д-р Ценов българите са и християнизирани много по-рано от общоприетото – още през 2-3 век. Според други изследователи това е станало още през апостолските времена.
В официозната история, чрез наложена лъжа и подмяна, се казва, че траките нямат нищо общо с българите. Те просто и безследно се били стопили и изчезнали като захар в чай. Много забавно звучат дебелите академични томове по стара българска история, в които периодът между 1-2 век и 5-6 век е бяло поле. В началото на този период има траки, които според Херодот са „най-големият народ след индийския“. Как така най-големият след индийския народ ще изчезне в резултат на римското господство, като знаем, че римляните не са избивали народите, покорени от тях, а са ги включвали в империята и са обирали материалните им блага.
На този въпрос академичните историци не отговарят, заобикалят го, защото им е по-лесно да повтарят мантрата, че траките се „претопили“ в славянското море, както и по-късно наричаните от тях „прабългари“. Значи всички други освен славяните се претопяват по един неестествено бърз начин? Ето с тази антилогика българската историография е манипулирана десетилетия.
През последните години обаче излиза достатъчно, макар и хаотично поднасяна, литература на автори, която доказва манипулациите на българската история, като ст.н.с. д-р Йордан Табов, Климент Василев, Александър Мошев, ст.н.с. д-р Петър Добрев, проф. Йордан Николов, д-р Я. Шопов, д-р Л. Цанков, Т. Ялъмов, Светлозар Попов, Константин Каменов, Здравко Даскалов, Ради Панайотов, Боно Шкодров, Детелин Вълков и др.
В текстовете на тези изследователи, макар и несистемно, се изгражда една вярна и правдива история на българите – история на един от най-древните и духовно извисени народи в света, създатели на значителна материална и духовна култура. Това е история, като на народи водачи, народи, създали няколко огромни империи в античността и средновековието и дали духовна светлина на цяла Европа.
Това не са пресилени констатации, не са „израз на провинциални комплекси“, както се опитват да изкарат нещата поклонниците на националния нихилизъм. Това е историческата истина, затрупана под много пластове лъжа и фалшификация, които ние – днешните потомци на духовната страна България, съществувала преди хилядолетия, сме длъжни да разчистим. Инструментът, за постигане на тази цел, е българския национализъм.