// Вие четете...

Начини на манипулиране

Изток или Запад.

„Там, на отсрещния бряг, се намира демокрацията на другите…“ Г. Фотев.

Да избираш между минало и бъдеще, между комунизъм и капитализъм, между дясно и ляво означава да избираш между Изток и Запад, където Изтокът се превръща в символ на традиционното (православно и балканско), националистическо („сърбизиращо“) и дори тоталитарно („русизиращо“) общество. Идеята за Запада обаче, който по времето на Косовската криза през 1999 г. се възприема като монолитен евро атлантически блок, олицетворен от НАТО, претърпява кризата на войната в Ирак през 2003 г., когато либералните мозъчни тръстове са принудени да защитят „цивилизационния“ избор срещу „Старата Европа“.

Експертите на мозъчните тръстове гледат на решението на българското правителство от 4 май 1999 г. да се даде въздушен коридор на самолетите на НАТО, за да се бомбардира Сърбия, като на една от целите, като на един от „краищата“ на прехода (един все така временен край преди „новите атаки срещу демократичния модел“), тъкмо защото то „дава ясен сигнал за скъсване с балканското минало“.

Според директора на ЦСП това решение поставя край на два века идентичностни колебания. Според него през XIX в. в обществения дебат се оформят три визии за българската идентичност: ориентализъм (левантизъм), който търси сближаване с идеологията на реформирана Османска империя; славянофилство, което дава като аргумент близостта с руската култура и славянските народи; и накрая, най-слабата визия, която е представена от малък елит, изучил се в Западна Европа, стремяща се към директна принадлежност към западната европейска култура. След падането на Османската империя, през XX в. българското общество е разделено на русофили и русофоби. Според директора на ЦСП това разделение измъчва българския политически и социален живот до 1996 г. – годината, която бележи „началото на края на руския вариант“ с падането на правителството на Виденов и окончателния избор да се изгради капиталистическо общество от западен тип. Той счита, че опитите на БСП да се приближи България до Русия, Сърбия и Китай са пресечени от идването на власт на СДС, който „спира да извърта в отношенията си с МВФ и международните институции и ясно се противопоставя на всякакви идеи за специфичен национален модел на прехода“. През 1997 г. обаче бившата комунистическа партия, поддържана от част от своя електорат и от някои български интелектуалци, „които вярват в русофилския романтизъм“, изтегля съгласието си за кандидатура на България в НАТО. Едва през 1999 г. „разумът най-накрая замества емоционалния и типично балкански начин да се гледа на нещата“, защото „най-накрая успяват да бъдат неутрализирани всички опити на социалистите да прокарат идеологията на неутралността и на славянската и православната солидарност“. Изборът на „справедливата война“, представен като избор на Западната цивилизация срещу всякакви про руски или романтично – балкански залитания, печели дори поддръжката на някои православни интелектуалци като Калин Янакиев, близки до кръговете на либералните мозъчни тръстове, които водят активна медийна кампания в полза на бомбардировките.

В дебата за Косовския конфликт на сцената отново много активно се появяват политолозите, които са по-малко активни в медиите след пролетта на 1997 г. Те защитават политическата същина на въпроса и така печелят дебата срещу мощната група интелектуалци и историци, които убеждават хората да мислят събитията в категориите на историческото минало и на обичайните теми на Балканите: „периферията на Великите сили“, „големите конспирации срещу балканските народи“ и т.н.

Някои мозъчни тръстове като ЦЛС дори имат специални проекти за медийна и лобистка кампания в полза на бомбардировките в рамките на проекти, финансирани от американски донори.

Така според Дайнов експертите на мозъчните тръстове за пореден път обръщат българската политика към „правилния цивилизационен избор“. Повечето от тях използват морални аргументи, близки до медийната пропаганда на НАТО, а други, като директора на ЦЛС, се опират на прагматична визия за политиката:

Мисля, че правителството и българският парламент са прави да предоставят въздушен коридор на НАТО. Нямаха право от морална гледна точка, но действаха прагматично. Неадекватно е да се очаква от правителствата да се държат като етически субекти в епоха, в която се толерира много по-цинично поведение на индивидуално ниво.

И в двата случая, било защото е „справедливо“, било защото е „полезно“, става дума за поддържане на политика, която „доказва западната идентичност на България“. А. Праматарова от ЦЛС, бивш заместник-министър на външните работи в правителството на СДС, ясно формулира идеята за две симетрични идентичности, които взаимно се изключват:

Работим, за да предотвратим затваряне на страната спрямо останалия свят. Пишем, дискутираме с някои политици. Дебата за Косово не трябва да бъде ориентиран по оста за или против войната и дори не за или против Милошевич. Нещата трябва да се формулират по друг начин: ако приемаш ценностите на демокрацията и на пазарната икономика, значи, че си за бомбардировките.

Всички смесени идентичности – като „демократ срещу бомбардировките“ – са отречени. Всички тези, които са против бомбардировките, са експлицитно или имплицитно обвинени, че са комунисти и националисти.

Но ако конфликтът в Косово все още позволява да се говори за единен Запад, включващ едновременно Европа и Съединените щати, Иракската криза от 2003 г. заплашва идеологическата опозиция Изток – Запад. „Новата Европа“, на Изток, поддържа американската военна операция, докато „Старата Европа“, на Запад (в това число и „френско – германската двойка“), поставя под въпрос американската идея за насилствено демократизиране. Мотивирани от това, което М. Херцфелд нарича с формулировката прагматичен оксидентализъм, експертите на мозъчните тръстове преследват своите политически цели, както и собствения си интерес, като ясно заявяват принадлежността си към атлантическата идея за демократизацията.

С риск да отслабят имиджа си на проевропейци в момент, когато България активно преследва присъединяване към Европейския съюз, те правят прагматичния избор да подкрепят позицията на американските си донори, както и идеята, че „България е европейска страна и няма нужда повече да го доказва“. Иракската криза им позволява да излязат от реториката за „добрите европейски ученици“, подчинени на всички предложения на страните на Западна Европа. В периода 2002–2003 г., експерти като Е. Дайнов, К. Станчев, О. Минчев и пр. показват предпазливост, а понякога и открита враждебност спрямо политиката на Франция, „която си позволява да ни дава уроци“. Иракската криза премества идеята за западната модерност на запад от Франция. Според Е. Дайнов, „Франция е страна, която няма адекватен политически потенциал за XXI век. Тя е социалистическа страна, която никога няма да се реформира, която няма никаква вяра в себе си…“.

В статия, публикувана на 14 август 2003 г. в немския вестник Die Zeit под заглавието „Не и без моята Америка“, директорът на мозъчния тръст ЦЛС И. Кръстев реагира със сдържана ярост на апела на осем европейски интелектуалци (сред които Хабермас, Дерида и др.) за преустройване на Европа по посока, обратна на американския интервенционистки модел. Той пише:

Фактът, че част от елита на Западна Европа се поддаде на изкушението на анти американската реторика, смая Източна Европа. За Новата Европа анти американизмът не е само въпрос на лош вкус, но и симптом за политическа заплаха. Политическите и икономическите реформи след края на комунизма бяха въодушевени от Америка. Ето защо реформаторските елити припознаха в анти американизма опасност от делегитимация на всичко, което е придобито по време на последното десетилетие. Ако Америка е толкова „лоша“, това означава ли, че трябва да помислим да намалим силата на пазара, да засилим държавата и да сложим край на „истериите за правата на човека“? В един момент, когато много хора от бившата комунистическа Европа са разочаровани от развитието на обществата им, антиамериканската реторика, благословена от Париж и Берлин, дестабилизира волята да бъдат продължени реформите, без да предлага някаква смислена алтернатива. Една социологическа анкета, проведена от „Галъп Интърнашънъл“ в пет балкански страни след войната в Ирак показва, че антиамериканските настроения в тези страни са свързани с анти пазарната, анти демократичната и анти семитската мисъл.

Така иракската криза дестабилизира биполярността на дискурса на модернизиращите и демократизиращите се мозъчни тръстове, тъй като отслабва символическия ред на прехода. Европейското разширяване на Изток, което дотогава е разбирано като цивилизационен избор, подтикван и поддържан от Съединените щати, вече няма същия смисъл, както преди.

Притеснението, провокирано от антиамериканската реторика – продължава Иван Кръстев в същата статия – е реакция на факта, че по време на последното десетилетие предимно Съединените щати са тези, които поддържат европейското разширяване. Не Европа, а САЩ изиграха решителна роля за спирането на конфликта в бивша Югославия. Дори и в някои случаи Европа и Съединените щати да са били конкуренти, за хората от Изтока те са преди всичко съюзници.

ЦЛС провежда серия от проекти (2002–2005) под наименованието „Анти американизмът на Балканите“. Тази програма е финансирана от американския „Джърман Маршал Фонд“. Целта е да се изработи стратегическа карта на анти американизма и да се отговори на конкретни въпроси: „Кои са хората, които мразят Съединените щати? По какви причини? Какви са последствията?“ Анти американизмът е представен като „риск за сигурността на Балканите“ и според експертите на ЦЛС изисква „изработването на политика за борба срещу тези феномени“, въвеждането на „институционални механизми за борба срещу анти американизма“, „кампания за информиране на обществото и на елитите в България, Македония и Сърбия“.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар