// Вие четете...

Начини на манипулиране

Износът на демокрация.

„От беда се поумнява, не се забогатява.“

Тук не е нужно да се разпростираме в подробно описване на всички течения, които критикуват реториката и практиките на развитието и на демократизацията. Важно е обаче да се отбележи, че те за пръв път са се появили и още остават активни сред самите експерти и практици на развитието, в т.ч. и сред антрополозите на развитието.

Антрополози като Уилям Фишер, Артуро Ескобар, Стивън Сампсън и други са работили като консултанти по развитието и са се специализирали в посока на критиката на реториката на развитието. Вместо да се ограничат само с анализа на дискурса на местното население, както правят антрополозите на развитието от осемдесетте години, давайки на западните агенции на развитието информации относно таксономиите и местното знание, тези антрополози се обръщат към анализирането на собствения си език и към анализирането на езика на развитието като цяло.

Реториката на развитието може да мистифицира това, което се случва в действителност, и влияе на това, което се случва. Реториката мистифицира тогава, когато предлага несъществуващ консенсус, когато измества вниманието от конфликтите и прави неясни властовите отношения и неравенствата.

Тези антрополози, сред които е и Артуро Ескобар, се противопоставят на антрополозите на развитието, които отказват всякаква критика на дискурса на развитието под претекст, че тази критика не държи сметка за практиката, която е така необходима за света, намиращ се в плен на бедността. Те твърдят, че да работиш със Световната банка и в полза на процесите на „започнатото развитие“, като цяло е част от проблема, а не от решението му.

Американските антрополози, които критикуват реториката на развитието, а и някои професионалисти в областта на развитието също се присъединяват към критиката на появата на нов еволюционизъм.

За практиките на развитие в кралство Лесото Джеймс Фъргюсън разобличава дискурса на развитието, който служи на властови структури, външни на местното общество. Така се произвеждат елити, лишени от вътрешни ресурси, неспособни да договорят развитие, което да е изгодно за локалните интереси. Развива критика срещу самото понятие развитие, което, както и думата цивилизация през XIX в. не е само ценност, а също и доминираща проблематика и интрепретативна таблица. Тя се прилага над бедните райони в света според еволюционистката визия, считаща развиващите се страни за общества, които искат да бъдат водени към модерността.

Както отбелязва Джени Пиърс, специалист в Университета Брадфорд в Англия, асоцииран издател към агенцията за развитие Оксфам, схемите на теорията на модернизацията от петдесетте години са интелектуално остарели, но се връщат под други форми през осемдесетте и деветдесетте години. Това възкръсване е окуражено от съображения в стил Фукуяма, подети в изданието за новото хилядолетие на „Нюзуик“, което обявява, че капитализмът и демокрацията са големите победители на второто хилядолетие.

Автори като E. Дън и К. М. Хан, С. Сампсън, Ведел и Крийд, К. Вердери и много други допринасят за свързването на проблематиката на развитието и модернизацията с процесите на износ на демокрация на Изток след 1989 г. Според Сампсън „износът на демокрация“ е начин за пренос на Западните ценности и система към Източните страни, целящ да ги модернизира и да насърчи тяхното развитие. Според него дискурсът на озападняването (occidentalism) и дискурсът на развитието вървят ръка за ръка. И двата са показател за всичко това, което Западът може да даде на другите, за волята му да разпространява своите ценности и за идеята, че тези ценности са универсални (демокрация, права на човека, индивидуална свобода, свободен пазар, правова държава). Предполага се, че тези ценности могат да бъдат разпространявани чрез програми за помощ, чийто конкретен израз са проектите. Според Сампсън дискурсът на озападняването също става инструмент в ръцете на местните елити, които виждат в Запада според случая или панацея, или злотворна сила, пречеща на развитието.

Стивън Сампсън припомня също, че вносът на чуждестранни модели и тяхното присвояване от ограничени групи индивиди е непрекъснат процес в историята на Балканите и на Източна Европа.

Моделите на конституционализма, на либерализма, на корпоратизма, на националното освобождение, на благодетелите на етническата чистота на една единствена територия: това не са модели, внесени на Балканите за модернизиране на региона. Чуждият характер на тези модели поражда несигурност у цялото общество. Преди един век Титу Майореску, румънски писател, учен и политик, нарича тази ситуация „форма без основа“; тази форма без основа продължава да съществува и днес в условията на хуманитарния колониализъм. Налагането на западно гражданско общество, основано на ефикасността на НПО, е последният от чуждите модели, които се опитват да привнесат в региона.

Така Сампсън свързва директно практиките на развитието и дискурса на модернизацията с налагането на гражданското общество. Той свързва критиката на дискурса на модернизацията с критиката на функционирането на НПО и на политическите и социалните последици от налагането им в Източна Европа и на Балканите.

Както и много други схеми за социално развитие, гражданското общество се налага посредством добрите намерения на чужденците, убедили местните кадри да следват пътя на „project life“… Но състезанието за ресурси завършва с опорочаване на моделите на функциониране на НПО; тези организации стават доносници, служещи на донорите. Техните членове преследват лични проекти, техните ресурси се използват като политически платформи, като възможности за бизнес или като заместващи служби на недоразвитата държава.

Критика, сведенадо технически критерии. Към тези анализи и критики на преноса на Западни модели чрез политиките на развитието и чрез създаването на третия сектор в Източните страни можем да добавим цялата литература на деветдесетте, произведена от специалисти по социални науки, повечето от които са също консултанти и експерти, занимаващи се с такъв тип проекти. Поради многобройните публикации и международни конференции за ролята на НПО в процесите на развитието и изграждането на демокрацията се издава голямо количество литература (на която е трудно да се състави библиография), съдържаща трудове на антрополози, социолози, политолози и икономисти.

Понякога е доста трудно да бъдат разграничени специалистите от някои изследователи, които се намират на границата на множество полета и си приписват интер дисциплинарен подход към темата. Техните анализи и критики са белязани от загрижеността да бъдат подобрени практиките. Както отбелязва един от тях – антропологът Кейт Браун по време на конференцията на Асоциацията за изучаване на националностите (ASN) в повечето случаи става дума за трудове, близки до теренния опит (experience near), направени от лица, които чрез въвлечеността си в практиките по демократизация на Балканите (или другаде по света) способстват за изграждането на мост между практика и теория.

Участниците в панела на ASN предложиха класически критически аргумент: фактът, че помощта за демокрацията на Балканите рядко е координирана и че тя не взема предвид съществуващите условия и социалните и политическите нужди на местните актьори. Те подложиха на анализ и се произнесоха в полза на коригирането на съществуващия модел на демокрацията в бивша Югославия, където западни агенции изграждат демокрацията, премахвайки всичко съществувало дотогава и изграждайки постройка върху нищото. Според тях модернизацията по-скоро би трябвало да премине през съществуващи политически форми, които да не разрушава.

Един от големите проблеми на критиката, упражнявана от изследователите – практици се състои във факта, че тя се занимава предимно с анализирането на средствата, без да поставя под съмнение целите на развитието и на модернизацията. По този начин техническата критика на ефикасността на НПО за развитие побеждава и налива вода в мелницата на новите понятия и новите теории за практиките от третия сектор. Оценявайки резултатите от втората международна конференция „NGOs and Development: Performance and Accountability in the New World Order“, Джени Пиърс констатира голямото увеличение на докладите за институционалното укрепване (institutional strengthening, capacity building, improving accountability, measuring effectiveness), които имат за цел да подобрят ефикасността на интервенцията на НПО и да докажат тяхната сила. Тези изказвания поставят в малцинство и в крайна сметка маргинализират някои гласове, които изразяват безпокойство от този нов език и настояват върху необходимостта да се въведат отново политическите средства в средата на НПО и да се окаже съпротива на дневния ред на донорите, служещ за деполитизиране и бюрократизиране на НПО. Тези гласове са отстранени и са окачествени като „традиционно леви“ и „утопични“.

Пиърс заключава, че дихотомията между политически и технически дневен ред е една от причините, които пречат на НПО да развият критика на неолиберализма и които карат много от тях да прилагат модели, които са им чужди, а често и неудобни:

Всъщност трябва да кажем, че двайсет години икономическа либерализация са повлияли на неправителствения сектор, предизвиквайки фрагментаризация и насърчавайки състезание, в което, както казва идеологията на свободния пазар, оцеляват само най-конкурентоспособните.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар