// Вие четете...

Роли в живота

Идеята за християнски поход на Изток.

„Имай бога за господар, но никога господаря за бог.“

Борбата на християните срещу маврите. Адемар от Шабан одобрява мирните договори между аквитанци под егидата на херцога, но дори не се сеща, че те биха могли да послужат за основа на съвместен поход за изтребване на неверниците. Представляват ли последните истинска заплаха? Едно спорадично нахлуване в Нарбон през периода 1008–1019 г. става повод за християнска война, предшествана от причастие на бойците (за спасението им тук, на земята, или след смъртта?). Ала дали вестта за разрушаването на Божи гроб от халифа ал-Хаким (1009 г.) трогва херцог Гийом и неговите васали, като въпросния Юг, който се кичи с библейската титла „хилиарх“? Ни най-малко! Адемар и неговите съвременници дори не се сещат, че биха могли да отвърнат на това с кръстоносен поход. При това, откровено казано, моментът е далеч по-подходящ, отколкото през 1095 г. Впрочем решението на този халиф шиит, чиято религиозна политика излиза извън обичайните норми на исляма, малко по-късно е последвано от рязък обрат, който Адемар от Шабан със страхопочитание представя за чудо.

Твърде любопитно е, че идеята за християнски поход на Изток, макар и плахо, се появява под перото на Адемар. Според него евреи от Галия и сарацини от Испания били внушили на ал-Хаким мисълта за някаква мнима заплаха и това го накарало да разруши Божи гроб!

От друга страна, Адемар от Шабан не без вълнение описва отделни кървави сражения по време на феодалната война и се стреми да събуди тревога у своя читател. В същото време с известно задоволство говори за избиването на сарацини, без да премълчава факта, че в ал-Андалус (мюсюлманска Испания) християните водят същинска грабителска война. Така например Адемар от Шабан приема като напълно нормален факта, че френски нормани начело с Роже дьо Тони извършват нападения и вземат пленници, някои от които изяждат, за да вселят ужас в душите на мавърските крале и да измъкнат от тях откуп! Той дори приветства храбростта на Роже, който на връщане от Испания попада в засада с четиридесет души срещу петстотин, дава отпор, избива мнозина нападатели и оцелява. Въпросният Роже напомня донякъде Роланд от „Песента”, сътворена към края на XI в. и белязана от колорита на мюсюлманска Испания. За разлика от Роланд обаче той остава жив, а и походът си е негово начинание без опеката на франкския крал.

Дали и ние на свой ред, като мнозина други, се оставяме на въображението си, докато четем между редовете на тази „Хроника” от Адемар от Шабан? Така или иначе, всеки път, когато той говори за маврите, човек остава с впечатлението, че както събитията от хилядната година, така и начинът, по който ги описва, умението му да гради напрегната фабула, силно напомнят френския епос. Вярно е, че последният се появява най-малко сто години по-късно и не може да бъде само и единствено плод на древната устна традиция. Тази традиция все пак съществува, за което се убеждаваме, между другото, от една „бележка“ за манастира Сан Милан де ла Когола. Тя кристализира около имена и случки от каролингската история, претърпява развитие и понякога обновление, свързани с последвалите събития, или пък митичните спомени от каролингски времена се преосмислят във връзка с борбата срещу маврите около хилядната година.

Така например през 1010 г. (още преди премеждието на нормана Роже от 1024 г.) граф Ерменгол д’Юржел се завръща от Испания като победител. Според Адемар от Шабан той е изтребил безброй сарацини, докато историческата истина е, че е вършил отделни нападения за откуп и сплашване. „По време на победното си завръщане той се сблъскал с друга мавърска войска и настъпил срещу нея с част от своите бойци. Накрая изгубил сили и след като убил мнозина противници, сам погинал. Сарацините прибрали главата му като същинско съкровище. Техният крал я балсамирал и я покрил със злато, а по-късно винаги я носел със себе си на война като залог за победа.

Също както Задун у Ермолд Черни, в случая сарацините стават свидетели на мъжеството на „франките“, което предполага, че и последните от своя страна се отнасят с известно уважение към сарацините. Това не са народи, които книжовниците от хилядната година биха могли да опишат в една импресионистична етнография, както постъпват през Античността Тацит по отношение на германците и Амиан Марцелин по отношение на хуните или аланите, охотно изброявайки различията между тях. Напротив, белязаното от воински добродетели християнско общество не обръща твърде внимание на подобни различия. То до голяма степен приема норманите от 900 г. и маврите от хилядната година като твърде сходни с неговия собствен елит, но изповядващи друга религия, и ги използва като фон и в същото време като основа на своите собствени проекции. Така при Ерменголд е налице твърде особен случай на рицар, превърнат в светец. Той в действителност до голяма степен е такъв, понеже главата му се превръща в реликва и става предмет на преклонение. Все пак не става дума за християнски култ към мъртъв светец, а за въображаемо сарацинско идолопоклонство. Всъщност в Аквитания към хилядната година почти нищо не се знае за исляма като религия и на сарацините, смятани за „езичници“, се приписват какви ли не условни „суеверия“. Те ту правят магии, чиято сила бива преодоляна благодарение на светото причастие, ту се кланят на напълно измислени идоли, които все пак странно напомнят аквитанския култ към статуите реликварии, като тези на свети Жеро и на света Фоа!

В крайна сметка обаче защо човек да не носи със себе си подобни „велемощни“ образи като залог за победа, след като е християнски воин, потеглил за Испания, за да обсажда градове и замъци? Просто защото тяхната чудодейна сила се проявява само срещу близки противници, които принадлежат към същото общество и същата религия. Същинска дързост е, че те биват изнасяни извън родната им земя, извън седалището на епархията или църковната област по време на съборите за „Божия мир“, за които ще стане дума по-нататък.

Със сигурност е известно, че към средата на XI в. монасите от Конк не отказват да връчат хоругвата на света Фоа на жители от Осона в Каталуния. Те вземат замъка Калаф под свое покровителство, като в замяна получават обещание за дял от откупите и плячката от сарацинските земи, взети при това без помощта на хоругвата. Твърде вероятно е тази връзка на религиозна основа да е съпътствана с изпращане на подкрепления и парични средства. Що се отнася до способността на света Фоа да оказва ефикасна закрила, тя се потвърждава, когато един сарацин, обитаващ близо до „границата“, осъществява отвличане, което напомня между съседски конфликт в контекста на феодалната война. И така каталунецът Олиба попада в плен у неверника. В този момент светицата му се явява, строшава веригите, но той не се осмелява да избяга въпреки подробно описаните мъки, на които е подложен. В края на краищата „след сключеното примирие с християните угнетителят го изпраща у дома.“

Ето защо, дори когато по време на кървавата и епична война в Испания християнската войска отправя молитви за закрила към Христос, към архангел Михаил или към Дева Мария, това става чрез слова, много по-близки до библейските текстове от обикновено. В тази християнска война вземат участие истински герои и не всички от тях се завръщат живи. Те не се радват на непосредствената закрила от страна на мъртвите светии и на техните мощи и поради това в още по-голяма степен проявяват мъжество — пред лицето на противник, когото оскърбяват като „женствен народ“, но който в началото ги е карал да треперят от страх. Андре от Фльори е монах от долината на Лоара, който към 1040 г. пише хроника за барселонската война на християните, по време на която граф Бернар дьо Безалю призовава християнските рицари да излеят своята ярост срещу сарацините, тези „нови филистимляни“, като ги уверява, че Христос, Дева Мария, архангел Михаил и свети Петър са на тяхна страна. Поради това те са длъжни да предпочетат смъртта пред безчестието, да бъдат сигурни в победата, да избият колкото се може повече врагове (сред които и един обезглавен халиф) и да вземат колкото се може повече плячка и пленници.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар