// Вие четете...

История на българите

Играта на първият демократично избран президент.

Vsv13„За краля е по-добре да слушаш, отколкото да го видиш.“

Играта на първият демократично избран президент.

През януари 1990 г. се постига споразумение за започване дискусия на „кръглата маса“ (по подобие на Полша). В края на януари заседава XIV конгрес на БКП. През февруари е създадено първото правителство на Луканов. През април „кръглата маса“ приключва със споразумение за нова конституция и избори за Велико народно събрание. БКП се преименува на Българска социалистическа партия.
При изборите през юни БСП печели 53% от местата. Последва второ правителство на Луканов.
На 13. VI. 1990 г. започва студентска стачка и масови протестни акции във връзка с разкритията чрез телевизионна камера за готовността на президента Младенов да изпрати танкове срещу мирна демонстрация. На 4 юли в центъра на столицата, на площад „Княз Александър I“ и около Партийния дом изниква от палатки и платнища „Градът на истината“ с искане за оставка на президента Младенов. На 6 юли Младенов подава оставка.
На 1 август с.г., след проведена дискусия за нов президент на страната и предварително сключено тайно споразумение, социалистическото мнозинство във ВНС подкрепя за президент Желю Желев и за вицепрезидент генерал Семерджиев, дотогава комунистически министър на вътрешните работи. За председател на КС на СДС е избран Петър Берон.
На 26 август е подпален Партийният дом в София при неизяснени и досега условия, цели и последствия – вероятно с оглед унищожаване и укриване на партийни документи. С изключение на д-р Тренчев, лидерите на СДС, събрани на площада, характеризират акта като провокация.
Под нарастващия обществен протест и стачки на 29. XI. 1990 г. Луканов подава оставка. Желев, който отсега нататък в продължение на години с пазените при него секретни досиета ще манипулира определени личности, обявява компрометиращи данни за Петър Берон. На 4. XII неотлъчният „сателит“ на президента Петко Симеонов предлага НКС на СДС да гласува оставката на П. Берон в негово отсъствие (Берон е в чужбина и двойката Желев-Симеонов използват умело тази възможност). Скандалът смъква чувствително престижа на СДС и затвърдява позициите на БСП. Сякаш точно избран момент – преди назначаването на служебно правителство. На 19. XII. ВНС одобрява служебното правителство на Димитър Попов, което трябва след приключване работата на ВНС и гласуване на новата конституция да проведе до септември 1991 г. избори за 36-о ОНС. По същество кабинетът е под контрол на социалистите. Вицепремиер и „контролиращ силовите министерства“ е другият неизменен „сателит“ на Желев Димитър Луджев (все още от квотата на СДС).
Икономическата криза в страната достига пределна дълбочина. Магазините са празни, спекулата расте неудържимо, гражданите са принудени да се редят от среднощ пред магазините за кофичка кисело мляко. На 1. II. 1991 г. правителството обявява либерализация на цените. Новата „стабилизация“, наричана „монетарна реформа“, въведена от кабинета Попов, засилва все повече инфлацията и обира първия и основен транш от спестяванията на населението. Създава се не без основание впечатлението, че чрез удължаване работата на ВНС, БСП вече преразпределя държавното имущество, създавайки нови, прикрити финансови структури. Вътрешният дълг надвишава 10 милиарда лева. В средите на СДС започват (вероятно предварително програмирани) фракционерски процеси от П. Дертлиев и БЗНС „Никола Петков“. На 14 май 1991 г. 39 депутати от СДС напускат залата на ВНС с решителен апел за предсрочно прекратяване дейността на ВНС и срещу приемане конституцията със съществуващото мнозинство. В НКС на СДС поставят на гласуване въпроса за несъвместимост на членството с гласуване на конституцията. Петър Дертлиев, Петко Симеонов и Александър Каракачанов са принудени да напуснат НКС. Започва процесът на „отлюспването“.
Въпреки гладната стачка на 39-те народни представители мнозинството и лоялните към него останки от СДС на 12 юли 1991 г. в присъствие на президента и при обградена с железни бариери и кордони от полиция сграда на Народното събрание подписват набързо приготвената конституция. По булевардите около парламента полицейски отряди бият и малтретират студенти и граждани от протестни демонстрации. В същото време в пленарната зала гърмят бутилки шампанско в чест на новата конституция. Така, „първата демократична конституция“ след петдесет години просъветска власт е вече факт. Няма и помен обаче от свободата и демократичното единодушие, с което е приета Търновската конституция. Не само времената, обществото е вече дълбоко променено.
На 13 октомври 1991 г. в изборите за 36-то НС СДС спечелва с 1% спрямо БСП. Лозунгът „с малко, но завинаги се оказва илюзия. Точно в това време Желев търси всички възможности да бъде предложен за кандидат за президент от СДС Подкрепа“ лансира Стефан Савов, но за повече от ръководителите на СДС Желев все още не е разкрил истинския си лик. Новото правителство е съставено от Филип Димитров. За председател на Народното събрание е избран Стефан Савов.
На 31 декември 1991 г. престава да съществува СССР. Августовският пуч, опитан преди няколко месеца в Москва от твърдолинейните партийци, се оказва решителен за окончателното разпадане на съветската империя.
На 13 и 20 януари 1992 г. Желю Желев е избран за президент, а Блага Димитрова – за вицепрезидент.
Междувременно на 16.1.1992 г. България първа признава Република Македония и другите републики, обявили независимост при разпадане на бивша Югославия. Безрезервно зад тази позиция застава министър-председателят, докато Стефан Савов, президентът и особено министърът на външните работи Стоян Ганев проявяват подчертана резервираност и дори негативизъм. Още при встъпването си в правителството, министърът на външните работи с „оня списък“ и други прояви започва да конкурира по интригантско изкуство президента, докато накрая се превръща в поредния му „сателит“ в „голямата игра“.
На 23 март започват първите сериозни удари за дестабилизиране на правителството на СДС – миньорската стачка на „Подкрепа“. Димитър Луджев минава на страната на Тренчев. Доган и Мичковски застават срещу правителството. Два месеца по-късно Ф. Димитров освобождава Луджев и Пушкаров от постовете им, но не успява да прокара предложенията си за министър на индустрията да бъде избран Муравей Радев, а за министър на отбраната Хр. Бисеров или П. Стоянов. Министър на индустрията става Румен Биков, а министър на отбраната, по ултимативното настояване на ДПС, става Ал. Сталински.
При пътуването си в Южна Америка Желев присъединява трайно към „сателитите“ си Михаил Неделчев и Стоян Ганев, но авторитетът му сред демократичната общественост в България все по-осезаемо спада.
От 15 до 20 юли 1992 г. „Подкрепа“ организира всеобща транспортна стачка с цел да предизвика оставка на правителството на СДС, така както сполучи в това при правителството Луканов. Софиянци обаче показват пълна подкрепа на правителството и стачката завършва с фиаско. „Подкрепа“ рязко загуби първоначалния си авторитет.
Желев решава да атакува фронтално, използвайки притиснатите (от намиращи се в негово разположение досиета) лидери на ДПС. В сянка е формирано взаимодействие между БСП и ДПС. Първият нарочен за събаряне е Стефан Савов. Началните опити обаче в това отношение не успяват.
На 27 август е уволнен Здравко Попов, съветник на президента, след разкриване на негово посещение в Ливан за преговори с таен доставчик на оръжие за ембаргови държави.
В двубоя предстои Желев да нанесе основния си удар. Той го прави на 30 август 1992 г. Назначава пресконференция на „Боянските ливади“ (всъщност поляната пред резиденция „Бояна“), в която обвинява правителството в забавяне на реформата, водене война с всички и иска кардинални промени в кабинета. Битката срещу СДС е вече напълно открита.
Три дни по-късно „Подкрепа“ услужливо съобщава за подготвяне от правителството на „военен преврат“. Веднага след това началникът на Генералния щаб ген. Любен Петров („деполитизиран“ социалист) излиза на екрана, за да „опровергае“, а всъщност да популяризира твърденията на Тренчев. През целия септември ескалира дирижирана кампания в медиите срещу правителството с обвинения в подготовка за „преврат“, тайни подслушвания, създаване на тайни полицейски отряди.
На 23 септември Ахмед Доган, поставил се напълно в услуга на Желев, се среща с Нора Ананиева и Чавдар Кюранов от БСП за координиране на съвместни действия. На политическия тепих свой номер изпълнява и скандалната главна следователка Ани Крулева. На 24. IX. Савов е принуден най-сетне да подаде оставка като председател на НС. Филип Димитров прави опит на 7 октомври в ресторант „Крим“ да подобри отношенията си с Доган, но явно не познава достатъчно добре „източните похвати“ на съперниците си. Същия ден в хотел „Москва“ пристига и остава до края на октомври познатият бивш съветски посланик в София и офицер от КГБ Виктор Шарапов. Явно съзаклятието за сриване на първото правителство на демократичните сили в България трябва да бъде консултирано на по-школувано ниво. Вдигнати са на крак и военно промишлените заводи, които на 14 октомври идват в София, за да демонстрират пред Министерския съвет. На 24 октомври, след среща с Желев, Доган заявява по Националната телевизия, че е необходим „ляв завой“ и обещава „депесарски шут“ (като реплика срещу повтаряната непрекъснато заплаха от депутата Георги Марков за „седесарски шут“. Впрочем този палав парламентарист по-късно, по споменатия вече „подход“ на Желев, бе превърнат също така в „мълчалив строевак“ от групата на президентските „сателити“).
Филип Димитров не отстъпва пред широкото и ярко негативно обществено мнение към някои от неговите съветници и след добре осъществен тактически ход и защита в пленарната зала, успява да провали (макар и на ръба) вот на недоверие към правителството. Именно сега, желаейки да покаже стила на парламентарната практика в някои западноевропейски парламенти (забравяйки, че се намира във все още източен парламент) той поставя искане за „вот на доверие“ и довежда до падането на правителството на 28. X. 1992 г.
Следва вече предварително режисираната игра на „възлагане мандат“ от президента, при което пропадат опитите на Филип Димитров и комичната авантюра с предложения от БСП Петър Бояджиев. Третата парламентарна сила ДПС продължава „консултациите по възложения мандат“ по-дълго, поканва дори СДС да представи свои кандидати за премиер (Св. Лучников и Й. Соколов), отхвърля ги и в края на краищата (с пълно съгласие между БСП и ДСП) предлага съветника на Желев – проф. Любен Беров за премиер. Президентът е „изненадан“. Дори твърди, че изобщо не е знаел за тази кандидатура до официалното й съобщаване. На 20. XII. 1992 г. Беров е избран с 124 гласа и съставя правителство.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар