// Вие четете...

История на българите

Златният век.

„Където е единството, там е силата, където е свободата, там е знанието.“

Златният век.

След повече от две столетия сливането на славяните, прабългарите и завареното тракийско население образувало нова оформена и самостоятелна българска народност със свои народностни черти и духовна култура, която ще остави забележителна следа в своето развитие.
През 889 г. княз Борис I отстъпил престола на най-големия си син. Новият княз Владимир-Расате (889 – 893) сключил съюзен договор с немския крал Арнулф насочен срещу Византия и попаднал бързо под влияние на недоволни от покръстването боляри. Направени били дори реални стъпки към възвръщането на езичеството в страната. Княз Борис напуснал манастира и с верни свои боляри пристигнал в столицата Плиска и свалил от престола Владимир-Расате, като го ослепил. Наказани били и други висши сановници, привърженици на идеята за връщане към езичеството.
За да скъса окончателно с езическото минало още през същата 893 г. Борис свикал големия църковно-народен събор, на който обявил възкачването на престола на по-малкия си син Симеон и преместването на столицата в Преслав. После се върнал отново в манастира, където починал през 907 г.
Особено важно последствие на църковно-народния събор от 893 г. е решението за пълна подмяна на византийското духовенство с българско и за налагането на българскославянския език като официален държавен и църковен език.
Симеон бил роден през 866 г. Младостта си прекарал в Цариград и завършил висшата Магнаурска школа. Овладял гръцки и арабски, служил си свободно с латински, той придобил изключително висока елинско-византийска образованост. При връщането си в страната взел активно участие в дейността на новосъздадените български книжовни школи. Баща му го подготвял за глава на българската църква. Събитията от 893 г. обаче го поставят на българския престол и му дават възможност да остави след себе си едни от най-блестящите страници в българската история.
Веднага след възкачването на престола новият владетел бил поставен пред изпитание. Дълго запазилите се българо-византийски мирни отношения били застрашени от решението на император Лъв VI Философ да премести пристанището на българските стоки от Цариград в Солун. Постъпките на Симеон за отмяна на тази наредба срещали упорит отказ. Това наложило българските войски през 894 г. да нахлуят в Източна Тракия и да нанесат няколко тежки поражения на византийците. Цариград потърсил помощ от маджарите, които нападнали от север България. Византийската флота се появила в устието на Дунав. Междувременно българският владетел привлякъл на своя страна печенегите и с тяхна помощ прогонил на запад маджарите в поречието на Среден Дунав, където останали завинаги.
Непосредствено след отстраняването на маджарската опасност българските войски се спуснали на юг, разгромили византийските войски при Булгарофигон (днешния Бабаески) и се озовали пред стените на Цариград. Византийският император бил принуден да приеме исканията на българите и да сключи мир.
Още на няколко пъти след това при предизвикателства от страна на Византия Симеон показвал както боеспособността на войските си, така и блестящите си пълководчески качества. Това накарало византийците в 904 г. да сключат продължителен мир с България, при което признали безусловно южните и западните й граници. Южните български граници преминавали на 20 километра от Солун и в пределите на страната влизали трайно цяла Албания и Македония. Съгласно този договор византийската империя изплащала ежегодно голям данък на българската държава.
През 913 г. по повод нарушаване клаузите на договора от страна на византийците, Симеон отново се озовал пред стените на Цариград. Регентите на малолетния император Константин VII Багрянородни помолили за мир. Състоял се и тържествен прием на българския владетел, който вече се наричал „цар на българите“. Тук е бил извършен и символичен обред по коронацията на българския цар.
Византийската аристокрация обаче считала сключения мирен договор унизителен за империята. Те нарушили мира през 914 г. България провела военни действия на застрашително широк за империята фронт – от Адриатическо море до Босфора. Това накарало византийските дипломати да направят всички опити, за да привлекат за удар в гърба на българите печенегите, маджарите и сърбите. През лятото на 917 г. всички приготовления били приключени и византийските войски решени на всичко за постигане на окончателна победа срещу българите, потеглили на север, преминали границата, но били посрещнати изненадващо от Симеон и армията му при р. Ахелой – между Анхиало (днешно Поморие) и Месемврия (днешен Несебър). Тук на 20 август 917 г. при решителна битка между двете войски Симеон нанася съкрушителен разгром на ромейската императорска войска. Почти всички военни формации, които не успели да се спасят на кораби, били унищожени.
При тези обстоятелства била парализирана и противобългарската коалиция от север. Маджарите и печенегите се отказали от всякакви враждебни действия срещу българите, а Сърбия като постоянен съюзник на Византия била завладяна. България опирала на три морета – Черно, Бяло и Адриатическо, а войските на Симеон проникнали чак в Коринт.
При тези обстоятелства Симеон отправя искане до Цариград, византийското правителство и подвластния му народ да го признае за император на българите и ромеите. Византийците отклонявали по различен повод отговора си, което накарало Симеон да завладее Галиполския полуостров с цел да се прехвърли на малоазиатския бряг и да потърси помощта на арабския халифат.
През 923 г. Симеон се озовал трайно под стените на Цариград, но продължителната позиционна обсада го уверила, че Цариград може да бъде превзет единствено при взаимодействие и откъм морето. Необходима му била голяма по размер флота, с каквато българският цар не разполагал.
Това наложило сключване на договор с император Роман Лакапин за вдигане на обсадата.
Убеден, че византийците няма да признаят царската (императорската) му титла, Симеон се обърнал отново към папата, за да получи от него короната и признанието. Насърчителният отговор на папа Йоан X накарал Симеон да удвои подготовката си за завладяване на Цариград и провъзгласяването му едновременно за император-самодържец на българи и ромеи.
След ожесточени стълкновения с хърватския крал Томислав, Симеон почувствал нужда да даде отдих на войските и народа си, подготвяйки нов широкомащабен поход срещу Византия, убеден, че ще бъде в състояние да превърне вселенската столица в своя и да сложи край на византийското господство на Балканския полуостров. В период на усилена подготовка великият цар починал внезапно от сърдечен удар на 27 май 927 г.
Основните постижения, осъществени при царуването на Симеон Велики, се заключават не само в териториални придобивки на държавата-империя и обединяване на голяма част от земите населявани от български славяни под скиптъра на един цар. Не по-малко важни са изключително големите придобивки в областта на културата, изкуството и особено книжнината. Новата столица Преслав е била толкова богато украсена, че с някои от обществените си сгради напълно е съперничела на съответните постройки в Цариград. Създадена е била оригинална славянобългарска литература, която по-късно се превръща в основа на цялата славянска книжнина, писана с кирилската славянска азбука.
С една дума достигнат е бил всестранен военен, обществен и културен възход, който с право остава в българската история под името Златен век.
Погледнато от историческо гледище обаче, този непознат дотогава бурен възход на българската държава е имал и своите недостатъци. Разцветът не е бил предхождан от по-продължително и всестранно съзряване на политически и обществен живот в страната. Тъкмо затова може би след стремителния възход е последвал бърз и съдбоносен упадък.
Причините за това, разбира се, не трябва да се търсят само в динамиката на историческите процеси, но и в негативните последствия за стопанския, политически и преди всичко социален живот от непрекъснатите и изтощителни войни. Истинските размери на негативните явления обаче ще се проявят тепърва в живота и съдбата на народа.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар