// Вие четете...

Начини на манипулиране

За Централните банки и Еврозоната.

„Което идва от дявола, се връща при дявола.“

Централните банки (наричани също Емисионни банки) отговарят за паричната и валутна политика или по-точно за „банкнотната“ политика на дадена държава или дадено икономическо пространство (каквото например е Европейският съюз). В Германия Централната банка се нарича Бундесбанк, в Австрия и Швейцария Национална банка, а в Европейския съюз Европейска централна банка (ЕЦБ).

Названието Емисионни банки им е дадено заради привилегията да пускат в обръщение банкнотите на съответните страни, с други думи заради това, че притежават правото да печатат парични знаци и да секат монети. Те разпространяват тези платежни средства сред населението и са длъжни да обезпечат и гарантират циркулацията на такова количество пари, което да е винаги достатъчно и никога да не надхвърля необходимото. Емисионните банки носят отговорността за монетарната стабилност на своите страни (за националната валута), което означава, че те поне на теория са господари на парите.

Освен това Централните банки управляват Държавното съкровище или, иначе казано, златото на държавата и нейните валутни резерви. Това са чуждестранни валути, които една страна придобива чрез търговията с други държави, на практика най-често американски долари. Задълженията им включват и управление на собствения капитал, който частните банки са длъжни да депозират при тях като залог за своите сделки.

Централните банки трябва да се грижат за инфлацията и дефлацията, да бъдат държани здраво, а националната валута да остава стабилна. Следователно, логично би било да се предположи, че една подобна институция в никакъв случай не бива да е частна, за да бъде в състояние да играе ролята на противовес на могъществото на частните банки. За съжаление обаче, това много рядко е факт от действителността.

Ако частните банки могат да „създават“ пари и по този начин да определят размера на инфлацията, какви възможности за действие остават на Емисионните банки? Ами, те притежават два много ефикасни инструмента за регулиране на напористото поведение на частните банкери:

Посредством лихвената политика те фиксират лихвения процент върху кредитите, така наречения водещ лихвен процент (срещани синоними са: „основен“, „официален“, „първокласен“). Чрез него се дава предписание каква да бъде „цената“ на даден кредит, но също и големината на лихвата, която се начислява върху спестовните влогове. Ако лихвеният процент е висок, търсенето на кредити е по-слабо, защото така един кредит става твърде „скъп“, тоест при връщането му трябва да се плати много повече, отколкото при ниска лихва. В същото време за спестовните депозити се определя висока ставка, което води до това, че се внасят много пари. Те на практика се „изтеглят“ от обръщение. Ако лихвите са ниски, търсенето на кредити е по-силно и така се „генерират“ големи количества нови пари, което дава тласък на инфлацията.

От друга страна Емисионните банки разполагат с възможността да пускат в обръщение ценни книжа, да емитират така наречените държавни заеми. Срещу продажбата им (облигации, съкровищни бонове и др.) те получават пари, които по-късно отпадат от общата циркулация, ограничавайки по този начин перспективите за инфлация. По-малко пари означават по-ниска инфлация. Когато Емисионните банки изкупят обратно ценните книжа от своите държавни заеми, те отново увеличават количеството пари в обръщение, нещо, което съживява икономическия цикъл, ако икономиката се намира в застой.

Тук е мястото окончателно да стане ясно, че Емисионните банки никога не бива да попадат в ръцете на частни банкери, тъй като теоретично тяхната роля е да бъдат нещо като арбитри в голямата игра с парите.

Но „Банка д’Италия“ е 90 процента частна, „Белгийската национална банка“ 50 процента. За разлика от тях „Австрийската национална банка“ е акционерно дружество и доскоро беше 30 процента частно притежание, обаче с борба все пак стана възможно превръщането ѝ официално в държавна банка. От май 2010 г. австрийската държава би трябвало да е собственик на 100% от акциите. Въпреки това в Генералния съвет седят представители на частни банки и на частния бизнес, които със сигурност не биха гласували против интересите на частното банкерство. И така да кажем, определенията „независима“ и „държавна“ са с друго съдържание.

Националните европейски Централни банки като „Дойче Бундесбанк“, „Австрийската национална банка“ и др., по-рано бяха компетентни и меродавни за валутните единици на своите страни (германска марка, шилинг.). Откакто тези валути вече ги няма, те са акционери на Европейската централна банка (ЕЦБ), която формално стои над тях и в момента нарежда на всички Централни банки от Еврозоната какво да правят.

Но с още по-голямо напрежение е заредена ситуацията около „Дойче Бундесбанк“, която официално също е 100% държавна, обаче в нейния Управителен съвет членуват и представители на частни банки, като например господин Aндpeac Домбрет (отговарящ за финансовата стабилност, пазарите и статистиката). Освен германско, господин Домбрет има и американско гражданство. Започнал е кариерата си през 1987 г. в „Дойче банк“, а след това е работил десет години в „Джей Пи Морган Чейс“ в Лондон и Франкфурт, където като член на управата е ръководил и стимулирал връзките с немските финансови институции. После е бил четири години заместник председател на управителното тяло и съдружник във филиала на банка „Ротшилд“ в Германия.

От 2005 г. до 2009 г. е заемал поста вицепрезидент на „Банк ъв Америка“ за Европа и като председател на управителния съвет е отговарял за Германия, Австрия и Швейцария. Член е на безброй ръководства на фондации, съюзи, банкови и стопански обединения и е хоноруван професор в Европейската бизнес школа в град Оещрих-Винкел (провинция Хесен), където изнася лекции за финансовите пазари и актуалните въпроси на кризата. Това означава, че господин Домбрет е тясно свързан с най-големите частни банки в света. Смятате ли, че от гледна точка на държавните интереси подобна личност е подходяща да бъде натоварена със служебна отговорност в „Дойче Бундесбанк“?

Можем да продължим с формално числящия се към „Бундесбанк“ до септември 2010 г. господин Тило Сарацин, който тогава беше принуден да напусне „доброволно“, след като изявленията му за интеграцията на чужденци в Германия предизвикаха гняв и възмущение в средствата за масова информация. Сарацин нямаше конкретна лична сфера на професионална компетентност в „Бундесбанк“, което „в превод“ означава: луксозен кабинет, тлъста заплата и нищо за правене. С други думи на него му е било платено с държавни средства, за да напише книгата си. Защо?

Той излезе от Управителния съвет на банката след ангажимент, продължел само 16 месеца и получи оттам месечна рента в размер на 10 000 евро. Наред с това „припечели“ около 1 милион евро със своята книга „Германия се самоунищожава“, от която до февруари 2011 г. бяха продадени 1,3 милиона екземпляра. Ако не беше членувал малко повече от година в управата на „Бундесбанк“, а беше някой обикновен пенсионер, пенсията му щеше да е доста по-упадъчна величина и твърденията му никога нямаше да породят подобен скандал. Във всеки случай обаче, с помощта на своята спонсорирана от данъкоплатците книга господин Сарацин успя да осигури дълги седмици тревожно безпокойство, привличайки към себе си вниманието на пресата. А това пък позволи на политиците и банкерите известна доза спокойствие в един силно турбулентен период.

Следователно с Националната банка се злоупотребява не само за разширяване властта на висшите финансови кръгове, но тя служи и като „дялов гарант“ за неактивни политици в глуха линия, в съответствие с пенсионната практика „рента срещу принос“. Същевременно пред нея стоят за решаване важни и сериозни задачи, като например да се предприеме нещо срещу галопиращата в Еврозоната инфлация. Въпреки това електронното издание на вестник „Ди Велт“ писа на 14.09.2010 г. в един затрогващ сърцето материал следното за случая:

„Тило Сарацин не бива да се отказва от своето право на пенсия, понеже става въпрос не за пари, а за принципи. Почти през целия си живот той е служил на Родината, и то с онази старомодна преданост и отдаденост, които придават на професията „държавен служител“ много по-блед щрих на чиновническо покорство, отколкото ореол на гордост. Сега може да изкарва Сарацин какъв ли не, но обстоятелството, че човек като него цял живот не се е позовал на правото си да бъде оставен да спечели много пари в бизнеса, а като убеден социалдемократ е крепил под мишница държавата-майка, заслужава да бъде възнаградено.“

Както се твърди, уж днес Централните банки съсредоточавали вниманието си върху три основни цели: устойчивост на цените, икономическо равновесие и финансова стабилност. Ако в този дух направим още един кратък преглед на кризата на финансовите пазари от последните години и на „случая Гърция“, тогава изглежда съмнително дали те са дорасли за тази мисия. Общото впечатление много повече навежда на мисълта, че се преследват други интереси. На практика отделните европейски Емисионни банки водят борба помежду си. Пък и защо не? Откакто съществува Европейската централна банка, на тях не им остава кой знае колко работа за вършене.

Когато през май 2010 г. Гърция изпадна в крайна финансова нужда, ЕЦБ купи за повече от 25 милиарда евро (= 25 000 000 000) гръцки държавни ценни книжа, въпреки че само броени дни по-рано беше вече задължила своите членове (национални Емисионни банки) да окажат на гърците пряка помощ от 30 милиарда евро. Покупката на солидно количество гръцки книжа, годни единствено за рециклиране, отново повиши цената им. Това подпомогна гръцката страна, но преди всичко онзи, който притежаваше преобладаващата част от емитирания от нея държавен заем, а именно банкера Спиро Й. Лацис. Той е най-богатият грък, господар на огромна финансова и банкова империя, в която на свой ред пък дялово участие имат „Дойче банк“ и други големи международни банки. Преди няколко години Лацис беше купил от държавата почти цялата емисия ценни книжа. „На банката му беше разрешено да държи най-големия пакет гръцки облигации, предлагани изобщо някога.“заяви пред списание „Билд“ един банкер от Франкфурт.

С това свое действие Европейската централна банка облекчи частните банки и в същото време стимулира инфлацията в Европа, нещо, за което отново бяха принудени да платят гражданите чрез повишение на цените. Нека си припомним правилото: „Накрая банката винаги печели!“.

Като цяло днес в западния свят нито една Емисионна банка не е независима и не е в състояние да изпълнява истински задълженията си. В едно свое интервю бившият швейцарски банкер Фердинанд Липс казва по този въпрос следното:

„Защо изобщо са ни нужни Централни банки? Почти е невъзможно да се разбере как се стигна до подобно валутно разложение. Моето твърдо убеждение е, че Централните банки са излишни и причиняват само вреди на нашата икономика.“

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар