// Вие четете...

Нестандартни размишления

За какво ни е необходим интелекта?

„Мъдроста е в главата, а не е в брадата.“

Как се достига до несъзнателното? Има такъв въпрос: “Как наставниците в епохата Сун разбрали, че “Му” е действително средство за опита дзен?” В “Му” няма нищо интелектуално. Тук ситуацията е по-различна от тази в мондо. Мондо на японски ”въпрос – отговор, диалог” – практика, използвана в дзен будизма от учителите за предаване на учениците на определен импулс в разбирането на смисъла на учението и достигането на просветление. Мондо представлява вид диалог, който се провежда в бърз темп. Той се състои от въпроси и отговори, основава се на игра на думи и използване на коани.

Разбира се, всеки въпрос предполага интелектуализация. ”Какво представлява Буда?”, ”Какво е “Аз”-а?”, ”Какви са главните принципи на будисткото учение?”, ”В какво се състои смисъла на живота?”, ”Струва ли си да продължиш да живееш?” Изглежда, че всички тези въпроси се нуждаят от някакъв “интелектуален” или умозрителен отговор. Ако на всички тези, които задават въпросите си, им отговорят, че трябва да се върнат в своите стаи и да започнат да изследват “Му”-то, те просто ще бъдат изненадани и ще им е непонятно, как да изпълнят такава задача.

Позицията на дзен се заключва в игнорирането на всякакъв род въпроси, доколкото само питането противоречи на духа на дзен. Очаква се улавянето на самия питащ, а не въпроса, който той задава. Това може да се потвърди със следния пример. Башо До-ичи бил един от великите наставници на династия Хан. Неговото обръщение към питащите било най-революционно и оригинално. Един от питащите бил Суйрьо, когото наставника повалил с крак, когато той попитал за истината на дзен. Другия път Башо ударил монаха, пожелал да узнае първия принцип на будизма. Третия път наранил ухото на монаха, чиято вина се заключвала във въпроса: “Какъв е смисъла на увеличаването на Бодхидхармата в Китай?”

Външно, грубото поведение на Башо няма нищо общо със зададения му въпрос, това е така, освен ако не го считаме за наказание за монаха, който е бил достатъчно глупав да задава такива жизнено важни въпроси. Струва ни се странно и това, че тези монаси по никакъв начин не били оскърбени или разгневени. Напротив, един от тях бил така преизпълнен с радост и възхищение, че възкликнал: “Най-странно е това, че всички истини сутра са ни показани в края на косъма!” Сутра, това е староиндийска книга, която съдържа във вид на пословици и мъдри изречения, правила за живот и за богослужение, правни и философски учения. Как удара на наставника може да предизвика подобно трансцедентно чудо?

Друг велик наставник Риндзай, бил известен с това, че отговарял на въпросите с неразумното “Кацу!” Кацу има три значения: Да побеждаваш; Особен вид силен крясък или вик, също като киай; и Техника за оживяване или стимулиране на енергията.

Още един велик наставник Току-сан хващал тоягата в момента в който монаха отварял уста. Негово е знаменитото изречение: “Тридесет удара на палката в случай, че имаш какво да кажеш; тридесет удара на палката в случай, че нямаш какво да кажеш”.

Докато оставаме на нивото на относителното или на гибелта на интелигентността, подобни действия на наставника са ни напълно неясни; не намираме никаква връзка между въпросите на монасите и това, което изглежда, като изблик на ярост на гневна личност. Несвързаността и неразумността на всичко произхождащо тук е удивително.

Истината се състои в това, че целостността на човешкото същество не се вмества в интелекта, че с нея си има работа волята в изначалния смисъл на думата. Интелекта може да задава всякакъв род въпроси, той има пълното право на това, но да чакаш от него окончателен отговор означава да изискваш много от интелекта, а това не е в неговата природа. Отговора е скрит под дълбоките пластове на нашето битие. За да го изкараме на повърхността е нужно най-фундаменталното разтърсване на волята. Каквото и да говорим за интелекта, той в крайна сметка е повърхностен, плава по повърхността на съзнанието. Тази повърхност трябва да се разчупи за да се достигне до несъзнателното.

Наставниците от епохата Сун разбрали това вследствие на дългия си опит, а също така и на опита в отношенията си с учениците. Те искали да взривят интелектуалната апория посредством “Му”, в което нямало никаква следа от интелекта, а присъствала само чиста воля към преодоляване на интелекта. Апория означава: Неразрешим или трудно разрешим логически проблем; Непреодолимо противоречие, безизходно положение.

За какво ни е необходим интелекта? Интелекта е необходим за определение на местоположението на реалността. Реалността е видима само там, където връзката с интелекта се губи. Дзен знае това, затова ни предлага съжденията коан, които имат привкус на интелект. Сякаш той допуска логическа трактовка или я отвежда на някакво място, поне така изглежда.

Следващите примери ще пояснят това, което се има в предвид. Шестия патриарх Йено помолил питащия: “Покажи ми изначалното си лице до преди раждането”. Един от неговите ученици Йеджо, попитал някой от чакащите просветление: “Как идва при мен?”

Хакуин, велик наставник в Япония, често вдигал едната си ръка пред слушателите си и казвал: “Искам да чуя как пляска една ръка!”

В дзен има много такива неизпълними изисквания: “Копай с лизгар в празните си ръце!”, “Ходи, докато яздиш магаре!”, “Говори без език!”, “Свири на лютня без струни!”, “Спри този порой!”. Лютня това е старинен струнен инструмент с крушовидна форма и много струни на който се свири с дърпане на струните с пръсти – прародител на китарата и мандолината.

Такива парадоксални изказвания, несъмнено водят интелекта до голямо напрежение, заставяйки го в края на краищата да ги признае за напълно безсмислени и за които не си струва да се хаби умствена енергия. Но, никой няма да отрече рационалността на следващия въпрос с който се занимават философите, поетите и мислителите от времето, когато се е пробудило човешкото съзнание: “От къде сме дошли и накъде отиваме?” Всички тези “невъзможни” въпроси или утвърждения на наставниците дзен представляват само “алогични” варианти на този “рационален” въпрос.

Наистина, наставника сигурно ще отхвърли вашето логическо виждане за коана, ще го направи категорично или дори саркастично, без да каже или покаже основанията за решението си. След няколко беседи с него ще ви е трудно да разберете, какво въобще да правите, нима трябва да захвърлите “стария невеж фанатик”, който нищо не разбира от “съвременния рационален начин на мислене”.

Истината се крие в това, че наставника дзен знае, какво прави по-добре, отколкото ни се струва. Защото дзен не е някаква интелектуална или диалектическа игра. Той си има работа с нещо излизащо извън границите на логиката, той знае “истината, която ни прави свободни”.

Всяко съждение за който и да е предмет, докато се поддава на логическа трактовка неизбежно се намира на повърхността на съзнанието. Интелекта си служи с различни цели на всекидневния ни живот, даже с целите за унищожаване на индивида или на цялото човечество. Интелекта е полезен, но не решава проблема на всеки от нас, а ние рано или късно се срещаме с него в живота си. Това е проблема на живота и смъртта, проблема за смисъла на живота.

Сблъскалият се с него интелект е принуден да признае неспособността си да го надвие. Той влиза в задънена улица и пада неизбежно в безизходица (апория). Ние се оказваме в интелектуално безизходно положение, когато пред нас като че ли изниква “сребърна гора” или “желязна стена”. Интелектуалните маневри и трикове тук не помагат, за да минем напред, нужно ни е цялото ни същество.

Дзен наставника би казал по този повод, че вие сте се изкачили по върлината до нейния връх, но разбира се сте принудени да се качвате още по-високо, докато не извършите отчаян скок, забравяйки за екзистенциалната безопасност. И в същият този миг откривате себе си в пълна безопасност на “пиедестала на цъфтящия лотос”. Този скок никога не може да бъде извършен с помощта на интелекта или логиката. Последната се намира цялостно под властта на непрекъснатостта, а не на скоковете през пропаст. Именно това чака дзен от всеки въпреки, че изглежда логически невъзможно.

Затова дзен винаги ни подтиква да вървим напред в обичайното ни направление на рационализация и по този начин да се убедим, колко далеч можем да стигнем по този безплоден път. Дзен много добре знае, къде е този предел, но ние по принцип не осъзнаваме този факт, докато не се озовем в задънена улица. Този личен опит е необходим за пробуждане на целостта на нашето битие, доколкото ние обичайно не се удовлетворяваме напълно от интелектуалните достижения не гледайки на това, че те принадлежат само на периферията на живота.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар