// Вие четете...

Нестандартни размишления

Защо ми е такъв живот?

„Страхливецът и на предния край е със здни мисли.“

Някои философи и теолози казват, че източното “мълчание” е противоположно на западното “слово”, което се превръща в “плът”. Всъщност те не разбират, какво всъщност Изтока има в предвид под “мълчание”. То не е противоположно на “словото”, напротив, то самото е слово, това е “гръмоподобно мълчание”, а не потапяне в дълбините на небитието, не е поглъщане на вечното безразличие към смъртта.

Източното мълчание напомня за неподвижното око на урагана, без което не би било възможно каквото и да е движение. Да отнемеш този център на неподвижното от неговото обкръжение би означавало да разрушиш смисъла му. Този център, окото на урагана, прави урагана възможен; те заедно съставляват едно цяло.

Тихо плаващата по повърхността на езерото патица е неотделима от нейните невидими, намиращи се под водата и напрегнато гребящи плавници. Дуалистите по принцип пропускат да видят цялостната свързаност на конкретното. За дуалистичния начин на мислене е характерно едностранното подчертаване на двигателния или телесно – видим аспект на реалността, на когото при игнориране на всичко останало се приписва голяма значимост.

Типичен западен продукт е балета. С цялата жизненост и хармоничност преминават ритмичните движения на тялото на всички участници. Сравнявайки балета с японския танц “но” виждаме контраста. Балета е като лъжливо движение, краката буквално летят над сцената. Движението се извършва във въздуха, набива се на очи отсъствието на стабилност. В “но” представлението е съвсем различно. Бавно, тържествено, почти като в изпълнение на религиозен ритуал, твърдо стъпвайки по сцената, премествайки центъра на тежестта в долната част на тялото, артиста излиза от буквално “цветна пътека”, отвеждаща към сцената, тоест към публиката. Той се движи така сякаш не се движи, демонстрирайки учението на Лаодзъ, съгласно което действието е бездействие.

По подобен начин последователя дзен никога не се натрапва, винаги се прикрива, никога не излиза напред. Обявявайки себе си “за най-почитания”, той по никакъв начин не издава вътрешния си живот. Той е неподвижен двигател. Именно тук се появява действителното “Аз”. Не това “Аз”, което по принцип се утвърждава от всеки от нас, а “Аз”, което открива себе си от гледна точка на вечността, сред безкрайността. Това “Аз” е най-твърдата почва, която можем да намерим в себе си. По нея можем да стъпваме без страх, без чувство на тревожност, без нерешителност. Това “Аз” е толкова незначително и едва забележимо, то не се самоизтъква, в него няма шумни възгласи в името на признанието и почитта.

Дуалистите пропускат това, те се възхищават на балетиста и се отегчават, когато се появи артиста на танца “но”. Според теорията на Съливан за тревогата, тя е от два вида – невротична и екзистенциална, при това последната е базисна. Заедно с преодоляването на базисната тревога се преодолява и невротичната. Всички форми на тревога са свързани с това, че някъде в нашето съзнание има усещане за непълнота на знанията ни за ситуацията.

Недостатъка на знания води до чувство на “не безопасност”, а после и до тревожност от всички степени на интензивност. “Аз” винаги е център на всяка ситуация и затова, ако няма пълно знание за “Аз”, то постоянно биха ни преследвали въпроси и мисли като: ”Има ли смисъл в живота?”; Не е ли всичко “суета на суетите?”; “А, ако е така, то има ли надежда за достигането на нещо, което си струва усилията?”. “Захвърлен съм във водовъртежа на грубите факти, дадености, ограничения, абсолютна неизменност и т.н. Безпомощен съм, аз съм играчка на съдбата, но ще дочакам свободата, искам да стана господар на съдбата си. Не съм способен да избирам, но така или иначе се нуждая от решение. Не зная, какво да правя, но кой е този “Аз”, който в действителност стои зад всички тези загадъчни и неспокойни въпроси?”

“Къде е тази безопасна почва на която мога да стоя, без да изпитвам чувство на тревожност? Или, какво е “Аз”. Или зная, че “Аз” може да е самата тази безопасна почва. Може би именно това не съм открил. Трябва да намеря “Аз” и всичко ще е наред!” “Аз” – “чу рай” вече ни даде отговор на всички тези размисли, но по пътя към четвъртата стъпка, към “кен чу ши”, ще разберем за “Аз” повече – за неговата интензивна дейност, която е не по-малко безделие. Да се надяваме, че това ще стане ясно, разглеждайки петата стъпка, където ученика дзен достига крайната си цел. Там, той открива себе си – невинно седящ, целият мръсен и покрит с пепел.

Третата и четвъртата стъпка са свързани една с друга, не трябва да се разглеждат поотделно. Докато ученика дзен е настроен логически или поетично, той все още осъзнава “шо” и “хен” в тяхното противоречиво тъждество и може да се обърне към всяко от тях. Навлизайки в “кен чу ши”, той се превръща в окото на урагана, но в средата на бурята. Човекът сам е станал буря.

“Кен” означава “и двата” и се отнася до дуализма на черното и бялото, тъмното и светлото, любовта и омразата, доброто и злото – в действителния свят, в който живее човекът дзен. Ако “шо чу рай” по някакъв начин напомня на двете предишни стъпки, то “кен чу ши” ги оставя назад. Това е живот, изчистен от интелектуални парадокси, включващ ги в себе си без да ги различава, цялостното е всичко интелектуално или афективно – волево. Това е света с всички “груби факти” на философите, които трябва да бъдат приети. Човекът дзен точно в тях “поставя краката си” (ши). Тук започва реалният му живот. Това е значението на “кен чу ши”: ”Сега той е навлязъл в сърцевината на двойственото (кен)”. Именно тук започва за дзен живота по любов (каруна).

Джошу Джушин, един от великите наставници от Танската епоха, живял в манастир известен с каменния си мост, сътворен от самата природа. Веднъж при него отишъл монах и му казал: “Учителю, каменният ви мост е известен по цялата Земя, но аз не виждам нищо друго освен разклатени греди”. Джошу отговорил: “Виждаш своите греди и не виждаш реалния каменен мост”. Монаха попитал: “Какво е каменен мост?”. Отговорът бил такъв: “Коне по него преминават и магарета преминават”.

Моста на Джошу напомня на пясъците на Ганг, пълни с отпадъци от всевъзможни животни. Пясъците не се оплакват от това. Всички отпечатъци оставени от животните се изглаждат, а мръсотията се поглъща и пясъците остават чисти, както винаги. По същия начин е и с моста на Джошу, в наши дни не само коне и магарета преминават по него, а и тежки товарни влакове, и той винаги е готов да ги приеме. Дори те да злоупотребят с неговата учтивост, то това не му пречи. Последователят дзен от “четвъртата стъпка” е като този мост. Може би той не е дал дясната страна, когато са го ударили по лявата, но за сметка на това мълчаливо и усърдно се е трудил за благото на другите същества.

Веднъж стара жена се обърнала към Джошу: “Жена съм, женската участ не е лека. Като дете се подчинява на родителите си. Когато се омъжи се подчинява на съпруга си. Когато остарее се подчинява на децата си. Целият й живот е само подчинение и нищо друго. Защо ми е такъв живот? Защо другите нямат дори чувство на отговорност? Противопоставям се на древния китайски начин на живот”. Джошу казал „Нека и твоята молитва бъде такава”: ”Другите имат това, което имат. А що се отнася до мен, то аз нося и имам, каквото ми се падне от жребия”. Съвета на Джошу може да предизвика протест – това е живот в абсолютна зависимост, която съвсем не е в съвременен дух. Неговият съвет е доста консервативен, твърде негативен, пренебрежителен, няма индивидуалност. Нима това не е типичната за будизма пасивност и стремеж към нищото?

Попитали го: “Вие сте такава свята личност. Къде ще се окажете след смъртта?”

Наставника Джошу: “Ще отида в ада преди всички вас!”

Питащият изумено казал: “Как е възможно това?”

Наставника не се поколебал: “Ако не отида първи в ада, то тогава, кой ще спасява хората, като вас?”

От гледна точка на дзен, подобен отговор е напълно оправдан. В него няма егоистични мотиви. Цялото му същество е отдадено да служи за благото на другите. Ако не беше така, той не би дал подобен пряк и недвусмислен отговор. Христос е казал: “Аз съм Пътя”. Той призовава другите да се спасят чрез него. Духа на Джошу е като този на Христос. И у двамата няма егоцентрична надменност. Те невинно и от все сърце изразяват един и същ дух на любовта.

Някой попитал Джошу: “Буда е просветен, той е учител на всички нас. По своята природа е свободен от всички страсти, не е ли така?”

Джошу отговорил: “Не, той е надарен с най-великата от всички страсти.” “Как е възможно това?” “Неговата страст е да спаси всички живи същества!”

В наши дни един от най-великите японски наставници дзен описва живота на човека дзен така: „Бодхисатва върти колелото на тъждествата на противоположностите и противоречията: черното и бялото, тъмното и светлото, еднаквото и различното, единното и множественото, началото и края, любовта и омразата, приятеля и врага, и т.н. В безкрайна пъстрота и в облак от прах Бодхисатва се труди с покрито от прах лице. Там, където с неописуема ярост бушуват страстите, Бодхисатва пренася всички поврати в живота в съгласие с японската пословица „Седем пъти се движиш нагоре и надолу, осем пъти се издигаш”. Той прилича на цветето лотос в пламък, цвят който става все по-ярък, преминавайки покрай кръщелния огън.”

Риндзай описва “човека без звание” така: “Това е този, който когато стои вкъщи и в същото време се намира на път; това е този, който е на път, но не е излизал от дома си. Никой не може да каже, дали това е обикновен човек или мъдрец. Даже дявола не знае, къде да го намери. Даже Буда не може да го управлява по собствено желание. Когато се опитваме да го поставим някъде, той вече не е там, а от другата страна на планината.”

В сутрата за Лотоса можем да прочетем: “Ако дори и една самотна душа не се е спасила, аз се връщам на Земята за да й помогна” В същата сутра Буда казва: “Бодхисатва никога не изпада окончателно в нирвана. Той ще пребивава сред всички същества за да им помага и напътства. Не би избегнал никакво страдание, ако то носи всеобщо благо”.

В Махаяна има сутра, наречена Юима-кио, където беседата е водена от мирянин – ученик на Буда и велик философ. Веднъж станало ясно, че философа е болен. Буда искал някой от учениците му да отиде при болния и да се погрижи за него и здравето му. Никой не се съгласявал, доколкото Юима бил непобедим в спора и никой от съвременниците му не можел да се справи с него. Моню се заел да изпълни заръката на Буда. Когато Моню попитал Юима за болестта му, той казвал: “Болен съм толкова, колкото са болни всички същества. Болестта ми може да бъде победена само, ако всички бъдат изцелени. Те са постоянно обсебени от жажда, гняв и глупота”.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар