// Вие четете...

Вярвания и заблуди

Защо изпитваме удоволствие от празнословието?

„Безполезни думи не говори, от полезни не се отказвай.“

Една от формите за злоупотреба с речта, заслужаваща специален разбор, е празнословието. Празното говорене създава особен проблем, даже ако казаните думи сами по себе си не са лъжливи и по същността си не са греховни. На практика пред нас е един от аспектите на един по-общ проблем за напразното изразходване на човешки ресурси: всяко време и усилие безрезултатно загубени от човек, това по същество е загуба на частица от самия живот и към това трябва да се отнасяме достатъчно сериозно. Особено проблематично е празнословието.

Лъжата рисува превратна картина за това, което е скрито вътре, тя изкривява вътрешната същност на нещата. Празнословието, това са ненужни и безсмислени думи, които създават образ, който е лишен от каквато и да е вътрешна същност и това е само малкото зло. Думите съществуват за това, за да разкриват значимостта, да обличат в конкретна плът дълбоката реалност. Безсмислицата подрива самото съществуване на дълбочините пластове на истината.

Вилнюският Гаон казва, че празнодумството води до особено тежки страдания в Света на Бъдещето. Там за грешника е приготвена съдба наречена “чашата на прашката”. Тогава душата се подлага на такова наказание за своята жизнена страст към празнословието, че тя чувства, като чели я преместват от място на място: току достигне дадена точка и като чели я запращат на другата страна и така до безкрай. Агра е казвал, че за всяка безсмислена фраза, човек трябва да бъде прехвърлян от единия край на вселената до другия. На грешника му се струва, че той непрекъснато се движи към целта, но не може да я достигне. Такъв е резултатът от живота, когато средствата за духовно израстване не са използвани по предназначение и човек се мята след светлината губейки напразно своята съзидателна енергия. При такъв живот човек постоянно говори, но нищо не съобщава, в Света на Бъдещето, света на истинската реалност аналог на такъв живот става усещането за непрекъснато и безцелно движение, когато се стремиш към постоянно изплъзваща се, непостижима цел. Да се говори и твори това означава да се живее по образа на Всевишния, да се говори без нищо да се твори, означава да се отхвърля този образ.

Нашият свят е пълен с празнословие. Средствата за масова информация без прекъсване изригват речеви потоци пренебрегвайки всякакви рамки. Обществото е омърсено с дърдорене и колкото повече думи то създава толкова по-малко съдържание има в тях. Ние достатъчно разговаряме, но създаваме много малко истински човешки контакти.

В греха на празнодумството е скрита непостижима тайна: то доставя огромно удоволствие. Защо обичаме с часове да си бъбрим разни глупости? Такова е едно от свойствата на човешкото общуване: на нас много ни се харесва дълго да си говорим с познати или в компания, даже когато не става дума за нещо важно. Много от хората се срещат просто само, за да си побъбрят. Ако след това се направи анализ на такъв разговор ние ще открием, че в него са се обсъждали всякакви различни и несвързани един с друг предмети. Целия разговор е бил построен на асоциации: от една тема се е преминавало на друга, някакъв случайно споменат детайл премества беседата в съвсем друго русло; след известно време разговора отново променя посоката си и т.н. Много често се случва ние след това да не можем да възстановим хода на дискусията и даже да си спомним за какво изобщо е ставало дума. Въпреки всичко такова прекарване на времето носи на беседващите голяма радост.

За съжаление значителната част от речевото общуване, възможно е по-голямата част, се отнася именно към тази категория на празни и безцелни бърборения. Вслушайте се за какво си говорят приятелите и колегите, когато обядват, приближете се до група от хора, които си говорят на улицата и вие ще бъдете поразени от несвързаността и ирелевантността на техните разговори. Но за това пък с какво удоволствие! Знаейки, че в психическата структура на човек няма нищо случайно вие с право ще попитате: от къде идва в нас това странно привличане към празните брътвежи?

За да разберем даденото явление, нека се обърнем към темата за мотивацията. В Гмара е казано, че мъжете от Голямото Събрание (Санедрина), анулирали стремежа на хората към идолопоклонничеството. Те преценили, че духовната устойчивост на поколенията толкова е отслабнала, че тежестта на изпитанията на идолопоклонничеството превишава наградата, която се дава за преодоляването на тази съблазън. Създава се опасно положение и мъдреците решили напълно да ликвидират влечението към идолопоклонството, в резултат на това то било успешно прогонено от човешката душа. От този момент хората повече не изпитвали естествено заложеното в тяхната природа влечение към идолите.

Но заедно с подбудата към идолопоклонството човечеството се е лишило и от пророческата си дарба. Това било последното поколение, което е било надарено с такива способности. Трите последни пророци Хагай, Захария и Малахи сами влизали в историческото събрание на мъдреците и пророците. В какво се състои връзката между идолопоклонството и пророчеството? Защо те заедно са съществували и заедно са изчезнали?

Отговорът е следния. Тези две явления се отнасят към трансцеденталната сфера. Човешкият разум и душата се стремят да преодолеят границата на нашия пределен, физически свят, което по принцип е възможно. Пророчеството обаче е възможно само на достатъчно високо ниво на духовна подготовка и чистота. В момент на пророческо озарение душата се вмъква в другата сфера, която се намира зад пределите на човешките възприятия, приближава се до Твореца. Сега ние не сме в състояние да разберем това, несравнимо с нищо, всепоглъщащо преживяване.

Но в зад пределната зона води и още един, лъжлив канал. Това е стремежът към идолопоклонството. Стремежът на човек да отхвърли своето “Аз”, за да се слее с по-високата реалност, може да бъде насочен в русло, което да го заведе до порочното служене на идоли. Идолопоклонството ни дава възможност да излезем извън рамките на личното възприятие, то създава в човек чувство (разбира се лъжливо, извратено) за духовно издигане. На практика в основата на тази нечиста страст лежи поклонението пред самия себе си, скрито под маската на служене на някакъв висш обект или явление.

Пророчеството е път, който води зад хоризонта на нормалното физическо възприятие. Идолопоклонството също е път към висшите сфери, но лъжлив, задънен, който води до неправилно използване на човешките способности, за установяване на контакт с извънземната сфера. Ето защо тези две явления заемат едно и също място в човешкото съзнание и мотивация – тази височина на разума, точката, в която съзнанието преминава в супер съзнание, една и съща награда стимулира пророчеството и ни примамва в идолопоклонството.

Поради това те съществуват заедно и заедно си отиват. Ако премахнете този мощен импулс, стремежа към съединение с Божественото начало в пророчеството, то ще изчезне и съблазънта за поклонение на фалшивата версия на светостта. Цялата работа се свежда до това, че те представляват една и съща способност на разума. В човешката природа няма нищо, което да е изконно добро или лошо, има само енергиен потенциал с различна мощност. Изборът между доброто и лошото изцяло зависи от използването на този потенциал. Енергията е насочена нагоре, зад пределите на физическия свят, може да бъде движеща сила, както за пророчеството, така и за идолопоклонството. Изчезва пророческият дар – изчезва и непреодолимото влечение към идолите. В действителност човешкият разум просто се лишава от особен “орган”, който го е правил способен да преодолява себе си и заедно с този “орган” изчезват и всичките му функции. Когато на някой му премахнат даден орган, изчезват и всичките му съответни функционални възможности. Например, при премахнат черен дроб, не трябва да се очаква, че организма ще съхрани някои от функциите му. Точно така, когато мъжете от Голямото Събрание са ликвидирали стремежа към идолопоклонството в човешкото сърце, те едновременно с това са ни лишили от способността да постигаме пророческо озарение. Казано с други думи били са премахнати не самите явления идолопоклонство и пророчество, а мисловно – духовната способност за тяхното проявление. В момента, когато тя е била “хирургически отделена” са изчезнали и самите тези функции.

Сега възниква интересният въпрос: ако част от разума е отслабнала или отделена по такъв начин, то какво остава вместо нея? Отговорът е нищо. Тук трябва да отчетем, че ние обсъждаме висшата способност, изходната точка на разума, източника на разума, източника на съзнанието. Тази точка представлява висшето подбуждане, което можем да си въобразим, като стремеж за достигане на възторжено – блажено сливане с Твореца. Когато в тази точка възниква вакум, остава само стремежа… към нищо ясно. Стремежът да излезеш извън рамките и да се движиш по-нататък се превръща в стремеж да бъдеш там, където си и нищо повече. Пространството остава, духовната сфера и подбудата също остават, но това вече не е това подбуждане – вместо това да сме готови да направим скок зад пределите на обичайното, човек изпитва безкрайно желание да се движи… на никъде, без никакъв стремеж. Радостта от преодоляването на естествените граници се превръща в радост да се стои на едно място, което представлява и крайната цел. От тук нататък, безсмислените, несериозни разговори, използването на най-добрите съзидателни способности са просто самоцел.

Когато е била възможна реалната трансцеденталност, заключена в пророчеството, мислещият човек не е получавал удоволствие от празните думи, от разговорите, действията и движенията, които не са му обезпечавали реални достижения, такова безцелно съществуване безкрайно го е огорчавало. Но сега, когато зоната на пустотата е изместила зоната на прехода във висшето състояние, на нас просто ни харесва да използваме нашите инструменти на прогреса, за да тъпчем на място.

Тук е важна още една мисъл. За да може по-добре да осъзнаем разглежданите понятия ще се върнем към нашата дискусия за интимната близост и присъщото и качество за “достигане на целта”. Ние разгледахме общата идея на тази дейност, включвайки играта, в основата на която лежи усещането за пълното освобождаване от задълженията и растежа. Тази дейност доставя удоволствие именно с това, че тя предоставя на човек “тайм-аут” от ежедневните грижи, от работата, свързана с действие и съзидание. В света на Заповедите тази идея се олицетворява с шабата: в седмия ден ние не строим света, ние се въздържаме от всякаква дейност, свързана с устройване на физическия свят. Шабатът това е състояние на битието, а не правене и достигане. Именно шабатът ни дава ключа за вратата на Света на Бъдещето, към висшето битие и висшето достижение.

Такова удоволствие доставят разговорите заради самия разговор, общуването с обкръжаващите заради самото общуване. В основата на разума присъства способността за вход в духовната среда, която сега се превръща в “самоцел”. И така се открива пътя за наслаждение в Света на Бъдещето, към това рядко състояние, когато възниква усещането, че по-нататък няма на къде да отидеш и няма към какво да се стремиш. Изпитвайки желание да пребиваваш в това състояние безкрайно дълго, завинаги да спреш този момент на наслаждение, свободен от всякакви задължения, вечно да чувстваш тази свобода, ние откликваме на висшето състояние на човешката душа, ние чуваме ехото от Света на Бъдещето.

Толкова е важен универсалният елемент, присъщ на всеки от нас да се стреми към безкрайни разговори за съвършено безсмислени неща. В нашия случай нашето истинско задължение се състои в това да не отстъпваме пред тази съблазън, пределно лекомислена и едновременно несравнимо възвишена. Ние сме длъжни да изпълним със значение всяка дума. Всяка дума е драгоценна, всяка дума създава искра, от която в недрата на душата ще се разгори огън, който е способен да запали безкрайно множество от други огньове на живот и дух. Когато ние използваме всяка дума, по такъв начин, пред нас ще се открие пътя към висшия свят, света на светлината.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар