// Вие четете...

Чувства и власт

Защо желаем да властваме над другите?

„Обичаят не е закон, но има силата на закон.“

Защо желаем да властваме над другите?

Още от най-ранна детска възраст в нашата база данни са посяти семената на почти всички наши нещастни изживявания от най-близките ни хора. Те обикновено смятат, че знаят не само какво е най-правилно и най-добро за тях, но за нещастие са убедени, че знаят какво е най-правилно и най-добро и за нас самите. Въоръжени с това тяхно убеждение и спазвайки разрушителните традиции, които доминират от хилядолетия в моделите на мислене, те се чувстват задължени да ни принуждават да вършим онова, което според тях е правилно. Та нали те разсъждават от собствената си база данни, но в същото време, кой друг ако не те, ще изграждат нашата база. И от тук изборът на начина, по който се противопоставяме на този външен натиск и контрол е общо взето най-силният източник на човешкото нещастие.
Друг е въпроса, дали е вярна древната традиция „аз знам какво ти трябва да правиш, да мислиш и чувстваш“. Нека се опитаме да си отговорим на въпроса, който почти винаги си задаваме в моменти на нещастие „Как да направя така, че да живея живота, който харесвам, но това да не ми пречи да се разбирам с хората, на които държа“?
Ясно е, че всички нещастни хора имат един и същ проблем, неспособност да се разбират с онези с които искат и имат нужда да се разбират, а именно да поддържат добри взаимоотношения с най-близките си.
Желанието ни за власт, за външен контрол над другите е онази универсална нагласа, която води до разрушаване на между личностните ни връзки, защото унищожава личната ни свобода. Контролът може да бъде лек и почти незабележим, един неодобрителен поглед например, или пък толкова цялостен и силен, че да представлява заплаха за живота ни. Но независимо от своята разновидност, външният контрол е в състояние да ни внуши, че другите хора са отговорни за това, как се чувстваме и как постъпваме. А това убеждение ни отнема усещането за лична свобода, от която всяко човешко същество има нужда и я иска. Външният контрол е власт на тези които го прилагат над тези които го понасят.
Светът най-често прибягва до един и същи израз на външно-контролни модели, като използва практиката да наказваме хората, които вършат лоши неща и така ги принуждаваме да вършат добри, като се има в предвид, че това става винаги според собствени виждания, а после ги възнаграждаваме, за да продължават да вършат каквото искаме от тях. Това са общоприетите модели за нагласа и практика, доминиращи понастоящем в цялото човешко общество. И това е така, защото те са изцяло и дейно подкрепяни от индивидите, упражняващи власт – правителствени чиновници, родители, учители, бизнес ръководители и религиозни водачи – с една дума, от всички, които определят какво е лошо и какво е добро. А хората, над които властват тези индивиди, имат толкова слаб контрол над собствения си живот, че охотно се подчиняват на по-силните, по-властните от самите тях. За съжаление много малко хора си дават сметка, че именно тези модели на нагласа и практика за външен контрол и принуда са източник на масовото нещастие на хората, което при това е толкова силно, че опитите ни да го преодолеем обикновено завършват без успех.
Нещастието необезпокоявано се шири не защото сме мислили задълбочено по въпроса и сме стигнали съзнателно до заключението, че упражняването на власт над другите хора е възможно най-доброто решение за живота, а е тук, защото всички ние автоматично прибягваме към принудителен и агресивен контрол спрямо другите хора, които отказват да направят онова, което искаме от тях. Такива са били моделите на нагласа и практика на нашите прадеди, на нашите родители, на нашите учители и духовни водачи, на почти всички хора, които познаваме. Принудата с която си служим, за да постигнем своето, тоест да властваме над другите е била използвана толкова хилядолетия наред, че отдавна вече се смята за здрав разум. По същата причина и ние също прибягваме до нея, без дори да се замислим, защо го правим. Лошото е, че не само не си задаваме въпроса откъде произлиза тая наша нагласа, но и не поставяме под съмнение нейната валидност.
Ако обаче външният контрол е източник на толкова много нещастие, защо почти всички хора го избират за правомерно житейско поведение, защо го избират дори слабите и беззащитните, които най-много страдат от него? Отговорът е прост, защото хората смятат, че чрез външния контрол и упражняването на власт могат да постигнат целите си, тоест защото нещастието на едни дава щастие на други и това може да се постигне само, ако едните властват над другите. Защото на силните властта почти винаги им осигурява каквото искат, а слабите, въпреки, че изпитват външния контрол, тоест чуждата власт на собствения си гръб, те живеят с надеждата, че в даден момент на свой ред ще могат да властват над някой друг, по-слаб и от тях. Хората, които стоят на най-ниското стъпало на обществената стълбица, гледат много по-често нагоре, отколкото надолу, но това не им пречи да властват над тези които са зависими от тях. Освен това слабите търпят външния контрол, защото макар и цялостно нещастни, те са си внушили, или им е било внушено, че нямат свободата да направят друг избор. Освен това са твърдо убедени, пък и често се оказват прави, че ако се опълчат срещу власт имащите, може да влошат нещата още повече.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар