// Вие четете...

Чувства и власт

Защо да се дистанцираме от Запада?

„Който върви едновременно по два пътя, ще си изкълчи краката.“

Защо да се дистанцираме от Запада?

В началото на XX в. китайските интелектуалци, успоредно с Вебер, но независимо от него, посочват конфуцианството като източник за изостаналостта на Китай. В края на XX в. китайските политически лидери подобно на някои западни социални учени възхваляват конфуцианството като двигател на китайския прогрес. През 80-те години китайското правителство започва да поощрява интереса към конфуцианството, а партийните лидери го провъзгласяват за „главно течение“ в китайската култура. Естествено, и Ли Куан Ю приема ентусиазирано конфуцианството, тъй като гледа на него като на източник на успеха на Сингапур, превръщайки се в мисионер на конфуцианските ценности по целия свят. През 90-те години тайванското правителство се обяви за „наследник на конфуцианската мисъл“, а президентът Ли Тънхуей, откри корените на демократизирането на Тайван в неговото китайско културно наследство, отвеждащо към Као Яо (т. е. от XXI в. пp. н. е.), Конфуций (V в. пр. н. е.) и Мендзъ (III в. пр. н. е.). Независимо дали се стремят да оправдаят авторитаризма или демокрацията, китайските лидери търсят легитимност в общата си китайска култура, а не във внесените от чужбина западни учения.
Поддържаният от режима национализъм е от типа „хан“, който улеснява преодоляването на лингвистичните, регионалните и икономическите различия сред 90% от населението на Китай. Същевременно той изтъква различията между тези 90% и десетте процента етнически малцинства от не китайски произход, които обаче населяват 60% от територията на страната. Национализмът осигурява и база, от която режимът се противопоставя на християнството, християнските организации и на покръстването, предлагащи алтернативна западна религия за запълване на празнината, останала след краха на маоизма – ленинизма.
Междувременно успешното икономическо развитие на Япония през 80-те години, контрастиращо със забележимите несполуки и с цялостния упадък на американската икономика и социална система, събужда у японците все по-големи разочарования от западните модели и все по-нарастваща убеденост, че източниците на техния успех се коренят в собствената им култура. Същата японска култура, довела до катастрофата във войната през 1945 г. и поради това отхвърлена, през 1985 г. довежда до икономически триумф и поради това би трябвало да се утвърждава. Все по-доброто познаване на западното общество дава възможност на японците „да осъзнаят, че да бъдеш човек от Запада не е нещо магическо и прекрасно само по себе си. Те вече се отърсват от подобни заблуди“. Докато японците от реставрацията Мейджи възприемат политика на „откъсване от Азия и на присъединяване към Европа“, японците от периода на културното възраждане в края на XX в. се придържат към политика на „дистанциране от Америка и обвързване с Азия“. На първо място тази ориентация включва обръщане към японските културни традиции и преутвърждаване на техните ценности, на второ място (което е по-проблематично), опит да се „поазиатчи“ Япония и въпреки характерната й цивилизация, — да се обвърже с обща азиатска култура. Като се има предвид доколко след Втората световна война Япония за разлика от Китай се идентифицира със Запада и обстоятелството, че Западът независимо от каквито и да било неуспехи не рухна изцяло като Съветския съюз, подбудите на Япония тотално да отхвърли Запада не могат по никакъв начин да се сравняват с подбудите на Китай да се дистанцира и от съветския, и от западния модел. От друга страна, уникалността на японската цивилизация, спомените за японския империализъм в други страни, както и икономическото върховенство на Китай по отношение на другите азиатски страни означава, че за Япония ще бъде по-лесно да се дистанцира от Запада, отколкото да се съчетае хармонично с Азия. Преутвърждавайки собствената си културна идентичност, Япония изтъква своята уникалност и различност както от западната, така и от азиатската култура. Въпреки че китайците и японците откриват нова ценност в собствените си култури, те същевременно споделят по-широкото преутвърждаване на ценността на азиатската култура по отношение на културата на Запада. През 80-те и 90-те години индустриализацията и икономическият растеж позволяват на източно азиатците да дадат израз на разбирания, които могат да бъдат подходящо обобщени под рубриката „ангажиране с азиатското начало“. Този комплекс от нагласи включва четири основни компонента:
Първо: азиатците смятат, че Източна Азия ще запази бързото си икономическо развитие, че този регион скоро ще надмине Запада по икономически продукт и съответно ще увеличава могъществото си в световните дела за сметка на 3апада. В азиатските общества икономическият растеж събужда усещане за сила и укрепва способността им да противостоят на Запада. „Времето, когато щом Америка кихнеше, Азия хващаше настинка, отмина“, обяви водещ японски журналист през 1993 г., а висш малайзийски правителствен служител продължи медицинската метафора: „Дори в Америка да вдигнат висока температура, Азия няма да почне да кашля.“ В отношенията си със Съединените щати азиатците, заявява друг азиатски политик, „приключват епохата на страхопочитание и навлизат в епохата на дръзко репликиране“. Според вицепремиера на Малайзия „нарастващият просперитет на Азия означава, че сега тя е в състояние да предложи сериозни алтернативи на наличния политически, социален и икономически ред в света“. Всичко това същевременно означава, смятат източно азиатците, че Западът бързо губи способността си да принуждава азиатските общества да се съобразяват със западните стандарти за човешки права и за други ценности.
Второ: азиатците смятат, че този икономически успех е преди всичко продукт на азиатската култура, превъзхождаща културата на Запада, който залязва в културно и в социално отношение. Във вихъра на 80-те години, когато японската икономика, експорт, търговски баланс и валутни резерви процъфтяват, японците подобно на саудитците преди това се гордеят с новата си икономическа мощ, говорят с презрение за краха на Запада и обясняват неговия провал и собствения си успех с превъзходството на своята култура и с упадъчността на западната. В началото на 90-те години триумфалната нагласа на азиатците получи нов израз под формата на това, което можем да наречем „сингапурска културна офанзива“.
От Ли Куан Ю насам сингапурските лидери възхваляват възхода на Азия, съпоставяйки го със Запада, и противопоставят достойнствата на азиатската, предимно конфуцианска култура, определили този успех — ред, дисциплина, отговорно отношение към семейството, трудолюбие, колективизъм, въздържаност — на самовлюбеността, леността, индивидуализма, престъпността, по-лошото образование, незачитането на авторитетите и „умствената закостенялост“, причинили упадъка на Запада. Същите тези лидери заявяват, че за да могат да се конкурират с Изтока, САЩ „трябва да преразгледат основните си схващания за социална и политическа ангажираност и в течение на този процес да научат нещичко от източно азиатските общества“.
От гледна точка на източно азиатците успехът на региона се дължи преди всичко на културния акцент върху колективното начало, а не върху индивида. „В процеса на догонване се оказа, че комуналните ценности и практики на източно азиатците — японци, корейци, тайванци, хонконгци и сингапурци — са значителни активи — казва Ли Куан Ю. — Ценностите, на които държи източно азиатската култура, като например върховенството на груповите интереси над индивидуалните, мобилизират усилията на цялата група за постигане на бърз растеж.“ Министър председателят на Малайзия също заявява, че „трудовата етика на японците и корейците, чиито съществени елементи са дисциплината, лоялността и трудолюбието, е двигател на икономическото и на социалното развитие на тези страни. Тази трудова етика е плод на философията, че групата и страната са по-важни, отколкото индивидът“
Трето: давайки си сметка за различията между азиатските общества и цивилизации, източно азиатците поддържат идеята, че те имат и много общо помежду си. Най-важното обединяващо звено, както отбелязва един китайски дисидент, е „ценностната система на конфуцианството — почитана от историята и споделяна от повечето страни в региона“ — и най-вече нейният акцент върху спестовността, семейството, труда и дисциплината. От не по-малко значение е и всеобщото отхвърляне на индивидуализма и преобладаването на „меки форми“ на авторитаризъм или на много ограничени форми на демокрация. Азиатските общества имат общ интерес да защитават тези характерни ценности пред лицето на Запада и да налагат собствените си икономически цели. Азиатците смятат, че това изисква развиване на нови форми на вътрешно азиатско сътрудничество, като например разширяване на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия и създаването на Източно азиатски икономически клуб. Макар непосредственият икономически интерес на източно азиатските общества да включва запазване на достъпа до западните пазари, в по-дългосрочна перспектива икономическият регионализъм вероятно ще надделее, което налага все повече да се развиват вътрешно азиатската търговия и инвестиции. В частност е необходимо Япония, като лидер на азиатското развитие, да се дистанцира от историческата си „политика на деазиатизиране и позападняване“ и да тръгне по „пътя на ново обвързване с Азия“ или, казано по-общо, да подкрепя „азиатизирането на Азия“, един път, вече очертан от сингапурските държавници.
Четвърто: източно азиатците твърдят, че азиатското развитие и азиатските ценности са модели за подражание от страна на други незападни общества в стремежа им да догонят Запада, а заедно с това са и нещо, което самият Запад би могъл да възприеме, за да се обнови. „Англосаксонският модел на развитие, който се радва на такава почит през последните четири десетилетия в качеството си на най-добро средство за модернизиране на икономиките на развиващите се страни и за изграждане на жизнеспособна политическа система, вече не функционира“, твърдят източно азиатците. Неговото място заема източно азиатският модел и това се вижда в страни от Мексико и Чили до Иран и Турция и предишните съветски републики, които се опитват да извлекат поуки от неговия успех, така както предишните поколения са се опитвали да се поучат от успехите на Запада. Азия трябва „да предаде на останалата част от света онези азиатски ценности, които имат универсална стойност… предаването на този идеал означава експортиране на социалната система на Азия, в частност на Източна Азия“. Необходимо е Япония и другите азиатски страни да подкрепят „тихоокеанския глобализъм“, да „глобализират Азия“ и по този начин „решително да формират характера на новия световен ред“.
Силните общества са универсалистки, слабите са партикуларистки. Нарастващата самоувереност на Източна Азия поражда оформящия се азиатски универсализъм, който може да бъде сравняван с този на Запада. „Азиатските ценности са универсални ценности. Европейските ценности са си европейски ценности“, заяви министър председателят Махатир пред държавите глави на Европа през 1996 г. Паралелно с това върви и един азиатски „окцидентализъм“, обрисуващ Запада по същия недиференциран и негативен начин, по който западният „ориентализъм“ е обрисувал Изтока в миналото. За източно азиатците икономическият просперитет е доказателство за морално превъзходство. Ако някога Индия изпревари Източна Азия като най-бързо развиващия се в икономическо отношение регион, светът трябва да бъде подготвен за масирана вълна от трактати върху превъзходството на индуската култура, върху приноса на кастовата система за икономическото развитие и върху това как, завръщайки се към своите корени и преодолявайки загниващото западно наследство, останало от британския империализъм, Индия най-сетне заема полагащото й се място на върха в йерархията на цивилизациите. Културната агресивност върви след материалния успех, твърдата сила поражда мека сила.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар