„Където няма пари, няма прошка за греховете.“

В качеството си на християнски владетели каролингските крале включват защитата на слабите в своята програма, тоест на първо място в политическата комуникация. С други думи, каролингските крале поделят тази своя длъжност с високопоставените си приближени, епископи и абати, графове и кралски васали. Това означава, че им преотстъпват значителен дял от ефективната власт с риск самите те да се окажат в слаба позиция при защитата на слабите.

При управлението на Людовик Благочестиви властта убеждава себе си или поне привидно вярва, че кралските васали, епископите и абатите имат естественото задължение да защищават слабите. В този дух е издържан прекрасният указ (капитуларият) от 823–825 г. Той преповтаря „министериалните“ функции на кралската власт според възгледите на папа Григорий Велики: кралете са „министри“ на Бога, което ги легитимира толкова, колкото и коронацията, като в същото време ги поставя под засиления контрол на Църквата. Людовик Благочестиви призовава своите поданици от двете съсловия, духовно и светско, да му помагат в изпълнението на тази негова длъжност в защита на църквите и бедните, поемайки по този начин своя дял от отговорността, както и от силата и почитта, без при това да предвижда някаква оценка на техните действия. Ето защо в случая става въпрос за чисто пожелание от страна на Людовик Благочестиви, който отказва да се занимава със силните хора в кралството и с техните злоупотреби.

Оттук нататък същинската дейност по обществената регламентация зависи изцяло от силните хора в кралството, които би трябвало да действат по примера на владетеля. В това се крие трайната амбивалентност на „сеньорията“ и на монархията, на тяхната „рицарска“ справедливост.

Църквата е едновременно част и асоцииран елемент по отношение на каролингската държава. Църквата, както и държавата, регулират обществото в името на неговото спасение. Така висшето духовенство прокарва чрез императорите своите дисциплинарни реформи: правила за канониците и монасите, забрана за носене на оръжие, разпростираща се върху цялото духовенство (816–818).

На това се дължи интензивната разработка от страна на църковните дейци на проблема за двете войнства именно при управлението на Людовик Благочестиви. Длъжни сме тук да отделим място на него, макар влиянието на това понятие от римски произход върху войните между благородниците да има твърде ограничен периметър. Подобно влияние се наблюдава по-скоро в богословските източници и оттам върху някои съвременни исторически изследвания, поради което са необходими известни разяснения. Действително в наличните извори за Каролингите толкова често се говори за „войнишки колани“ и за „презрамници“, че на моменти се създава впечатление, че Каролингите имат намерение да възстановят римската войска. В действителност тези два вида войска не представляват някаква реформа в каролингската държава, а чисто и просто една теория на Църквата с всички неизбежни пропуски, отклонения, противоречия, но същевременно с несъмнен реален ефект.

Два успоредно съществуващи вида войска се появяват през Късната римска империя по времето на Диоклециан. Едната е цивилна по своята същност, другата военна в същинския смисъл на думата, като и двете се отличават с едни и същи инсигнии и дисциплина. На практика варварите — франки или готи, постъпват във въоръжената милиция със своите германски по своя характер обичаи и само частично придобиват римски облик. Все пак през IV в. те са част от една стабилна етатична система, към която към 390 г. се добавя идеята, че привилегированото по отношение на съдилищата и данъците духовенство представлява една трета войска в империята на Теодосий. Впрочем в своите послания свети апостол Павел развива идеята за християнската борба, за службата в името на Бога, за усърдието и славата (до мъченичество) на „Христовия воин“. Веднага след това Павел добавя, че „никой воин не се заплита в житейски работи“.

Ала във времето на добродетелните мъртви светии (и далеч по-малко на брой живи воини с изключение на аскетите, борещи се срещу напъните на демоните-изкусители) и на войните, водени от цели въоръжени народи (макар някои техни вождове, като например Хилдерих, да носят отличителните знаци на римската армия), от началото на V в. насетне, институцията на двете римски войски и метафората на третия тип (християнска) войска преживяват упадък. Напразно бихме дирили следа от тях в пълната с подробности творба на Григорий от Тур, а у Венанций Фортунат за тях се споменава съвсем бегло. Едва през първото десетилетие на IX в. римската идея за войските преживява същинско каролингско възраждане.

В действителност може да се говори по-скоро за промяна в техния облик, тъй като в представата на авторите от IX в. сливането на цивилната и същинската войска се приема за свършен факт, както това става в самата Византийска империя с реформата на темите от VII в. Ето защо в случая двете войски са светската и тази на духовенството. Всички теории и полемики относно културата и политическата система в каролингската държава през периода 800–880 г. съдържат множество вариации върху тази тема, която със своята метафоричност предполага едновременно координация и разграничаване на духовния и светския елит. Това се отнася както за Карл Велики, който чрез перото на Алкуин препоръчва на папа Лъв III да се отдаде на молитва и да го остави да изпълнява своята служба в защита на Църквата от неверниците, така и за епископите и монасите, които настояват за разоръжаване на духовенството и отказват да плащат данъци, понеже се молят на Всевишния. Схемата на двете войнства оставя в сянка точната връзка на духовното съсловие с краля: той със сигурност е сеньор на светската войска, но позицията му по отношение на Църквата е двойствена, тъй като, от една страна, той я оглавява, а от друга, полага клетва пред нея, но при всички случаи е по-добре някои страни от това отношение да не бъдат докрай изяснявани в подобно общество и при подобна политическа система. Никак не подобава духовенството да бъде прекалено подчинено на краля, нито пък неговата роля да бъде свеждана до водач на второто войнство. Темата за двете войнства често се появява чак до XII в. и се превръща в израз на съперничеството между двата клона на господстващата класа, чиито представители произхождат от едни и същи фамилии, а също така на тяхната симетрия, разклоненията им и понякога сблъсъците помежду им.

Важното място, което заема тази тема през IX в., кара духовниците да говорят за „светско съсловие“ (Йонас от Орлеан, 829 г.) или дори за „военно съсловие“ (Агобард от Лион, 833 г.), приписвайки му роля в съдопроизводството и войната. Това обаче не води до конкретизация на подобна принадлежност чрез тържествено християнско посвещаване, нито пък до установяването на дисциплинарен кодекс на армията, на обществената длъжност или дори на васалитета. С подобно тълкуване на васалитета като принадлежност към войската може евентуално да бъде свързана появата след 830 г. на harmiscara, ритуал за публично опозоряване, при който васалът е длъжен да носи на гърба си седлото на своя кон, тоест да се превърне в кон, преобръщайки по този начин своята доминираща обществена позиция. Ала тъй като той приема доброволно този ритуал, последният не предполага трайно отнемане на правата и подобно унижение може да послужи дори като доказателство за принадлежност, за това, че подложилият се на него по силата на своя статут изпълнява почетна длъжност: един крепостен няма право на подобно унижение!

Ако през IX в. се споменава военният пояс, то това е само в случаите, когато някой трябва да се раздели с него доброволно или в резултат от обществен натиск и религиозно предписание. Най-красноречив пример за покаяние е самият Людовик Благочестиви, който го приема на 1 октомври 833 г. за срок от шест месеца. Ритуалът по раздялата с оръжието и дългите коси най-често е свързан с влизането в манастир: такива случаи са засвидетелствани в Клюни през X в. и в Редон през XI в.

Ала в идеята за двете войнства още от самото начало е налице известно не равновесие. Истинските оръжия и истинската дисциплина се оказват разделени. Духовната борба на християните и по-конкретно на монасите срещу злото и сатаната в действителност е само метафора. При нея не става въпрос за свързани с опасности проповеди, нито за обречено на лишения отшелничество, а подобно битие така или иначе предполага известни удобства. Поне до началото на XII в. зад привързаността на духовниците и монасите към представата за някакви духовни оръжия понякога се крие комплекс за малоценност, изострян от подигравките на истинските рицари за тяхната страхливост и женственост. Именно с помощта на метафората те се стараят да покажат мъжество и несъмнено да предявят претенции за обществена полезност: тяхната борба, тяхната служба им дава право на приходи и привилегии. За тях дългът се състои в подчинение на висшестоящите. През 840 г. Валафрид Страбон пише, че абатите са като трибуни за своите монаси.

„Светското съсловие“ от своя страна притежава истински оръжия и не дотам очевидна дисциплина. Според значението, което придава каролингското възраждане на темата за двете войнства, на преден план излизат оръжията като символ на статута на един-единствен елит и на неговата легитимност. През X и XI в. в кралските дипломи често се споменава кралската войска начело с краля, когото тя съпровожда по време на церемонии (преди всичко коронация и погребение). Преобладава обаче гледището за общност на кралството, за подялба на служенето на владетеля със знатните му приближени (капитуларий от 823–825 г.). Дори позоваването на войската си остава ограничено, когато става въпрос за сеньорите и васалите, наследници на своя статут и владения, като воинската и съдебната „служба“ се свързват с благородното потекло. На тях принадлежат почестите, длъжностите и прерогативите на графове, кралски васали, както и облагите (феоди в широкия смисъл на думата), за които помежду им съществува ожесточено съперничество, причина за оформящите се около кралете и техните синове групировки, особено след 830 г., с които не могат да се справят никакви мерки от страна на владетеля.

Така двете войнства са преди всичко плод на мисълта на духовниците и монасите. Разцветът на тази тема през каролингския и след каролингския период в никакъв случай не трябва да се обвързва с някакъв „римски произход“ на „средновековното рицарство“. В писанията и хартите на духовниците е налице игра на думи, основана най-напред на франкските обичаи, а след това и на християнската дисциплина, дори ако в тези обичаи и дисциплина се съдържат автентични римски елементи, като клетвите на васалите или църковното право.