// Вие четете...

Чувства и власт

Западна модернизация или безследно изчезване.

„Когато лошият се преструва на добър, той е най-лош.“

Западна модернизация или безследно изчезване.

Експанзията на Запада способства за развитие на процесите на модернизация и на позападняване на незападните общества. Политическите и интелектуалните лидери на тези общества реагират на западното влияние по един или повече от всичко три начина: те или отхвърлят и модернизацията, и позападняването, или приемат и двете, или приемат първото, но отхвърлят второто.
Отхвърляне. Япония следва линия на категорично отхвърляне още от времето на първите си контакти със Запада през 1542 г. чак до средата на XIX в. Допускат се само ограничени форми на модернизация, като например вносът на огнестрелно оръжие, а проникването на западната култура и най-вече на християнската религия се ограничава съществено. В средата на XVII в. представителите на западните общества са прогонени от Япония. Краят на тази политика настъпва с насилственото отваряне на Япония от капитан Пери през 1854 г. и с драматичните усилия да се извлекат поуки от западния опит след реставрацията Мейджи през 1868 г. В продължение на няколко века Китай също се опитва да прегради пътя на каквото и да е модернизиране или позападняване. Въпреки че през 1601 г. се разрешава влизането на християнски мисионери, през 1722 г. се слага решителен край на тази практика. За разлика от случая с Япония китайската политика на отхвърляне до голяма степен се корени в представата, която Китай има за себе си като за Средно царство и в непоколебимата убеденост в превъзходството на китайската култура над всички останали. Подобно на японската изолация китайската изолация е прекратена със силата на западните оръжия, използвани от англичаните в опиумната война от 1839–1842 г. Както показват тези два примера, през XIX в. мощта на Запада е затруднявала чак до степен на невъзможност придържането на незападните общества към чисто изолационистки стратегии.
През XX в. развитието на транспорта и на комуникациите, както и глобалната взаимозависимост повишават в изключителна степен цената на изолационизма. Ако изключим някои малки и изолирани селски общности, живеещи на границата на екзистенц минимума, пълното отхвърляне на модернизацията и на позападняването едва ли е възможно в свят, който вече е предимно модерен и взаимно свързан. „Само най-радикалните фундаменталисти — пише Даниъл Пайпс, имайки предвид исляма — отхвърлят модернизацията и позападняването. Те хвърлят телевизори в реките, забраняват използването на ръчни часовници и не признават двигателите с вътрешно горене. Непрактичността на техните програми обаче силно отслабва привлекателността на такива групи; а в няколко случая — като този с Йен Изала от Кано, с убийците на Ануар Садат, с нападателите на джамията в Мека и с някои групи в Малайзия — поражението им в кървавия сблъсък с властите води до почти безследното им изчезване.“
„Безследно изчезване“, този израз резюмира най-общо съдбата на политиката на пълното отхвърляне в края на XX в. Зелотизмът, ако използваме един термин на Тойнби, просто не представлява жизнеспособна алтернатива.
Кемализъм. Втората възможна реакция спрямо Запада е това, което Тойнби нарича „иродианство“, състоящо се в приемането и на модернизацията, и на позападняването. Тази реакция се основава на предпоставката, че модернизацията е желана и необходима, че местната култура е несъвместима с модернизацията и че тя трябва да бъде изоставена или унищожена, а обществото трябва изцяло да се позападни, за да може успешно да се модернизира. Модернизацията и позaпадняването се укрепват взаимно и трябва да вървят заедно. Този подход е изразен синтетично в аргументацията на някои японски и китайски интелектуалци от края на XIX в., че за да могат техните общества да се модернизират, трябва да бъдат изоставени националните езици и да се въведе английският като национален език. Нищо чудно, че този възглед печели повече привърженици на Запад, отколкото в средите на незападните елити. Неговото послание гласи: „За да имате успех, трябва да станете като нас, единствено правилният път е нашият.“ Доводът в полза на това е, че „религиозните ценности, моралните схващания и социалните структури на тези (незападни) общества са в най-добрия случай чужди, а понякога и враждебни към ценностите и практиката на индустриализма“. Поради това икономическото развитие „се нуждае от радикално и разрушително преправяне на живота и на обществото, а често и от преинтерпретиране на смисъла на самото съществуване, както то се разбира от хората, живеещи в тези цивилизации“. Пайпс следва същата аргументация, имайки предвид експлицитно исляма: „Мюсюлманите имат само един избор, ако искат да предотвратят аномията, защото модернизацията налага позападняване… Ислямът не предлага алтернативен начин на модернизиране. Секуларизацията не може да се избегне. Модерната наука и техника изискват възприемане и на съпровождащите ги мисловни процеси; същото се отнася и до политическите институции.
Тъй като подражанието трябва да се отнася не само до формата, но и до съдържанието, за да се извлекат поуки от опита на западната цивилизация, трябва да се признае нейното превъзходство. Няма как да се избегне въвеждането на европейските езици и на западните образователни институции, дори те да насърчават свободомислието и лековатия живот. Едва когато мюсюлманите открито приемат западния модел, те ще могат да се технизират, а после и да се развиват.“
Шейсет години преди да бъдат написани тези думи, Мустафа Кемал Ататюрк достига до същия извод и изгражда една нова Турция върху развалините на Османската империя, полагайки огромни усилия за нейното позападняване и модернизиране. Като поема този курс и отхвърля ислямското минало, Ататюрк превръща Турция в „разкъсана страна“, в общество, което е мюсюлманско по религия, наследство, обичаи и институции, но е управлявано от елит, твърдо решен да модернизира страната, да я позападни и да я интегрира със Запада. В края на XX в. няколко страни следват кемалисткия вариант и се опитват да заменят незападната си идентичност със западна.
Реформизъм. Политиката на отхвърляне е свързана с безнадеждната задача да се изолира дадено общество от все по-стесняващия се модерен свят. Кемализмът включва трудната и травмираща задача да се разруши една просъществувала векове култура, за да бъде заменена от напълно нова култура, заимствана от друга цивилизация. Съществува и трети вариант, който е опит за комбиниране на модернизацията със съхраняване на основните ценности, практики и институции на местната култура на дадено общество. Естествено е този вариант да бъде най-популярният в средите на незападните елити. В Китай по време на последния стадий на династията Цин лозунгът е „ти-йон“, което ще рече: „Китайско знание относно фундаменталните принципи, западно знание — в полето на практическата употреба.“ В Япония това се нарича „вакон, йосей“ — „японски дух, западна техника“. В Египет през трийсетте години на XIX в. Мохамед Али „се опитва да постигне техническа модернизация, без това да е придружено от прекомерно културно позападняване“. Усилията му се провалят, когато англичаните го принуждават да изостави повечето от реформите си, насочени към модернизацията на страната. В резултат от това, отбелязва Али Мазруи, „съдбата на Египет не е японската съдба на техническо модернизиране без културно позападняване, нито пък е съдбата на Ататюрк, свързана с техническо модернизиране чрез културно позападняване“. През втората половина на XIX в. обаче Джамал ал-Дин ал-Афгани, Мохамед Абду и други реформатори се опитват да постигнат ново примиряване между исляма и модерността, поддържайки тезата за „съвместимостта на исляма с модерната наука и с най-доброто от западната мисъл“ и предлагайки „ислямска основа на възприемането на модерните идеи и институции, независимо от това дали те са научни, технически или политически“ (правова държава и представително управление). Това е широко скроено реформаторство, клонящо към кемализъм, което приема не само модернизацията, но и някои западни институции. Този тип реформаторство представлява преобладаващата реакция спрямо Запада от страна на мюсюлманските елити в продължение на 50 години, от 1870 до 1920 г., когато предизвикателства към тях хвърля първо кемализмът, а след това много по-чистото реформаторство под формата на фундаментализъм.
Политиката на отхвърляне, кемализмът и реформаторството се основават на различни предпоставки относно възможното и желаното. За политиката на отхвърляне и модернизацията, и позападняването са нежелателни, като изглежда възможно и двете да бъдат отхвърлени. За кемализма както модернизацията, така и позападняването са желани, като второто е неизбежно за постигането на първото. От гледна точка на реформаторството модернизацията е желателна и възможна, без да се върви към съществено позападняване, което е нежелателно. В този смисъл са налице конфликти между политиката на отхвърляне и кемализма относно желателността на модернизацията и на позападняването, както и между кемализма и реформаторството относно това дали може да се постигне модернизация без позападняване.
Първоначално позападняването и модернизацията са тясно свързани, като незападното общество абсорбира съществени елементи от западната култура и бавно се придвижва към модернизация. С нарастване на темповете на модернизация обаче темповете на позападняване спадат и местната култура преживява процес на възраждане. По-нататъшната модернизация променя цивилизационното равновесие на силите между Запада и незападните общества и засилва обвързаността на последните с местната култура. И така, на ранните етапи на промяната позападняването подпомага модернизацията. На по-късните етапи модернизацията довежда до оттегляне от позападняването и до възраждане на съответната местна култура по два начина. На социетално равнище модернизацията засилва икономическата, военната и политическата мощ на обществото като цяло и насърчава хората от това общество да се доверяват на своята култура и да бъдат настъпателни в културно отношение. На индивидуално равнище модернизацията поражда усещане за отчуждаване и за аномия, доколкото традиционните връзки и социалните отношения се разпадат, и води до кризи на идентичността, на които религията дава отговор.
Очертаният хипотетичен общ модел съответства на социално научната теория и на историческия опит. Разглеждайки подробно наличната информация около „хипотезата за инвариантността“, Райнер Баум заключава, че „непрекъснатият стремеж на човека да се домогне до значим авторитет и до значима лична автономия се проявява по културно различни начини. В това отношение не се забелязва склонност към хомогенизиращ различните култури свят. Вместо това изглежда да е налице инвариантност на моделите, развили свои характерни форми през историческите и ранно модерните етапи на развитие“. Теорията за заимстването, разработена най-вече от Фробениус, Шпенглер и Боузман, акцентира върху степента, в която цивилизациите реципиенти селективно заимстват елементи от други цивилизации, като ги адаптират, трансформират и асимилират, осигурявайки оцеляването на основните ценности на собствената си култура.
Почти всички незападни цивилизации по света са съществували поне хиляда години, а в редица случаи и няколко хилядолетия. Те оставят различни свидетелства за заимстване от други цивилизации в името на собственото си оцеляване. По всеобщо мнение на историците проникването на будизма в Китай от Индия не довежда до „поиндийчването“ на Китай. Китайците приспособяват будизма към своите цели и потребности. Китайската култура си е останала китайска. Досега китайците последователно са проваляли всички усилия на Запада да ги християнизира. Ако в даден момент те допуснат християнството в Китай, можем да очакваме то да бъде асимилирано и адаптирано по такъв начин, че да стане съвместимо с основните елементи на китайската култура. По същия начин арабите мюсюлмани възприемат, оценяват и използват своето „елинско наследство предимно за утилитарни цели. Доколкото проявяват интерес предимно към заимстването на определени външни форми или технически аспекти, те са наясно как да се отърсят от онези елементи на гръцкото мислене, които биха били в противоречие с «истината», определена от основните норми и предписания на Корана“. Япония следва същия модел. През VII в. Япония внася китайската култура и „по собствена инициатива, без никакъв икономически или военен натиск“ осъществява преход към по-висока цивилизация. „През следващите векове периодите на относителна изолация от влиянието на континентален Китай, по време на които вече заимстваните елементи се подлагат на оценка и полезните биват асимилирани, се редуват с периоди на подновяване на контактите и на нови културни заимствания.“ През всички тези етапи японската култура запазва характерните си особености.
Умерената форма на кемалистката теза, че незападните общества биха могли да се модернизират чрез позападняване, остава недоказана. Радикалният кемалистки аргумент, че незападните общества трябва да се позападнят, за да се модернизират, не успява да се утвърди като универсален вариант. Той обаче повдига въпроса: съществуват ли незападни общества, в които местната култура поставя толкова непреодолими прегради пред модернизацията, че за да може изобщо тя да се осъществи, се налага тази култура тотално да се подмени със западна? Теоретично погледнато, това би следвало да е по-вероятно при консуматорските, отколкото при инструменталните култури. Инструменталните култури „се характеризират с голяма сфера от междинни цели, различни и независими от крайните цели“. Тези системи „възприемат иновациите лесно, като над самите промени се разстила покривалото на традициите… Подобни системи могат да се обновяват без видимо да изглежда, че променят фундаментално своите социални институции. По-скоро иновацията е превърната в прислужница на вековечното“. От своя страна консуматорските системи „се характеризират с тясна връзка между междинни и крайни цели… обществото, държавата, властта и т. н. са част от грижливо поддържана система с висока степен на солидарност, чиято тъкан е проникната от религията като когнитивен ръководен принцип. Подобни системи са враждебно настроени към всякаква иновация“. Аптър използва тези категории, за да анализира процесите на промяна в африканските племена. Айзенщат прави паралелен анализ на големите азиатски цивилизации и достига до подобно заключение. Вътрешната трансформация „до голяма степен се улеснява от автономията на социалните, културните и политическите институции“. По тази причина по-инструменталните японско и индийско общество поемат по-рано и по-лесно по пътя на модернизацията, отколкото конфуцианството и ислямското общество. Те са по-способни да внасят модерна технология и да я използват за поддържане на собствената си култура. Означава ли това, че китайското и ислямското общество трябва или да се откажат едновременно от модернизацията и от позападняването, или да приемат и двете заедно? Изборът не изглежда да е толкова ограничен. Освен Япония също и Сингапур, Тайван, Саудитска Арабия и в по-малка степен Иран стават модерни общества, без да се позападняват. Всъщност стремежът на иранския шах да следва кемалистки курс на развитие и да осъществи и двете линии предизвика силна антизападна, но не и антимодерна реакция. Китай определено поема реформаторска линия на развитие.
Ислямските общества срещат трудности с модернизацията и Пайпс продължава да поддържа твърдението си, че при тях позападняването е необходима предпоставка, като посочва конфликтите между исляма и модерните разбирания в икономическата сфера по такива въпроси като лихвата, постенето, законите за наследство и участието на жените в трудовия процес. Но дори и той с одобрение цитира твърдението на Максайн Родинсън, че „няма безспорни свидетелства мюсюлманската религия да пречи на мюсюлманския свят да развива модерен капитализъм“, и заявява, че в повечето сфери извън икономиката „ислямът и модернизацията не влизат в сблъсък“. „Благочестивите мюсюлмани могат да се занимават с наука, да работят във фабрики или да използват най-модерни оръжия. Модернизацията не изисква определена политическа идеология или съответна система от политически институции: изборите, националните граници, гражданските сдружения и другите отличителни белези на западния начин на живот не са необходимо условие за икономическия растеж. Като религия ислямът удовлетворява както експертите в сферата на управлението, така и селяните. Шериатът не казва нищо за свързаните с модернизацията промени като например преминаването от земеделско стопанство към индустриализация, от селото — към града, от социална стабилност — към постоянно променящи се социални структури, нито пък посяга на такива неща като всеобщо образование, бързи комуникации, нови форми на транспорт или здравеопазване.“
По същия начин дори крайните поддръжници на антизападната линия и на възраждането на местните култури не се колебаят да използват за своята кауза модерни техники като електронна поща, касети или телевизия.
Накратко казано, модернизация не означава непременно позападняване. Незападните общества могат да се модернизират и се модернизират, без да изоставят собствените си култури и без да възприемат изцяло западните ценности, институции и практики. Последното всъщност е почти невъзможно: каквито и препятствия да поставят незападните култури пред модернизацията, те бледнеят в сравнение с препятствията поставяни пред позападняването. Както отбелязва Бродел, би било направо „детинщина“ да се смята, че модернизацията или „триумфът на цивилизацията в единствено число“ ще доведе до края на плурализма на историческите култури, които от векове са вградени в основите на големите световни цивилизации. Вместо това модернизацията укрепва тези култури и отслабва относителното надмощие на Запада. В основни линии светът става все по-модерен и по-малко западен.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар