// Вие четете...

Вярвания и заблуди

Задълженията предполагат ограничения.

„Умният променя мнението си, глупакът – никога.“

Да разгледаме идеята „давам“ и „вземам“ в още по-дълбок смисъл. Взимащият действа в сегашно време: когато взимам, получавам, това, което искам сега. Даващият внася своя дял в бъдещето: когато давам, то наред с непосредственото удоволствие от самото действие, аз не виждам в него други дългосрочни последствия, в дадения момент, аз просто усещам, че жертвам, разделям се с нещо ценно. Еврейският живот е вноска в бъдещето, такова е скритото значение на понятието вяра. Аз правя това, което съм длъжен да направя, защото това е правилно, защото съм задължен да правя това и не чакам бърз резултат. Моят стремеж да давам и изпълнявам задълженията си, е насочен към друго време и друг свят. Селянинът сее семената и предано се грижи за тях, макар да знае, че ще получи урожая си през бъдещия сезон. Така и вярващият човек: той сее кълновете на своята вяра в този свят, разбирайки, че те ще започнат да дават плодове в друго време и на друго място.

Така разсъждава зрелият човек, незрелият разум винаги търси бързо решение, незабавна награда. Ние сме принудени, със съжаление да отбележим, че нашето поколение се стреми към бързи решения. Занятията изискващи време и търпение, сега са непопулярни. Вещите, не даващи мигновена изгода не се търсят. Само преди двадесет години чаят се приготвяше с няколко процедури: първоначално се разпалваше чайника, после няколко минути се запарват листата чай, загряваше се чашата, преди в нея да се налее чай и накрая се изливаше отварата на тънка струя. Кой сега прави чай така? Пресата рекламира изчислителните машини, изпълняващи няколко милиона операции за части от секундата. Само до неотдавна за изпълнението на тези операции изминаваха години. Скоро и тези машини ще остареят, защото вече се подготвя по-съвършен модел, правещ изчисленията за нано секунди. Търпението стана остатък от миналото.

Потребността от незабавно възнаграждение е симптом на незрялост, черта на инфантилизма. Тя изхожда от повишеното внимание към своята персона и стремежът да се взимат пред вид личните желания. За да изработим зрялост в себе си и истинска дълбочина на мисленето, е необходимо да се възроди отдавна забравеното изкуство търпеливо да се чака. Без него е невъзможно да се създаде личност, която винаги и при всички условия, ще се стреми не да получава, а да дава.

В понятието задължение има още един смислов аспект. „Велик е този, на който е заповядано и който го прави…“. Съгласно това положение, човекът извършващ постъпка, за да изпълни заповед, заслужава по-голяма награда, отколкото този, който действа спонтанно. Но нима можем да пренебрегнем интуицията? Та импулсните действия изискват самоотверженост и решителност, те винаги повече са ценени. Всеки ще каже, че действието предизвикано от вътрешна подбуда, заслужава повече похвала, отколкото действието подбуждано отвън. Нима не е така?

На този въпрос има няколко класически отговора. Единият от тях гласи: когато на човек е заповядано да действа, това първоначално предизвиква в него вътрешна съпротива. Неговият собствен „Аз“, низката подбуда излиза и говори: „Не ми диктувай, какво трябва да правя!“. Вътрешното „аз“, този дълбок корен на личността (по-точно, духовното й ядро), се стреми към само утвърждение, то не желае, да се подчинява на принуда отвън. Затова, за да изпълни заповед, човек трябва да преодолее вътрешното си съпротивление. В това преодоляване е скрита тайната на духовното му развитие. В основата на личния ръст лежи самоконтрола, който може да се развие с дисциплина, приучаваща човек да се подчинява.

Когато човек действа спонтанно, той не трябва да преодолява вътрешното си съпротивление и самата постъпка се извършва по-леко и естествено. Постъпката не изисква самоконтрол и затова в нея е включен малък потенциал за личен ръст.

Тук присъства още едно важно скрито от очите обстоятелство. Когато човек действа спонтанно, под въздействието само на импулсите, възникващи в собственото му съзнание, той изразява вътрешните си подбуди. Само изразяването е добро нещо, но не по-велико от самия човек извършващ действието. В най-добрия случай такова действие може да помогне на човек най-пълно и убедително да изрази себе си. Но когато човек изпълнява Божествена заповед, той изразява не своята, а Божествената воля. Този, който действа в изпълнение на заповедите, става пълноправен партньор на Твореца. Той сякаш се внедрява в безкрайността и открива в земния свят, това което се стреми да му разкрие Самият Божествен Източник. Думата „мицва“ е образувана от корена, значението, на който е „заедно“, „партньори“. Накратко „велик е този, на който е заповядано и прави“, секретът на това величие се състои в това, че преодолявайки личните си ограничени възможности и благодарение на това преодоляване, човек установява контакт с по-велика Личност, той се удостоява с близост до Източника на всичко съществуващо.

Да се върнем към отправната точка на задълженията. В какво се състои връзката между чувствата за задължение и структурата, и симетрията?

Подреденият ум – това е съсъд на личността, в който се съдържа чувство за задължение. Сред качествата, присъщи на така подредения ум, стремящ се към изпълнение на задълженията, важно място заема усещането за структура, съразмерност. Неорганизираната, разхвърляна личност не чувства своите задължения. Да разгледаме детайлно това положение.

Както вече видяхме, задълженията предполагат ограничения. Ако живея в съответствие с моите задължения, съм длъжен да извършвам едни постъпки и не съм длъжен да извършвам други. Аз налагам на поведението си ред ограничения. Тъй като структурата означава също и наличието на граници, защото структурираната, организирана форма има свои контури. Говорейки за организирана форма, ние имаме пред вид границите й, такива са правилата на симетрията и баланса. Не бива да нареждаме детайлите на око, трябва да следваме определени правила и да търсим хармонията.

Така изглежда вътрешната връзка между структурата и задълженията. Само организираният и структуриран ум може да усети порядъка в системата на задълженията.

На още по-дълбоко ниво ние стигаме до извода, че само този ум може да постигне същността на истината. Тъй като истината е ограничена в своята висша проява: на всеки конкретен въпрос съществуват множество, безкрайно множество неправилни отговори. Но истината е винаги една, тя се ражда в света на Единството, за това нейната същност е единна и неизменна. Има множество вариации на лъжата, но истината е винаги една. В този смисъл истината се явява висшия ограничителен фактори като следствие – висша проява на свобода. Неорганизираният ум блуждае сред лъжливи концепции. Организираният, подреден ум следва пътя на истината и избира само тези пътеки, които водят към нея.

Такъв ум се чувства задължен да се стреми към истината. Тъй като само робът на истината е истински свободен.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар