// Вие четете...

Роли в живота

Завръщането на Джихад – 1104 – 1110.

„Господарските права – дяволска трева.“

Странен компромис между обсадители и обсадени! Нима целта на всяка обсада не е да бъде възпрепятствано движението на хора и храни? А ето че човек добива впечатлението, че между обсадители и обсадени се установяват почти нормални отношения. Изведнъж пристанището на Триполи се оживява, керваните влизат и излизат като заплащат такса на кръстоносците, триполските първенци пресичат вражите позиции, снабдени с разрешително! Всъщност, двете воюващи сили изчакват. Кръстоносците се надяват, че ще пристигне християнска флота от Генуа или Константинопол, която да им позволи да атакуват обсадения град. Триполци, които се досещат за това, чакат също някоя мюсюлманска армия да им се притече на помощ. Най-ефикасната подкрепа би могла да дойде от Египет. Фатимидският халифат е велика морска сила и намесата му би била достатъчна да обезкуражи рицарите – кръстоносци. Но отношенията между господаря на Триполи и този на Кайро са отново катастрофални. Бащата на ал-Афдал е бил роб в семейството на кадията и изглежда отношенията му с господарите са били доста лоши. Везирът никога не е крил неприязънта си и желанието да унижи Фахр, който, от своя страна, би предпочел по-скоро да изостави града на Сен-Жил отколкото да остави съдбата си в ръцете на ал-Афдал. В Сирия също кадията няма съюзник, на когото да разчита. Налага се да потърси помощ другаде.

Когато до него достига вестта за победата при Харан, през юни 1104 година, той веднага изпраща послание на емир Сокман, в което го моли да довърши триумфа си като изгони нашествениците от Триполи. В подкрепа на молбата си той изпраща голямо количество злато и се задължава да покрие всички разходи по експедицията. Победителят от Харан се чувства изкушен. Той събира силна армия и се отправя към Сирия. Но само на четири дни път от Триполи е повален от пристъп на ангина. Войските му се разпръсват. Бойният дух на кадията и поданиците му рухва.

Въпреки това през 1105 година се появява светлинка на надежда. Султан Баркярук умира от туберкулоза и смъртта му слага край на безкрайната братоубийствена война, парализирала селджукската империя от началото на западното нашествие. Отсега нататък Ирак, Сирия и Западна Персия следва да имат само един господар, султанът спасител на света и вярата, Мохамед Ибн Маликшах. Титлата на осемдесетгодишния селджукски монарх е приета буквално от триполци. Фахр ел-Мулк изпраща на султана послание след послание и получава обещание след обещание. Но никаква спасителна армия не се появява.

Междувременно блокадата на града се затяга. На мястото на Сен-Жил застава един от неговите братовчеди, „ал-Сердани“, граф дьо Сердан, който засилва натиска над обсадените. Храни пристигат все по-трудно по суша. Цените на хранителните стоки се покачват с главозамайваща бързина: ливра фурми се продава за един златен динар, монета която обикновено стига за прехраната на цяло семейство в продължение на седмици. Много от жителите на града се опитват да се изселят в Тир, Хомс или Дамаск. Гладът води до предателства. Един ден триполски първенци се срещат с ал-Сердани и за да получат благосклонността му, го известяват за начините, чрез които градът все още успява да получава провизии. Фахр ел-Мулк предлага на противника си баснословна сума, за да му върне предателите. Но графът отказва. На следващата сутрин откриват първенците с прерязани гърла в самия вражески лагер.

Въпреки подвига положението в Триполи продължава да се влошава. Помощ все така не идва и се носи упорита мълва за приближаването на западняшката флота. В отчаянието си Фахр ел-Мулк решава да отиде лично в Багдад и защити каузата си пред султан Мохамед и халиф ал-Мустазхир-биллах. Един от братовчедите му е натоварен да управлява временно в негово отсъствие, а войските получават предварително възнаграждение за шест месеца. Ел-Мулк приготвя сериозен ескорт от петстотин конници и пешаци, както и много слуги, носещи най-различни дарове: гравирани саби, чистокръвни коне, везани церемониални роби, както и златни изделия, донесли славата на Триполи. В края на март 1108 година той напуска града начело на дългия си кортеж. Напусна Триполи по суша, уточнява недвусмислено Ибн ал-Каланиси, единственият летописец, свидетел на събитията, с което намеква, че кадията вероятно е получил разрешение от кръстоносците да пресече укрепените им линии, за да отиде да призовава за свещена война срещу тях! Като се имат предвид странните отношения, които съществуват между обсадители и обсадени, това е напълно допустимо. Но по-правдоподобно изглежда кадията да е стигнал до Бейрут с кораб и след това да е поел по суша.

Фахр ел-Мулк спира първо в Дамаск. Господарят на Триполи е хранел неприкрита омраза към Дукак, но негодният селджукски владетел е мъртъв, вероятно отровен малко преди това, и градът вече се намира в ръцете на неговия настойник, атабек Тогтекин, бивш куц роб, чиито неясни взаимоотношения с рицарите ще доминират сирийската политическа сцена в продължение на повече от двадесет години. Амбициозен, хитър, безскрупулен, този турски военачалник е подобно на Фахр ел-Мулк човек зрял и реалист. Сложил край на отмъстителното поведение от времето на Дукак, той топло посреща господаря на Триполи, организира голям пир в негова чест и дори го кани в личния си хамам. Кадията оценява жестовете на внимание, но предпочита да прекара нощта извън стените — доверието си има граници!

В Багдад посрещането е още по-пищно. Към кадията се отнасят като към могъщ монарх — толкова голям е престижът на Триполи в мюсюлманския свят. Султан Мохамед му изпраща собствената си ладия, за да прекоси Тигър. Служителите от протокола повеждат господаря на Триполи към този истински плаващ дворец — на единия му край е поставена бродирана възглавница, на която обикновено сяда султанът. Фахр ел-Мулк се настанява встрани, на мястото, отредено за гости, но служителите се втурват и го хващат за раменете — монархът лично е настоял гостът да заеме неговото място върху собствената му възглавница. Приет от дворец в дворец, кадията е разпитван от султана, халифа и техните съветници за обсадата на града. Целият Багдад хвали неговата смелост в джихада му срещу кръстоносците.

Но когато стигат до политическите въпроси и Фахр ел-Мулк моли Мохамед да изпрати армия, която да освободи Триполи, султанът, разказва с насмешка Ибн ал-Каланиси, заповяда на неколцина от главните си емири да заминат с Фахр ел-Мулк, за да му помогнат да отблъсне враговете, обсадили града му. Той нареди наказателният отряд да спре за малко в Мосул, за да го изтръгне от ръцете на Джауали и щом направи това, да отиде в Триполи.

Фахр ел-Мулк е поразен. Положението в Мосул е толкова заплетено, че ще са нужни години, за да бъде оправено. Но което е по-важно, градът се намира северно от Багдад, докато Триполи лежи съвсем на запад. Ако армията направи подобно отклонение, тя никога няма да стигне навреме, за да спаси столицата му. Триполи може да падне днес или утре, настоява той. Но султанът не иска да чуе. Интересите на селджукската империя изискват да се реши с предимство въпросът с Мосул. Кадията напразно опитва различни начини, като например да подкупи със злато някои от съветниците на монарха, нищо не помага — армията ще иде първо в Мосул. Когато след четири месеца Фахр ел-Мулк поема по обратния път, всичко става без излишни церемонии. Убеден е, че няма да може да запази града. Онова, което все още не знае, е, че вече го е загубил.

Още при пристигането му в Дамаск през август 1108 година му съобщават тъжната новина. Деморализирани от твърде дългото му отсъствие, триполските първенци решили да поверят града на господаря на Египет, който обещал да го защитава срещу нашествениците от запада. Ал-Афдал изпратил кораби с хранителни запаси, както и управител, който да поеме градските дела. Първото му задължение било да задържи семейството на Фахр ел-Мулк и верните му хора, да сложи ръка на хазната, мебелите и личните му вещи, както и да изпрати всичко това с кораб за Египет!

Докато везирът се разправя по този начин с нещастния кадия, кръстоносците се готвят за последна атака срещу Триполи. Вождовете им пристигат един след друг под стените на обсадения град. Там е крал Балдуин Ерусалимски, господар на всички. Там са и Балдуин Едески и Танкред Антиохийски, които са се сдобрили по този повод. Там са и двама представители на семейството на Сен-Жил — ал-Сердани и синът на починалия граф, наричан от хронистите Ибн Сен-Жил, току-що пристигнал от родината си с десетки генуезки кораби. И двамата ламтят за Триполи, но кралят на Ерусалим ще ги накара да забравят раздорите. А Ибн Сен-Жил ще изчака края на битката, за да убие съперника си.

През март 1109 година всичко изглежда готово за съгласувано нападение по суша и вода. Триполци наблюдават със страх приготовленията, но не губят надежда. Нали ал-Афдал им е обещал да изпрати флота, много по-могъща от всички онези, които са виждали досега, снабдена с достатъчно храни, бойци и бойна техника, така че да издържи година?

Триполци са убедени, че генуезките кораби ще побягнат още щом фатимидската флота се появи на хоризонта. Остава все пак тя да пристигне навреме!

В началото на лятото, разказва Ибн ал-Каланиси, западняците нападнаха Триполи с всичка сила, като тикаха подвижните си кули към крепостните стени. Когато хората от града видяха какви яростни атаки трябва да отбиват, загубиха смелост, защото разбраха, че гибелта им е неминуема. Хранителните запаси бяха изчерпани, а египетската флота се бавеше. По Божия воля ветровете не бяха попътни, а Бог решава сетнините на света. Западните нашественици удвоиха усилията си и превзеха града с ожесточение на 12 юли 1109 година. След две хиляди дни съпротива градът на златарството и библиотеките, на безстрашните мореплаватели и образованите кадии е разрушен от западните воини. Сто хилядите тома на Дар-ел-Илм са разграбени и после изпепелени, за да бъдат унищожени „безбожните“ писания. Според летописеца от Дамаск, западняците решиха една трета от града да бъде даден на генуезците, а другите две трети на сина на Сен-Жил. За крал Балдуин бе заделено всичко, което му се понрави. Повечето жители са продадени в робство, останалите са лишени от имот и пропъдени. Мнозина ще се насочат към пристанищния град Тир. Фахр ел-Мулк ще завърши живота си в околностите на Дамаск.

А египетската флота? Тя пристигна в Тир осем дни след падането на Триполи, разказва Ибн ал-Каланиси, когато всичко бе свършено по Божие наказание, стоварило се върху жителите му.

След падането на Триполи кръстоносците избират Бейрут за втора жертва. Опрян на Ливанската планина, градът е заобиколен от борови гори, особено откъм предградията Мазраат ал-Араб и Рас ел-Набаа, откъдето нашествениците взимат дървен материал за построяването на обсадните машини. Бейрут не може да съперничи по разкош на Триполи, а скромните му къщи трудно биха издържали в сравнение с римските дворци, чиито мраморни останки все още покриват земята на древния Беритус. Но все пак това е процъфтяващ град благодарение на пристанището, разположено под надвесен крайбрежен път, където според преданието Свети Георги убил змея. Силно желан от дамаскчани, немарливо управляван от египтяни, градът най-накрая се изправя със собствени сили срещу западните нашественици през февруари 1110 година. Петте му хиляди жители се бият енергично и отчаяно, като разрушават една след друга дървените кули на обсадителите. Западняците не знаеха по-жестока битка от тази нито преди, нито след това!, възкликва Ибн ал-Каланиси. Завоевателите няма да им го простят. След превземането на града на 13 май те започват безогледно клане. За назидание.

Поуката е добре запомнена. На следващото лято един западняшки крал пристигна по море с повече от шестдесет кораби, натоварени с бойци, за да стане поклонник и да воюва в ислямската земя. Тъкмо се запъти към Ерусалим и ето че Балдуин се появи насреща му и двамата заедно обсадиха по суша и вода пристанищния град Сайда, древния финикийски Сидон. Крепостната стена на града, многократно разрушавана и възстановявана в течение на историческите епохи, все още стои и впечатлява с огромните си каменни блокове, постоянно блъскани от вълните на Средиземно море. Но жителите, показали голяма смелост в началото на западното нашествие, вече нямат сърце да се бият, защото, според Ибн ал-Каланиси, се страхуваха от съдба, подобна на бейрутската. Така те проводиха при западняците своя кадия с делегация от първенци, които да измолят от Балдуин животът им да бъде запазен. Той се съгласи. Градът капитулира на 4 септември 1110 година. Този път, вместо клане, започва масово изселване по посока на Тир и Дамаск, които вече са препълнени от бежанци.

За седемнадесет месеца Триполи, Бейрут и Сайда, трите най-прочути града на арабския свят, са завзети и опустошени, жителите им — изклани или пропъдени, емирите, кадиите, законотворците — избити или принудени да приемат изгнаничеството, джамиите — осквернени. Има ли сила, която може все още да спре завоевателите – кръстоносци, преди да са стигнали до Тир, Алеп, Дамаск, Кайро, Мосул и — защо не? — Багдад?

Има ли още воля за съпротива? Вероятно не, що се отнася до мюсюлманските владетели. Но всред населението на най-застрашените градове войната за вярата, водена от западните поклонници – воини без прекъсване в течение на последните тринадесет години, започва да дава резултат. Джихадът, превърнал се от дълго време само в пусти думи за украса на официалните речи, се завръща. За него отново заговорват няколко групи бежанци, неколцина поети, неколцина духовници.

Именно един от тях, Абду-Фадл Ибн ал-Хашаб, кадия на Алеп, дребен на ръст и високо гласен, решава чрез упоритостта си и силата на своя характер да събуди заспалия великан, на какъвто е заприличал арабският свят. Първият му публичен акт е да предизвика наново, след дванадесетгодишна пауза, скандал, подобен на вдигнатия от ал-Харауи по улиците на Багдад. Този път се стига до истинска буна.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар