// Вие четете...

Роли в живота

Завземането на свещения град.

„Храбростта превзема градовете, а бдителността ги пази.“

За Ифтихар се очертава борбата да започне в добри условия. Благодарение на арабските конници и суданските стрелци, настанили се здраво зад пълзящите по хълмовете и спускащи се в долините дебели стени, той е сигурен, че ще издържи. Вярно е, че западните рицари са известни с храбростта си, но поведението им пред стените на Ерусалим изглежда някак странно в очите на един опитен военен. Ифтихар очаква те да започнат още с пристигането си да строят подвижни кули и разни обсадни машини, да копаят траншеи, за да се защитят от набезите на гарнизона. Но кръстоносците не само не предприемат подобни действия, ами организират шествие около крепостта, водено от свещеници. Те гръмогласно пеят и се молят, а след това като полудели се втурват към стените, без да разполагат с каквато и да е стълба. Напразно ал-Афдал му е обяснявал, че западняците искат да завземат града поради верски причини. За Ифтихар подобен сляп фанатизъм е учудващ. Самият той е вярващ мюсюлманин, но ако се бие в Палестина, то е, за да защити египетските интереси и — защо да го отрича — за да изгради собствената си военна кариера.

Той знае, че градът не е като другите. Ифтихар винаги го е наричал с обикновеното му име, Елия, но улемите, докторите по ислямско право, го наричат ал-Кудс, Бейт-ел-Макдес или ал-Бейт ал-Мукаддас, „свято място“. Казват, че това е третият свещен град на исляма след Мека и Медина, защото тук Бог довел Пророка през една чудотворна нощ, за да го срещне с Мойсей и Исус, сина на Мария. Оттогава за всеки мюсюлманин ал-Кудс е символ на приемствеността на Божието послание. Много вярващи идват, за да се помолят в джамията ал-Акса, под огромния блестящ купол, който величествено се извишава над четвъртитите къщи на града.

Макар и небето да присъства на всеки уличен ъгъл, Ифтихар е здраво стъпил на земята. Военните техники, смята той, са едни и същи независимо от града. Пеещите шествия на западняците го дразнят, но не го тревожат. Едва след втората седмица на обсадата той започва да усеща как у него се заражда безпокойство, когато врагът се втурва разпалено да строи две огромни дървени кули. В началото на юли те вече са вдигнати, готови да пренесат стотици бойци до върха на крепостните стени. Силуетите им стърчат заплашително в средата на вражеския лагер.

Заповедите на Ифтихар са точни: ако някое от тези съоръжения направи и най-малкото движение по посока на стените, да го удавят под дъжд от стрели. Ако въпреки всичко кулата успее да се доближи, да използват гръцки огън, смес от петрол и сяра, която изсипват в стомни и я хвърлят запалена срещу обсадителите. Разпръсквайки се, течността предизвиква трудни за потушаване пожари. Страшното оръжие ще позволи на войниците на Ифтихар да отблъснат множество последователни нападения през втората седмица на юли, въпреки че, за да се предпазят от пламъците, обсадителите покриват подвижните кули с прясно одрани животински кожи, напоени с оцет. През това време плъзват мълви, че ал-Афдал ще пристигне всеки миг. Обсадителите, които се опасяват да не попаднат между два огъня, удвояват усилията си:

От двете подвижни кули, построени от западняците, разказва Ибн ал-Атир, едната бе насочена към Цион, на юг, а другата — на север. Мюсюлманите успяха да изпепелят първата, като убиха всички онези, които бяха вътре. Но тъкмо свършиха с унищожаването й, ето че пристигна пратеник със зов за помощ, тъй като градът бе нападнат от другата страна. Всъщност той бе превзет от север един петък сутринта, седем дни преди края на месец шаабан 492 година.

През онзи ужасен ден на юли 1099 година, Ифтихар се е отдръпнал в Кулата на Давид, осмоъгълна цитадела, чиито основи са споени с олово и която е най-здравото място по крепостната стена. Може да издържи още дни наред, но знае, че битката е изгубена. Еврейският квартал е завзет, улиците са пълни с трупове и боят вече се води близо до голямата джамия. Скоро той и хората му ще бъдат обкръжени от всички страни. При все това той продължава да се бие. Какво друго му остава? След обяд боевете в центъра на града практически приключват. Бялото знаме на Фатимидите остава да се вее само над Кулата на Давид.

Изведнъж атаките на западните завоеватели спират, приближава се пратеник. Той идва от страна на Сен-Жил и предлага на египетския генерал и хората му да се оттеглят невредими, ако предадат кулата. Ифтихар се колебае. Много пъти вече кръстоносците не са удържали на обещанията си и нищо не говори, че Сен-Жил ще го направи този път. Казват, че бил около шестдесет годишен, с побелели коси и че всеки го поздравявал с уважение, от което може да се предполага, че той би държал на дадената дума. Във всеки случай, знае се, че на него му е необходимо да се споразумее с гарнизона, защото дървената кула е разрушена, а всички атаки отблъснати. От сутринта марширува под стените, докато неговите събратя, останалите западни предводители, вече грабят из града и спорят за къщите. Като премерва доводите за и против, Ифтихар най-накрая съобщава, че е готов да капитулира, при условие, че Сен-Жил обещае, като се закълне в честта си, че ще гарантира неговата сигурност и тази на хората му.

Кръстоносците удържаха на думата си и ги оставиха да излязат през нощта по посока на пристанищния град Аскалон, където се установиха, ще отбележи съвестно Ибн-Ал-Атир. След което ще добави: Населението на свещения град бе избито, рицарите клаха мюсюлманите в продължение на седмица. В джамията ал-Акса те убиха повече от седемдесет хиляди души. А Ибн ал-Каланиси, който избягва да споменава непотвърдени цифри, уточнява: Много хора бяха избити. Евреите бяха събрани в синагогата и кръстоносците ги изгориха живи. Те разрушиха също така паметниците на светиите и гроба на Авраам — мир на праха му!

Измежду съборените от завоевателите паметници е Джамията на Омар, издигната в памет на втория наместник на Пророка, халиф Омар Ибн ал-Хатаб, завоювал Ерусалим от румите през февруари 638 година. Впоследствие арабите не пропускат често да отбелязват това събитие, изтъквайки разликата между собственото си поведение и това на западняците. Омар влязъл на гърба на прочутата си бяла камила, посрещнат от гръцкия патриарх на Свещения град. Халифът първо го уверил, че животът и имотът на всички жители ще бъдат запазени, а след това го помолил да му покаже светите места на християнството. Докато били в църквата Кияма, гроба Господен, настанал час за молитва и Омар попитал домакина си къде може да постели килимчето си, за да се помоли. Патриархът му отговорил, че може да остане там, където е, но халифът възразил: „Ако го направя, утре мюсюлманите ще поискат това място да стане тяхно с думите: Омар се е молил тук“. И като взел килимчето си, той излязъл да коленичи навън. Той бил прав, защото именно на това място щяла да бъде построена джамията, носеща името му. Западните военачалници, уви, нямат неговото великодушие! Те отбелязват победата си с неописуемо клане, след което дивашки разграбват града, който твърдят, че почитат.

Едноверците им също не са пощадени. Една от първите мерки, предприети от кръстоносците, е да изхвърлят от църквата на Божи Гроб всички свещеници от източното вероизповедание — гърци, грузинци, арменци, копти и сирийци — които служат заедно там по силата на древна традиция, спазвана от всички завоеватели дотогава. Изумени от толкова фанатизъм, първо служителите на източно християнските общности решават да се съпротивляват. Те отказват да открият пред завоевателя мястото, където са скрили истинския кръст, на който е умрял Христос. За тези хора религиозната преданост към реликвата е съпроводена от патриотична гордост. Нима не са съграждани на Назарееца? Но нашествениците не са никак впечатлени от този факт. След като арестуват свещениците, на които е поверено пазенето на кръста, и ги подлагат на мъчения, за да изтръгнат тайната, те успяват чрез сила да лишат християните в Свещения град от най-ценната им реликва.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар