// Вие четете...

Роли в живота

Живот за джихада.

„Изгубиш ли мъжество, губиш всичко.“

С всеки изминат ден Алеп затъва все повече в анархията. Докато в цитаделата безконтролни групи от роби и войници взаимно се разкъсват, по улиците на града патрулират въоръжени жители, за да се защитават от грабители. На първо време кръстоносците от Антиохия не се опитват да се възползват от хаоса, парализирал Алеп. Танкред е починал година преди Редуан, а наследникът му, сир Роже, когото Камаледдин нарича в хрониката си Сирджал, все още не е достатъчно самоуверен, за да предприеме мащабни действия. Но отсрочката е кратка. През 1116 година Роже Антиохийски, осигурил си контрол над всички пътища, водещи за Алеп, завзема една след друга главните крепости около града и, не срещнал съпротива, започва да събира такса от всеки поклонник, тръгнал за Мека.

През април 1117 година евнухът Лулу е убит. Според Камаледдин, войници от ескорта му направили заговор срещу него. Докато се разхождал на изток от града, те изведнъж опънали лъкове с викове: „Заек! Заек!“, за да го заблудят, че ще стрелят по някое животно. А всъщност обсипали със стрели самия Лулу. След смъртта му властта преминава в ръцете на друг роб, който, неспособен да се наложи, повиква на помощ Роже. Хаосът става неописуем. Докато кръстоносците се готвят за обсада на града, военните продължават да се бият кой да контролира Цитаделата. В този момент Ибн ал-Хашаб решава да действа незабавно. Той събира главните първенци и им предлага план, който ще повлече много последствия. Като крайграничен град, им обяснява той, Алеп трябва да застане на гребена на джихада срещу западняците и следователно, трябва да повери управлението си на могъщ емир, може би дори на самия султан, така че повече никога да не бъде управляван от някое местно царче, издигащо собствените си интереси над тези на исляма. Предложението на кадията е одобрено, но не без възражения, защото алепчани са ревностно привързани към своята независимост. Започва изброяване на евентуалните кандидати. Султанът? Той вече не иска и да чуе за Сирия. Тогтекин? Това е единственият сирийски княз с известен замах, но алепчани никога няма да приемат човек от Дамаск. Тогава Ибн ал-Хашаб споменава името на турския емир Илгази, управител на Мардин в Месопотамия. Поведението му не винаги е било за пример. Две години по-рано той е подкрепил ислямо-западняшкия съюз срещу султана, а освен това е известен с пиянството си. Когато пиеше вино, ни съобщава Ибн ал-Каланиси, Илгази биваше като оглупял в продължение на дни и не можеше да си събере ума, когато се налагаше да даде заповед или нареждане. Но търсенето би било безкрайно, ако целта е да се намери трезв военен. Освен това, настоява Ибн ал-Хашаб, Илгази е храбър боец, семейството му е управлявало дълго време Ерусалим, а брат му Сокман извоюва победата срещу западняците край Харан. След като повечето от присъстващите подкрепят това мнение, на Илгази е изпратена покана да дойде и самият кадия му отваря портите на Алеп през лятото на 1118 година. Първата стъпка на емира е да се ожени за дъщерята на цар Редуан, жест, който символизира съюза между града и новия му владетел и същевременно утвърждава легитимността на последния. Илгази свиква войските си.

Двадесет години след началото на западното нашествие, столицата на Северна Сирия има за пръв път вожд, който желае да се бие. Резултатът е съкрушителен. В събота, 28 юни 1119 година, армията на господаря на Алеп се сблъсква с антиохийската войска в равнината Сармада, по средата между двата града. Хамсинът, сух и топъл вятър, който довява пясък, духа в очите на бойците. Камаледдин ще ни опише сцената:

Илгази накара емирите си да се закълнат, че ще се бият храбро, ще издържат, не ще отстъпят и ще дадат живота си за джихада. След това мюсюлманите се разпръснаха на малки вълни и застанаха за през нощта близо до войските на сир Роже. Изведнъж, на зазоряване, кръстоносците видяха към тях да се приближават знамената на мюсюлманите, които ги обкръжаваха от вси страни. Възседнал кобилата си, кадията Ибн ал-Хашаб излезе напред и с копие в ръка подтикна нашите за бой. Като го видя, един от войниците извика презрително: „Да не сме дошли от родината си, за да вървим след един тюрбан?“ Но кадията тръгна към частите, премина през редиците и за да възбуди енергията им и повдигне духа им, се обърна към тях с толкова красноречиви думи, че войниците заплакаха от вълнение и му се възхитиха. След това нападнаха от всички страни. Стрелите летяха като рояк скакалци.

Антиохийската армия е разбита. Самият сир Роже е открит между труповете с глава, разцепена до носа.

Пратеникът с вестта за победата стигна в Алеп точно когато застаналите в редица мюсюлмани довършваха обедната молитва в Голямата джамия. Тогава се чу силен шум от запад, но нито един боец не влезе в града преди следобедната молитва.

В продължение на дни Алеп празнува победата. Хората пеят, пият, колят овни, блъскат се, за да разгледат знамената с кръстовете, шлемовете и ризниците, донесени от войската, или за да присъстват на обезглавяването на някой пленник бедняк — богатите ги разменят срещу откуп. По площадите декламират импровизирани стихове, прославящи Илгази: След Господ, в теб е нашата надежда! Години наред алепчани са живели в страх от Боемунд, от Танкред, после от Роже Антиохийски, мнозина започнали да очакват като някаква неизбежност деня, когато, подобно на братята си от Триполи, ще бъдат принудени да избират между смъртта и изгнанието. Но с победата при Сармада те сякаш се възраждат за живот. Подвигът на Илгази повдига ентусиазма в целия арабски свят. Никога в предишните години, провиква се Ибн ал-Каланиси, подобен триумф не бе присъждан на исляма!

Крайните слова издават крайното деморализиране, което царува в навечерието на победата на Илгази. И наистина наглостта на кръстоносците е достигнала границите на абсурда: в началото на март 1118 година, крал Балдуин, начело на точно двеста и шестнадесет рицари и четиристотин пешаци тръгва да завладява… Египет! С жалката си войска той прекосява Синай, окупира, без да срещне съпротива, град Фарама и стига чак до бреговете на Нил, където се изкъпва, уточнява подигравателно Ибн ал-Атир. Дори би стигнал още по-далеч, ако внезапно не ляга болен. Изпратен по най-бързия начин за Палестина, той умира по пътя в ел-Ариш, в североизточната част на Синай. Въпреки смъртта на Балдуин, ал-Афдал не ще успее никога да се възстанови от новото унижение. Губейки бързо контрол над положението, той ще бъде убит три години по-късно на една каирска улица. Що се отнася до краля на западняците, то той ще бъде наследен от своя братовчед Балдуин II Едески.

Извоювана малко след сензационния поход през Синай, победата при Сармада е възприета като реванш, а от някои оптимисти — като начало на възвръщането на отнетите земи. Очакват Илгази да тръгне незабавно срещу Антиохия, останала без княз и без армия. Впрочем кръстоносците се готвят да издържат на евентуална обсада. Първото им решение е да отнемат оръжието от живеещите в града християни сирийци, арменци и гърци и да им забранят да напускат домовете си от страх да не би те да се съюзят с алепчани. Наистина голямо е напрежението между западните рицари и техните източни едноверци, които ги обвиняват за презрението към ритуалите им и за отредените им низши длъжности в собствения им град. Но предпазните мерки на западняците се оказват безполезни. Илгази въобще не смята да се възползва от предимството си. Мъртво пиян, той не напуска бившата резиденция на Редуан и непрестанно празнува победата. От постоянното поглъщане на ферментирали питиета го хваща силна треска. Оздравява двадесет дни по-късно, точно навреме, за да научи, че ерусалимската армия, предвождана от новия крал Балдуин II, току-що е пристигнала в Антиохия.

Разсипан от алкохола, Илгази угасва три години по-късно, без да съумее да се възползва от успеха си. Алепчани ще му бъдат благодарни, че е отстранил от града им западната опасност, но в никакъв случай няма да жалят за загубата му, защото погледите им вече се насочват към неговия наследник, един изключителен човек, чието име е в устата на всички: Балак. Племенник на Илгази, но от съвсем друга закваска. За няколко месеца той ще се превърне в герой, боготворен в целия арабски свят, и подвизите му ще бъдат споменавани в джамиите и по площадите.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар