// Вие четете...

История на българите

Етнически съставки на българската народност.

„Дървото се държи на корените, а човек – на роднините.“

Етнически съставки на българската народност.

Съвременните археологически данни показват, че първите земеделско-скотовъдни общини са били установени в Месопотамия още в IX хилядолетие пр.Хр. Именно от тази далечна прародина на заседналото обработване на земята неолитът е започнал да се развива и разпространява в посока юг-север. Природната среда в югоизточна Европа, където по-късно, през VII в. възниква българската народност, представлявала добри условия за заседнал живот и производство на храна.
От данните, с които разполагаме, личи, че през почти целия период на неолита, дори и през времето на еонеолита (края на V и първата половина на IV хилядолетие пр.Хр.) съставът на населението на Балканския полуостров остава почти непроменен. Преобладаващото до преди няколко десетилетия схващане за идването на индоевропейците от север не се потвърждава от историческите находки. Много по-убедителни са възгледите, че ентологичният процес на Балканите е осъществяван на основата на местна идеоевропеизация и че този процес е усложняван, но и ускоряван при частични нахлувания от север.
Откритият неотдавна на северния бряг на Варненското езеро некропол (североизточна България) ни дава изобилен материал за едно ранно класово общество в края на V или през първата половина на IV хилядолетие пр.Хр. Като преминем през бронзовата епоха (IV хилядолетие пр.Хр. до XII в. пр.Хр.) и ранножелязната (XII в. до края на VI в. пр.Хр.) ние добиваме известна представа за формирането на тракийската народност, спомената за пръв път от Омир в „Илиадата“. Това са били племенни обединения с централна власт, която се е крепяла вероятно на създадената още през II хилядолетие пр.Хр. „тракийска орфическа доктрина“, осъществявана с подчертан държавно-религиозен характер. „Орфическият“ тракийски цар е бил едновременно и върховен жрец, при което в някои случаи е бил не само хероизиран, но и обожествяван.
Между края на IV в. пр.Хр. и началото на II в. пр.Хр. са се появявали и изчезвали различни тракийски царства. Едно от най-стабилните между тях е било това на одрисите, разположено по долините на реките Тунджа, Марица и Арда.
Одриското царство е преживявало и възход, и изпитания. При Котис I (383 – 360 г. пр.Хр.) одриската държава се е простирала от устието на Дунав до Мраморно море. Фактически това е била най-голямата и богата държава на Балканския полуостров. Котис I е сякъл сребърни и бронзови монети с името си.
Междувременно в този период на Балканския полуостров възниквали и други, понякога твърде ефимерни държави. В по-големите тракийски държавни формации царят е имал своеобразни областни губернатори, наричани „пара-династи“.
Старогръцките градове-колонии по Черноморското крайбрежие и преките съприкосновения на траките с елинистичните центрове са оказвали определено влияние върху културата и изкуството на тракийските племена.
В края на III и началото на II в. пр.Хр., с илирийските и македонски войни, Рим започнал нашествието си срещу елинистичните държави, образувани след разпадането на огромната държава на Александър Македонски освен в Близкия изток и Египет, но и по южните части на Балканския полуостров.
Преодолявайки съпротивата им и поставяйки ги под владичеството на Рим, завоевателите нахлули и в земите на траките както на юг, така и на север от река Дунав.
Настъплението на римските кохорти през тракийските земи съвсем не било леко. Запазени са достатъчно исторически паметници за редица въстания на траките, които отблъсквали нашествениците далеч на юг.
През 45 г. Тракия била вече римска провинция, но романизирането на траките не бил един всеобщ и дълбоко проникващ процес. В много отношения траките запазили обичаите, нравите си и духовната си култура. Дори онези от тях, които постъпвали на римска гарнизонна служба не променяли нравите и възгледите си, макар и поставени под непосредствено и трайно римско въздействие.
Елинизацията, свързана с проникването на гръцкия език, а след IV в. с настъпващото християнство, проповядвано пак на гръцки из тракийските земи, също така не са променили дълбоко вековните обреди, обичаи и традиции на траките. Всяко древногръцко влияние в областта на религията и изкуството е придобивало и свой тракийски оттенък. Дори християнизираните страни са запазвали най-същественото от езическите традиции в новите християнски обреди и многобройни елементи от този християнизиран паганизъм или паганизирано християнство преминават по-късно в духовния живот на новообразуваната и покръстена вече българска народност.
Около седалищата на римските гарнизони в завладените тракийски земи се образували първите по-трайни градове – Бонония (Видин), Алмус (Лом) в Горна Мизия, Сердика (София), Адрианопол (Одрин) и др. Разраснали се и бившите гръцки колонии по крайбрежието – Аполония (Созопол), Месамбрия (Несебър), Анхиало (Поморие), Одесос (Варна). Градовете били центрове за създаване и разпространение на античната култура.
Под ударите на варварите през V в. рухнали западните провинции на Римската империя. Източната й половина обаче оцеляла в границите от Константин Велики като Византия, чак до нашествията на славяните и арабите през VII в.
Тракийската народност, запазила се до VII в. из по-малките планински или полупланински селища, макар отчасти романизирана, елинизирана, а в не малко от случаите съответно християнизирана, съставлява един от главните три етнически субстрата на образуващата се през следващите два века българска народност. Потомци на отчасти елинизирани и романизирани траки се запазват в трудно достъпни планински масиви на Балканите не само при славянското и прабългарското нахлуване, но дори и до наши дни под името каракачани и куцовласи.
В духовната и материалната култура на новата българска народност траките оказват трайно влияние чрез самобитното си, макар и повлияно от елинистичния свят, изкуство, с многобройните типоними и хидроними и преди всичко с трайните останки от тракийската езическа култура, съхранена повече или по-малко в душевността на българския народ през всички следващи векове на съществуването му. Вторият, и в действителност най-многоброен, субстрат при формирането на българската народност са славяните.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар