// Вие четете...

Мъдрости от миналото

Етническата граница между източните и южните славяни.

„Доброто братство е по-добро и от богатство.“

Времето от епохата на разселването на славяните през VI век до образуването на Киевската държава през 882 г. е един от най-слабо осветените периоди от историята на източните славяни. Това се отнася също така и до историята на руско-българските взаимоотношения, за който период се правят само различни догадки и предположения. При това такива контакти несъмнено са съществували, защото източните славяни и българският народ са имали обща граница по протежението на една значителна територия. Но докато за българската история разполагаме с повече данни само за територията южно от Дунав и отчасти в северозападна посока, то за територията на североизточните български земи и за югозападните руски славяни не разполагаме с почти никакви сведения.

От това следва, че проблемът за руско-българските връзки не може да бъде правилно осветлен дори и в най-общи линии, ако не бъдат очертани или поне набелязани общите етнически граници между двата народа и техните изменения за периода от VI до X век. Тук естествено би трябвало да включим и въпроса за евентуалните политически граници между двете държавно-политически обединения, ако е имало такива, както и проблема за предполагаемото включване на население от едната народност в държавната политическа система на другата. Тези въпроси са от първостепенно значение, защото освен големите различия, с които се дават руско-българските етнически и политически граници, в някои карти, както и в научната литература, част от източно славянското население недвусмислено е включено в територията на Първото българско царство.

Големите различия, които съществуват по тези въпроси, свидетелстват за неяснотата на проблема и трудностите, свързани с неговото разрешаване. Това предполага съвместното използване както на писмените извори, така и на археологическите паметници, открити в този район.

Известно е, че през периода от VI до IX век се извършват големи промени в славянския свят — това е преди всичко разселването и установяването на южните славяни на Балканския полуостров и, от друга страна, движението на източните славяни на север и на изток и отчасти на юг. За южните славяни това движение довежда до промяна на техните основни местожителства, за източните — разширяване на територията им в северозападна посока, като основният етнически и политически център си остава Средното Поднепровие. Следователно промените в граничната зона се дължат преди всичко на движението на южните славяни по време на тяхното разселване, а от края на IX и X в. и на източните.

Известно е, че прародината на южните славяни — склавините (българските славяни), сърбите и хърватите — се е простирала между Горна Висла (като е обхващала и двата бряга на реката) на север, реките Сан, Вишня и Днестър на изток, а на запад достигала земите на чехите. Какво е било вътрешното разпределение на склавините, сърбите и хърватите в тази територия е трудно да се определи. Но в своето движение на юг южните славяни, и по-конкретно склавините, постепенно заели цялата територия на запад от река Днестър и до Средния Дунав (в Панония). Следователно в едно продължително време етническата граница между източните и южните славяни минавала по реките Сан, Вишня и Днестър. Тази граница напоследък бе потвърдена и по археологически път.

След изселването на склавините през VI век и на сърбите и хърватите през VII век територията на южно славянската прародина била заета за продължително време от тези хървати, които не се преселили на Балканския полуостров. Тази територия е известна у Константин Багренородни с названието „Велика” или „Бяла Хърватия”, чийто център бил гр. Краков на Горна Висла, а на изток — Пшемисъл на Горен Сан (в днешна Полша). През X век заедно с разселването на източните славяни в югозападна посока и с издигането на Киевска Русия, източните хървати били постепенно подчинени от киевските князе и асимилирани от източните славяни. В етническо отношение този процес е бил твърде улеснен поради общия произход на двата народа.

Кога точно е станало това, е трудно да се определи. Но от руската летопис „Повесть временных лет” се вижда, че през първата половина на X век прикарпатските хървати още пазели своята племенна цялост, но се намирали в зависимо положение спрямо руските князе. Докато в до княжеския период хърватите „живяху в мирѣ” с източните славяни, то в 907 г. те участват в качеството си на съюзници в похода на княз Олег против Византия — тук трябва да виждаме известен елемент на зависимост от страна на хърватите по отношение на киевския княз. След това хърватите се споменават едва през 992 г., когато киевският княз Владимир I предприел поход против тях: „Въ лѣто 6500. Иде Володимиръ на Хорваты”. Как е завършил този поход, не е известно. Но като се има предвид, че след тази дата хърватите вече не се споменават, трябва да се предполага, че през този период те били окончателно присъединени към Киевска Русия, като трябва да се има предвид, че това се отнася само за източните, или така наричаните „руски” хървати.

Следователно в района на Североизточните Карпати източните славяни излизат един век след като българската власт в Закарпатието и Трансилвания била ликвидирана от маджарите. Излизайки от главния карпатски хребет (в района приблизително от Дуклянския проход на запад, до изворите на река Прут на югоизток), в края на X век. Древно руската държава и източно славянската народност опрели до древната етническа граница на българската народност в този район. Че тази земя до края на IХ век е била българска територия, се вижда ясно от данните на анонимната унгарска хроника от XII век. Тук, западно от Карпатите, се намирали няколко български феодални владения с добре изграден държавно-политически апарат.

Присъединяването на тези земи към българската държава е станало още в началото на IX век, като това присъединяване не е било обикновено, завладяване на чужди територии, а обединяване на земи с българско (славяно-българско и прабългарско) население. Следователно това териториално разширение не е резултат на някаква българска „експанзия”, както крайно неудачно се изразяват някои чужди историци, а един-единствен държавно-политически процес, подобен на този, който виждаме при изграждането на Киевска Русия (изграждайки своето основно териториално-политическо ядро около Киев и Новгород, тя постепенно с оръжие в ръка включва в своята територия всички източно славянски племена и етнически групи).

Със завладяването на тези територии от маджарите в края на IX век българската власт по тези места била ликвидирана и етническата, картина се изменила чувствително в полза на маджарския етнос. Но трябва да се има предвид, че в Трансилвания и Закарпатието славяно българският елемент се запазил още няколко века, като постепенно се претопил и се влял във все по-засилващата се източно славянска колонизация. За българския характер на земите западно от Карпатите могат да се приведат множество данни, които потвърждават по най-безспорен начин този факт, но тук ще се ограничим само с един, който се отнася към най-северния район на българската етническа територия, а може би и на българската държава през IX век: в 1286 г. в Спишския район на Северните Карпати (в днешна Средна Словакия) православното население на областта, състоящо се от „българи, кумани и други схизматици”, се вдигнало на борба срещу латинското духовенство и по-специално срещу владенията на Спишския манастир. От приведения пример се вижда, че и в края на XIII век в района на Северните Карпати българите са съставлявали основната част от православното население, а колко повече това се отнася за периода до края на X век.

Сливане на българското и източно славянското население.

През XI век източно славянската колонизация продължила своето движение в югозападна посока, като пресякла карпатския хребет и проникнала в тогавашните маджарски земи (Угрия), населени в същото време и със славянобългарско население. По такъв начин през XI век и следващите векове в Закарпатието и Трансилвания се осъществил значителен и продължителен контакт между българското и източно славянското население, който довел до постепенното сливане на двата етнически елемента. Извършването на този процес било обусловено от общия произход на двата народа, от тяхното кръвно родство, както и от общата православна религия.

Това смесено българо-руско население, в което през следващите векове вземал надмощие все повече руският елемент, в религиозно отношение принадлежало към руската православна църква и в течение на вековете постепенно започнало да се нарича от страна на католиците маджари и немци с общото название „руси”. Това се дължало на обстоятелството, че българският елемент в Трансилвания бил откъснат и изолиран от основното българско ядро на юг от Дунав и все повече отслабвал, докато все по-засилващата се руска колонизация скоро довела до преобладаване на руския етнически елемент по горното течение на река Тиса (днешна Закарпатска Украйна), като отделни руски групи се спуснали на юг към Трансилвания, населена с българско и влашко население. С това може да се обясни и изобилието в топонимията на Трансилвания и Закарпатието на местни названия, съдържащи етнонима „рус”, „рос”. Но наред с тази източно славянска топонимия, отразяваща настъпилите изменения след XI век, в посочената територия е запазена и по-древната, славянобългарска топонимия, оставена от старото славянобългарско население и Първото българско царство.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар