// Вие четете...

Роли в живота

Еничарските корпуси.

Soc20„По-добре свобода, изпълнена с опасности, отколкото спокойно робство.“

Еничарските корпуси.

След падането си Константинопол пострадал силно и бил разграбен и частично разрушен. Турските войски не влезли единствено в Галата, където имало и доста синагоги!…
Симптоматично е, че нападението над Константинопол започва на Великден или на еврейската Пасха, като очевидно с този красноречив знак някой от Синедриона символично искал да каже нещо на православните християни!… Тази зловеща символика сполучливо се допълва от османския хронист Мехмед Нешри, който при описването на битката за Константинопол казва, че „копията на газиите (бойци за вярата) понесени като Мойсеев жезъл, се чинили на тираните неверници седмоглави змейове…“
При превземането на Константинопол безвъзвратно били унищожени и разрушени множество християнски църкви (и нито едно синагога!), а най-красивите и внушителни от тях, като „Св. София“ например, били превърнати в джамии. Изгорени били множество безценни библиотеки и ръкописи и поругани и осквернени редица християнски ценности и реликви. По същия начин турците и техните наставници – евреите, действали и в България.
Според Куев турците, а по-късно и гръцките фанариоти, командвани от Цариград (Константинопол) целенасочено първо унищожавали културните средища и книжовните ценности, преди всичко български ръкописи и книги. „Сякаш целта е да се заличи от лицето на земята всичко чуждо, всичко не мохамеданско, всичко българско, всичко християнско. Във връзка с посещението си в Търново през 1838 г. френският пътешественик Ами Буе пише, че там мохамеданите са унищожили всичко, което би напомняло за българската народност. А казаното от Ами Буе за Търново важи и за много други градове, села и области у нас и изобщо на Балканския полуостров…“.
Куев описва също, че много манастири, църкви и книгохранилища по време на турското робство били опожарени и хиляди български ръкописи и старопечатни книги били унищожени и безвъзвратно загубени за народа ни. Това се случвало и по време на многобройните бунтове и въстания на българите срещу османската власт. Пострадали много и манастирите в Атон („Света гора“), сред които българският манастир „Зограф“.
Според Куев систематично и организирано унищожение на българските писмени паметници започва от втората половина на XVIII в., когато цариградският патриарх Самуил успява да закрие през 1766 г. сръбската Ипекска патриаршия и на следващата 1767 г. и българската Охридска архиепископия. От друга страна, той нарежда да се горят българските и славянските книги и да се служи в черквите само на гръцки. Тази задача се възлага на калугерите таксидиоти от Атон, които биват изпращани по различни краища на Балканския полуостров. Някои специалисти приемат не без основание, че гръцките фанариоти с подмолните си действия са унищожили в този по-късен период много повече български писмени паметници, отколкото турците.
По този повод Иван Селимски пише следното: „Те, фанариотите, дори дирят навсякъде и в манастирите, и в черквите, и в частните къщи да открият остатъци от стари съчинения, които като някогашните книги на уж неблагочестивите ни прадеди, не са свещени, а са противни на нашата православна религия, та ги хвърлят в огъня. Така подобно нещо се случи и в мое време в Стара Загора по заповед на фанариота Иларион, търновски митрополит. Поради подобните безбожни постъпки на гръцките владици не е било възможно да се запазят досега освен твърде малко части от най-скъпоценните остатъци на нашата предишна слава, които остатъци тук-таме се намират в тъмнината…“.
След османското нашествие повечето големи български книгохранилища и библиотеки били унищожени. Една малка част от това безценно духовно богатство била спасена, главно чрез изнасяне в чужбина – основно в Румъния, Молдова и Русия. В един по-късен период чужди агенти слагат ръка на някои от оцелелите в България и в Атон ръкописи. В това дело се включват лицата Арсений Суханов, лорд Роберт Кързон, Павел Йосиф Шафарик (1815-1876 г.), Порфирий Успенски (1804-1885 г.), Александър Феодорович Гилфердинг (1831-1872 г.), Вукол Михайвич Ундолски (1815-1864 г.) и други „изследователи“, които слагат ръка на стотици безценни средновековни ръкописи.
Физическото и духовно унищожение на българите в Османската империя вървели ръка за ръка. Една от най-страшните гаври била системата на еничарите (от турското „йени чери“ – „нова войска“), която би могла да се роди само в нечий чифутски болен мозък.
Накратко еничарите били християнски и най-вече български момчета, взимани насила и отвличани на възраст 12-14 години. Те били потурчвани и предавани за обучение в религиозен ислямски фанатизъм от представителите на дервишкия орден на бекташите и задължени да спазват устава му, включително и обет за безбрачие! Така, изтръгнати от своята културно-религиозна среда, лишени от родствени връзки, се превърнали в затворена военна каста и лична гвардия на султаните. Предназначението им било главно да водят нападателни войни, но с тяхна помощ султаните можели да ограничават своеволието на спахиите и да държат в покорство населението на завоюваните страни.
Според Еремеев и Майер първият пехотен корпус на еничарите бил сформиран по времето на султан Орхан (1324-1360 г.); Нешри обаче твърди, че това е станало по времето на следващия султан Мурад (1360-1389 г.). Така или иначе е ясно, че еничарските корпуси се формират след нахлуването на турците на Балканския полуостров. В следващите векове еничарите стават основната ударна сила на Османската империя и зловещ инструмент на терора върху българите и всички християни от завоюваните територии. С въвеждането на еничарската система се постигнали едновременно няколко цели – използвал се чужд човешки ресурс за водене на война в полза на империята; създавала се ефикасна „бойна машина“, заредена с ислямски религиозен фанатизъм, която унищожавала собствения си народ; покорените народи били смачквани психически, че са клани от свои; чрез безбрачието на еничарите се обезкървявала и намалявала популацията на българите. Може да се каже, че замисълът на „болния мозък“, въвел системата, бил зловещ, прагматичен и антихристиянски от всяка гледна точка.
За редовното попълване на еничарските корпуси, които достигали до 100 хиляди души, бил въведен така нареченият кръвен данък (девширме), който бил ужас за майките и бащите на българите. От османски и чужди източници става ясно, че девширмето се събирало през няколко години (три, пет, седем) в зависимост на нуждите на империята от „пушечно месо“.
Според европейски свидетелства 20% от подрастващото мъжко поколение, тоест всяко пето момче било откъсвано от българския народ, за да бъде загубено безвъзвратно. От съхранените източници личи, че тази страшна тегоба имала не само количествена, но и качествена страна. В султанските заповеди, издавани при акциите за събирания, винаги се подчертавало, че трябва да се събират не какви да е младежи, а „най-добрите“, „най-красивите“, „най-умните“. Това показва, че чрез девширмето централната власт подбирала най-перспективната част от подрастващите, за да ги включи в своята военна и административна организация, не само за да ги отнеме, но и да ги противопостави на българския народ. Показателен е факта, че от 48 велики везири, управляващи империята между 1453 и 1635 г., 22 били славяни (между които и българи), гърци и албанци, преминали в исляма чрез девширмето.
След няколкогодишно предварително обучение и „промиване на мозъка“ в мюсюлманска среда, еничарите научавали турски език и целенасочено им се променяла ценностната система и религиозното и народностното им самосъзнание. После следвал и вторият подбор и те влизали в турските казарми, където за кратки срокове ги превръщали в жестоки и кръвожадни чудовища, лишени от общочовешки добродетели. Така те ставали съвършени машини за убиване, чийто единствен житейски смисъл била фанатичната преданост към исляма и вярната служба на султана. Тази жестока система, измислена вероятно от евреи, се оказала в повечето случаи напълно резултатна и ефикасна.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар