// Вие четете...

Нестандартни размишления

Енергия на равновесието.

По-добре да разбереш, отколкото да видиш.“

Какво е крайната цел на йога?

Самадхи е крайната цел на йога. Това е един от последните четири етапа на раджа йога (пратияхара, дхарана, дхяна и самадхи); Самадхи (Сама + Адхищан) е съвършенството и добродетелта в енергията на равновесието. Това е крайното разбиране в едно човешко същество, което е било напълно освободено от неискреността на търсенето и ставането, които се извършват непрестанно в разделното съзнание на тялото. В Самадхи стимулът и отговорът в съзнанието стават едно единно движение, тъй като процесът на разделение, който нормално съществува в него остава в покой. Помнете Исус: ”Това е движение и покой!”.

Самадхи е живот, както и смърт, тъй като тези неща не са две. Животът и смъртта са неотклонно съединени в Самадхи. Това не е решение, взето от умора или отчаяние. Това не е резултат на безсъзнателно желание за Самадхи. Самадхи е истинската същност на живота и то не изчезва дори, когато тялото изпълнява определените му всекидневни задачи. Самадхи не е нещо, призовано от разделното съзнание за негово удобство и измислена сигурност. Няма нищо, което умът може да направи или да не направи за да го предизвика. Самадхи е напълно независимо, автономно. То не се подчинява на нечий призив или команда. Няма творчество, ако Самадхи не отнесе всички неща, които разделното съзнание е събрало заедно за да предпази егоцентричното си съществуване. Самадхи не е маска, покриваща или скриваща някаква реалност. Самадхи е същественото, а не каквото има в Самадхи.

Всички добродетели, не социалната моралност и почтителност произлизат от него. Любовта идва от него, иначе това не е любов. Самадхи е фундаментът на добродетелността. То е тишина без нито едно семе на разделното съзнание. То е краят на всички краища. То е краят и началото на всички неща. Самадхи не може да повтори само себе си! Само паметта и нейната функция на спомняне могат да повторят това, което е било. Споменът за Самадхи не е Самадхи. Паметта е “Азът”. Само пластмасовите цветя могат да се повтарят и произвеждат. Реалните цветя са свежи и уязвими.

Каквото и да прави, мисълта не може да доведе до Самадхи. Мисълта, чрез осъзнаване на самата себе си без каквото и да е вмешателство от страна на ”мислителя”, трябва да затихне със свой собствен акорд без обещанието на някаква награда или сигурност. Мисълта, разбирайки собствените си дейности, явни или скрити се взривява в не-мисъл. Без Интелигентността Кришна е само, само заблуждение, само хипноза, които нямат абсолютно никакво значение. Няма интервал между сега и Самадхи. Самадхи е състояние, когато всички избори изчезват! Преминаването отвъд конфликта във всички негови варианти. Самадхи е взрив, нито причинен, нито пресметнат. Действието му не е наподобяване или сравняване. Липсата на конфликт на всяко ниво на човешките взаимоотношения е същността на Самадхи.

Има ли смисъл в „безсмислицата”?

Думите и въпросите на наставника може да изглеждат и да се считат за “безсмислени” – ако искате така да ги обозначите. Нека да дадем още няколко примера за подобни “безсмислици” в речите на наставника. Когато ученик попитал: “Кой стои сам, без приятел сред десетки хиляди вещи?” – наставника отговорил: “Ще ти кажа, ако с една глътка изпиеш Западната река” Нашата реакция би била: “Но нали това е невъзможно!” И все пак историята ни казва, че тази забележка на наставника говори за тъмната изба в съзнанието на питащия.

Същото се случило, когато наставника ударил в гърдите монаха, чиято грешка бил въпросът: “Какъв е смисъла в това, че Бодхидхарма е дошъл в Китай от Запад?” Това е равнозначно на въпроса: “Какъв е последният смисъл на кармата?” Когато монаха станал от земята, той смело и с най-сърдечния смях заявил: “Колко е странно това, че всяка форма самадхи в този свят се намира в края на косъма, а аз търсех и проследявах тайния смисъл до дълбината на корена!” Какво общо може да има удара на наставника със смелото изказване на монаха? Това няма да го разберем, докато се основаваме на интелекта.

Колко безсмислено ни се струват всички тези думи и е така, защото концептуализацията ни е станала навик, а тя води до унищожаване на последната реалност, макар че тя стои точно пред нас. В “безсмислицата” има много смисъл, тя ни позволява да проникнем под обвивката, а тя е там докато ние се намираме от нейната относителна страна. Тези “въпроси и отговори” (на японски “мон до”), тези изказвания на наставника, обозначени днес с думата “коан”, не били известни, като такива в дните, когато се създавали. Тогава те били просто път за търсещите истината; път към просветлението; път, по който наставниците водели монасите.

Систематичното изучаване на дзен, наставниците започнали в епохата Сун, приблизително в XII век. Един от тях избрал коан и дал на учениците да учат и да се занимават. Историята “Му” е такава: Джошу Джушчн бил един от великите наставници дзен на династия Хан. Веднъж един монах го попитал: ”Обладава ли кучето природата на Буда?” Наставника му отговорил: “Му”, което буквално означава “не”, ”не обладава”. Но там където “Му” се използва за поучение, смисъла вече не е важен – тогава “Му” е просто “Му”. Следователно ученика трябва да се концентрира върху безсмисления звук “Му” независимо дали означава “да” или “не”, или каквото и да е друго. Просто “Му”, ”Му”, ”Му”.

Монотонното повтаряне на звука “Му” продължава, докато ума не се насити изцяло, докато не остане място за каквато и да е друга мисъл. Този, който на глас или наум произнася този звук, то тогава се отъждествява с него. Вече го няма индивида повтарящ “Му”, има само “Му”, което повтаря себе си. Движи се не осъзнаващата себе си личност, а “Му”. Това “Му” стои, седи, ходи, яде, пие, говори или мълчи. Индивидът изчезва от полето на съзнанието, той е заместен с “Му”. Цялата вселена сега е само “Му”. ”Небето е горе, земята е долу, само аз съм почитан!” И “Му” е това “Аз”. Сега можем да кажем, че “Му”, “Аз” и Космическото Несъзнателно са едно, а едното са трите. Когато преобладава това състояние на еднообразие или тъждественост, съзнанието се оказва в уникална ситуация, която можем да наречем “съзнателно несъзнателна” или “несъзнателно съзнателна”.

Какво представлява прозрението?

В основата на всички бойни изкуства стои една идея – боецът по пътя на своята бойна практика трябва да постигне определено психическо състояние, известно, като сатори. Т. Дешимару посочва преживявания, характерни за сатори: “Можете да забравите собственото си тяло и ум, да постигнете абсолютен дух, не-его, не-”Аз”. Да постигнете хармония, да обедините небето и земята. Вътрешният ум позволява на мислите и чувствата да отминават. Той е напълно освободен от заобикалящата го среда, егоизмът отпада. Ум и тяло, външно и вътрешно, същност и явления: тези двойки са нито двойствени, нито противоположни, но формират едно неотделимо цяло“. По време на сатори боецът изживява хармоничното единение с Великата Вселена, сливането с нея, притежаването на ки и нейната огромна мощ, прави боецът непобедим.

Единението с вселената трябва да бъде плод на напрегнато творческо търсене, неуморни усилия и дълги размишления. Японците наричат мига на това единение сатори – прозрение. Ето, как описва сатори самият професор Уешиба, което постигнал след дълги години старания, умъртвяване на плътта, пост и медитация под водопади. Събитието станало през 1925 г., тоест по времето, когато аскезата свършила и отшелникът се преселил в село Аябе. „Веднъж, когато се разхождах в градината си, изпитах странно усещане, като че ли под мен земята започна да трепери. Някаква златна мъгла започна да се издига от нея, обгръщайки ме, направи тялото ми леко, леко. В същата секунда с душата и тялото си почувствах светлината, и ми се стори, че започнах да разбирам езика на чуруликащите наоколо птици.

Внезапно, като че ли почувствах намеренията на Божеството, създало Космоса. И тогава ме озари една мисъл. Бойните изкуства са любовта на Божеството. От този момент за цял живот разбрах, че целият свят е мой дом, че ми принадлежат Слънцето и звездите. Високото обществено положение, славата, почестите и богатството, всичко това загуби завинаги значение за мен“.

Ето какво ни споменава големият майстор и създател на Карате Киокушин – Масутацу Ояма за постигането на сатори: „Постепенно успях да премина от размисъл към отпускане, а от там – към самадхи. Тогава достигнах до състояние да чета мислите на противника, без да се напрягам. Когато достигнах до такова състояние разбрах, че хората не са вече мои врагове“.

Това още не е сатори. То съответства на така нареченото самадхи – “равновесие”, ”еднообразие”, ”невъзмутимост” или “спокойствие”. За дзен това не е достатъчно, трябва да има пробуждане, което да взриви равновесието и да върне съзнанието към относителното ниво. Това е сатори. Но това, така наречено относително ниво в действителност е не релативно. То е границата между съзнателното и несъзнателното ниво. Само да се докоснем до нея и обикновеното съзнание е пълно със съобщения от несъзнателното. В този момент крайният ум осъзнава своята вкорененост в безкрайното. В християнските термини това е времето, когато душата вътре в себе си слуша гласа на Бога на Живите. Еврейският народ може да каже, че Моисей се е намирал в това състояние на ума, когато е бил на планината Синай и чул гласа на Господа.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар