// Вие четете...

История на българите

Еднолична власт и едно партийни институции.

I118„Където короноват магаре, там страната се презира.“

Еднолична власт и едно партийни институции.

Първият указ, който цар Борис III подписва е за демобилизация на армията. В динамичния и критичен период след това, когато за няколко месеца се сменят няколко правителства, на два пъти се провеждат парламентарни избори, подписва се тежкият Ньойски договор и в страната се развиват остри социални протести, младият цар мълчаливо, търпеливо, но и категорично показва балансиращата роля на царската институция именно в сложни ситуации на държавния и политически живот и съдбата на народа.
Всички тези подробности Стамболийски не само знае, но и на някои от тях е и личен свидетел. Това обаче не му пречи да провежда своята политика, уверен от подкрепата на партийното си мнозинство в парламента и убеден, че е призован от съдбата да осъществява еднолична власт и едно партийни институции в страната.
Преследвайки тази своя цел още през 1919 г., Стамболийски отстранява от ръководството на БЗНС основателя на земеделското движение Димитър Драгиев, който започва да изгражда свой съюз в Стара Загора. Около себе си авторитарният Стамболийски оставя две крила – „умерените“ на Коста Томов и Марко Турлаков, и от друга страна – „радикалните“ на Райко Даскалов, поддържани от „Комитета за селска диктатура“ на Крум Попов и Спас Дупаринов – за да има възможност да балансира по пътя си към целта.
Мнозинството от тогавашните земеделски лидери не одобряват постъпките на Стамболийски и преди войната (противопоставянето му на българската независимост, обявяването му срещу Балканската война, позиции, които не застъпваха в тези крайни форми дори и тесните социалисти), но сега разбираха, че той използва демократичните и народовластнически принципи на земеделското движение за установяване на авторитарна система на управление.
Още в самото начало на управлението си новият министър-председател се заема да увеличи с прогресивни темпове създадената около Транспортната стачка „Оранжева гвардия“. Използват се ограниченията, наложени с Ньойския договор на българската армия, за да се създаде своеобразна „партийна гвардия“, по подобие на това, което става вече в болшевишка Русия.
В управлението си обаче Стамболийски осъществи някои социално мотивирани реформи с безспорна стойност – собствеността върху земята бе ограничена до 300 декара, Държавният поземлен фонд се зае с оземляване на безимотните и малоимотните селяни, така че всяко селско семейство да изкарва прехраната си от собствена земя. Въведено бе прогресивното данъчно облагане на по-едрия капитал и отчуждаване на „излишни“ сгради за държавни и обществени нужди. Поде се преследване на забогателите през войната и се създаде Закон за съдене на забогателите по спекулативен път. Най-спекулативната търговия – тази със зърнени храни, се повери на нарочно учреден консорциум. Изхождайки от една идея на българското главно командване от 1917 г., Стамболийски създаде Трудовата повинност, в която отбиваха дълга си към отечеството хиляди младежи (а в известен период и девойки), които не можеха поради ограниченията на Ньойския договор да отслужат военната си служба.
Всички тези положителни начинания на Стамболийски обаче се съпровождаха (и за съжаление осъществяваха) с най-груба партизанщина. Възловите места в почти целия държавен апарат се заемат от полуграмотни или лумпенизирани служители, дошли направо от земеделските дружби по селата. „Оранжевата гвардия“ надмина сто хиляди души (а в края на управлението му по лични изявления на Стамболийски достига вече триста хиляди души). Корупцията в държавния апарат взима все по-широки размери. Полуграмотността на новоназначените чиновници е скритият мотив на прокламираната и осъществена „правописна реформа“, при която изчезнаха няколко съществени букви от българската азбука, които поддържаха връзката между източния и западен български говор.
Стамболийски безпардонно се намеси и в работата на Българската православна църква и в автономията на висшите учебни заведения. С една дума извършваше се малка репетиция за онова, което стана след 1944 г. и след „окупацията“ на България от Червената армия, довела на власт комунистическата диктатура.
От своя страна Стамболийски ту кокетираше с комунистите, преследвайки избягалите от болшевишката революция и настанили се у нас руски организации, обещаваше да установи дипломатически отношения със Съветския съюз, събираше заедно с комунистическите комитети помощи за гладуващите в Поволожието, ту заплашваше комунистите с разправа, опирайки се на преобладаващото селско население в страната и „Оранжевата гвардия“.
Увлеченията му в партийните символи напомнят онези, обладали полуграмотните болшевишки местни ръководители в Русия по това време. Така например, той си поръча оранжев телефон, возеше се в оранжев автомобил, партийните му сборища добиваха понякога характер на комично шоу.
През ноември 1920 г., след установяване на самостоятелно земеделско управление, останалите либерална, младо либерална и двете народно либерални партии се обединиха в Национално либерална партия. От своя страна, по същото това време, две от „просъглашенските“ – Народната и Прогресивно либералната – партии се сляха в Обединена народно прогресивна партия. Преговорите между демократи и радикалдемократи по това време обаче не доведоха до успех, поради опасенията на радикалдемократите, че ще бъдат погълнати от голямата маса на демократите. Едва през 1922 г. демократите, народно прогресистите и радикалдемократите се обединиха в „Конституционен блок“, който щеше да играе определена роля за своето време.
Особено негативно отношение Стамболийски имаше по националния въпрос. Обявил осъществяването на националните идеали за „санстефанска романтика“, той декларира и на практика осъществява всички искания на победителите. Подведен от отдавна банкрутирала идея за „южнославянско единство“, той се превърна в послушен изпълнител на желанията и внушенията на Белград. Преследването от негова страна на македонските бежански организации взе широки размери. За пръв път по тази причина ВМРО застана остро срещу едно българско правителство. Преследвани бяха жестоко и македонските революционери в Пиринския край. От своя страна ръководителите на ВМРО обявиха истинска война на земеделското правителство. В стремежа си да създаде разцепление и унищожение на македонското революционно движение Стамболийски привлече като свое оръдие „федералистите“ на Яне Сандански. В борбата си срещу македонското освободително движение и в раболепието си към Белград, той отиде и до открито национално предателство, подпомагайки унищожението на революционно освободителни чети в поробена от Югославия Вардарска Македония. При едно посещение в Белград той заяви: „Както взехте, съгласно Ньойския договор, Македония, вземете и всички македонци, които се намират още в България! Нека ви са халал! Нам те само са пакостили…“

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар