// Вие четете...

История на българите

Една партията – една държава.

Vsv12„Който сега е на върха, чакай го долу.“

Една партията – една държава.

Със започване на пропукването на „могъщия блок на социализма“, определени личности от толерираната от олигархията интелигенция – дори партийци, активни борци или синове на активни борци (изобщо хора, които имат някакъв „гръб“) ще се съобразят своевременно, че „корабът потъва“ и също така своевременно (по различен повод) със слово и „позиция“ ще проявят „инакомислие“, осигурявайки си по този начин присъствието си в бъдещата опозиция и алтернативното управление от страна на формиращите се в Съюз на демократическите сили дисиденти. Един познат от историята похват, който обаче ще обрича демократичните ядра на дълго, конфликтно и мъчително „отлюспване“.
Най-невероятното и най-абсурдното обаче ще бъде фактът, че „властта на социализма“ у нас след започване на верижното разпадане на диктаторската система, властта, която имаше за девиз: „власт се взема, власт не се дава“ щеше да се свлече безпомощно на земята на 10 ноември 1989 г., без дори някой да е образувал заговор срещу нея или да е изстрелял дори един халосен патрон по институциите й. Тези, които владееха в ръцете си всички материални, административни, стопански и репресивни ресурси, ще трябва през 1990 г. да търсят кому да предадат властта.
И още нещо. След тържествено прогласения „реален социализъм“ и гръмките обещания за „светло комунистическо бъдеще“, след 50 загубени за естествено икономическо развитие на страната ни години, именно те ще се наложи със собствените си ръце, без никакво насилие от външна страна, да вкарат страната ни в най-примитивната и дива фаза на капитализма – първоначалното натрупване на капитала.
Всеки ще се запита през тези дни на 1989 и 1990 г. – за това ли бяха необходими толкова хиляди жертви на млади, измамени с едни от най-светлите идеи на човечеството хора, обезглавяването на най-елитната съставка на българската интелигенция, кървавите репресии срещу българското национално съзнание, инсценираните процеси, изселванията, концентрационните лагери, хилядите жертви, безсънните нощи на социалистическите съревнования? В това е може би и най-зловещият абсурд на тази система.
Но в този абсурд има и определена историческа логика, която тепърва ще се разкрива пред очите на съвременниците: всяка „революция“ има за цел и последствие преразпределение на собствеността. Досега поне никоя „революция“ не е могла да опровергае този факт.
Хронологически и фактологически този период може да бъде представен в най-едри щрихи.
Трудно е да се каже, че смъртта на Сталин (5. III. 1953 г.) сама за себе си оказа някакво влияние на „ледниковия период“, в който се намираше съветският лагер. Него ден се чуваше зловещия рев на сирените, които изразяваха „скръбта на човечеството“ от загубата на „гениалния вожд“.
Хората осъзнаваха и не се надяваха, че нещо щеше да се промени поне в обозримо бъдеще. Народът имаше вече „натрупан опит“ и горчив урок, за да си позволи оптимизъм. Никъде по хоризонта не се виждаше дори и най-оскъдна светлина.
Пълната сталинизация в българския държавен и обществен живот, налагана у нас от приемника на Димитров и Коларов – Вълко Червенков – бе повлияна най-напред едва три години по-късно – от разтърсилия цяла Източна Европа „изобличителен доклад“ за престъпленията на Сталин, изнесен от Никита Хрушчов на XX конгрес на КПСС през февруари 1956 г. Само два месеца по-късно с пряка съветска подкрепа, на т.нар. Априлски пленум на ЦК на БКП, Вълко Червенков е заменен на лидерското място на партията от Тодор Живков. Едва доловимото разведряване на тежката просъветска диктатура у нас бе съвсем мимолетно след Априлския пленум и изчезна със започване на националната антисъветска революция в Унгария през октомври 1956 г.
Новият довереник на КПСС в България – Живков, през 1962 г. става едновременно и министър-председател, елиминирайки Антон Югов (негов шеф в милицията след 9. IX, откъдето всъщност Живков започва кариерата си). Събрал в ръцете си партийната и държавна власт, заобиколен все по-плътно от сервилни съветници и сътрудници, Живков остана в продължение на повече от тридесет години най-верният „послушник“ на Съветския съюз. На два пъти, единствен от ръководителите на социалистическите страни, той предлага на Москва България да стане 16-та съветска република.
Понастоящем той оправдава това държавно и национално предателство като „хитър ход“. Дали е било така, е много трудно да се каже, но безспорно е, че именно чрез „хитри ходове“ (от сравнително примитивен тип) Живков успя през всичките десетилетия на управлението си да елиминира всяка лична конкуренция – и преди всичко онази с интелектуален потенциал. Напълно обяснимо при човек, за който един от първите му сътрудници Петър Младенов казва, „че не може да напише дори две изречения без да направи поне четири правописни грешки“.
Живковото управление въвлича България в окупацията на Чехословакия при отчаяните й опити да демократизира управлението си през 1968 г. Това се съпровожда с ново замразяване на ефимерното затопляне в духовния и обществен живот на страната ни.
През 1971 г. е приета нова конституция, в чл. 1 на която се формулира съвсем ясно, че „БКП е ръководна сила в обществото и държавата“. Създава се Държавен съвет, начело на който застава Т. Живков. Отсега нататък личната власт, концентрирана в ръцете му, ще расте все повече, и култът към неговата личност, осигуряван от раболепието към Москва, ще достигне този на Червенков и предхождащите го комунистически диктатори.
Вярна изпълнителка на съветската система, партията-държава у нас поставя цялата икономика на абсолютно централизирана основа посредством т.нар. „петгодишни планове“ – „отчитани“ и „залагани“ на периодичните партийни конгреси. Непрекъснатото „актуализиране“, „коригиране“ и „стиковане“ на цифрените показатели в тези планове ги правеха нереални и прикриваха истинското състояние на икономическите процеси у нас.
Поставено вече десетилетия при оскъдица на хранителни продукти, криза в селскостопанското производство и съпротива на средните селяни срещу насилствената колективизация (довела при Червенков дори до селски бунтове в Северозападна България), Живковото управление реши с много по-меки форми да продължи колективизацията и към 1958 г. вече почти 90% от обработваемата земя беше в рамките на ТКЗС.
Премахването на рентата от земята обаче, ниските изкупни цени на продукцията и паразитната администрация в кооперативите отчуждаваха селското население от земята и го насочваха масово към градовете. Не получило съществени резултати от кооперативите, партийното управление започна през 60-те години окрупняване на ТКЗС, а през 70-те години създаване на агропромишлени комплекси (АПК) с все по-многобройна администрация и все по-изоставащо развитие на селскостопанските показатели.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар