// Вие четете...

Роли в живота

Един емир при варварите.

„Който се страхува увеличава храбростта на противника си.“

През юни 1137 година Зинки пристига с внушителни обсадни машини и се разполага на лагер в лозята край Хомс, главен град на Средна Сирия, който традиционно си оспорват алепчани и дамаскчани. По това време градът е в ръцете именно на последните, а негов управител е не друг, а самият стар Унар. Като вижда строените от противника катапулти и други стенобитни оръдия, Моинуддин Унар разбира, че няма да може дълго да се съпротивлява. Той намира начин да съобщи на западняците, че възнамерява да капитулира. Рицарите от Триполи, нямащи ни най-малко намерение да гледат как Зинки се настанява на два дни път от града им, се вдигат на крак. Хитростта на Унар постига напълно целта си — страхувайки се да не попадне между два огъня, атабекът сключва набързо примирие със стария си неприятел и се обръща срещу кръстоносците, решен да обсади най-силната им крепост в областта, Баарин. Разтревожени, рицарите от Триполи повикват на помощ крал Фулк и той долита с армията си. И именно под стените на Баарин, в терасовидно обработената долина се разразява първата важна битка между Зинки и рицарите – кръстоносци. Учудващо като се има предвид, че атабекът владее Алеп в продължение на повече от девет години!

Битката ще бъде кратка, но решителна. За няколко часа западните рицари, изнурени от дългия и бърз преход, са смазани и разбити от числено превъзхождащия ги враг. Единствено кралят и няколко души от свитата му успяват да се укрият в крепостта. Фулк има време само да изпрати пратеник в Ерусалим, за да дойдат да го освободят, след което, разказва Ибн ал-Атир, Зинки отряза всички съобщения и не позволи на нито една вест да премине, така че обсадените вече не знаеха какво става в страната им — толкова строг бе контролът по пътищата.

Подобна блокада би била безрезултатна спрямо арабите, които използват от векове пощенски гълъби за връзка от един град до друг. Всяка тръгнала на война армия взимала със себе си гълъби от различни мюсюлмански градове и крепости. Те били така дресирани, че винаги да се връщат в първоначалното си гнездо. Така че било достатъчно да се обвие съобщение около едно от крачетата им, за да литнат и разнесат по-бързо и от най-бързия кон вестта за победа, поражение или владетелска смърт, да поискат помощ или да окуражат защитниците на някой обсаден гарнизон. Колкото по-организирана става арабската съпротива срещу западняците, толкова по-редовни са пощенските съобщения с гълъби между Дамаск, Кайро, Алеп и други градове като държавата отделя дори заплати за хората, които отглеждат и дресират птиците.

Впрочем именно при престоя си на Изток кръстоносците се запознават с отглеждането на гълъби, което по-късно ще стане изключително модно в родината им. Но по време на обсадата на Баарин те все още не знаят нищо за подобен начин на комуникация, от което се възползва Зинки. Атабекът засилва натиска си върху обсадените и след горчиви преговори им предлага изгодни условия за капитулация — да предадат крепостта и да заплатят петдесет хиляди динара. В замяна на това той се съгласява да ги остави мирно да си тръгнат. Фулк и хората му капитулират, след което побягват презглава, доволни, че са се измъкнали толкова евтино. Малко след като напуснаха Баарин, те срещнаха големите подкрепления, които им идваха на помощ, и се разкаяха, макар и късно, че са се предали. А това стана възможно, отбелязва Ибн ал-Атир, именно защото западняците бяха напълно отрязани от външния свят.

Зинки е предоволен, че случаят е разрешен в негова полза, още повече, че до него достигат особено тревожни новини. Византийският император Йоан Комнин, наследил през 1118 година баща си Алексий, е на път за Северна Сирия начело на десетки хиляди войници. Веднага щом Фулк се отдалечава, атабекът яхва коня си и препуска към Алеп. Любима мишена на румите в миналото, градът кипи. В очакване на нападение жителите започват да изпразват рововете около града, където в мирно време имат лошия навик да изхвърлят сметта си. Но скоро пратеници на василевса идват да успокоят Зинки: целта им не е Алеп, а Антиохия, западняшкия град, за който румите никога не са спирали да претендират. Атабекът скоро научава — не без удовлетворение — че градът вече е обсаден и обстрелван с катапулти. Като оставя християните да разрешат сами споровете си, Зинки потегля да обсади Хомс, където Унар продължава да му се опълчва.

Но руми и западняци успяват да се сдобрят по-бързо от очакванията. За да успокоят василевса, западните рицари обещават да му върнат Антиохия, а Йоан Комнин се задължава да им предостави в замяна няколко мюсюлмански града в Сирия. Това отприщва нова завоевателна война през март 1138 година. Заместници на императора са двама западняшки вождове: новият едески граф Жоселин II и един рицар на име Раймонд, който току-що е поел княжество Антиохия след женитбата си с осем годишната Констанс, дъщеря на Боемунд II и Аликс.

През април съюзниците предприемат обсадата на Шайзар, като използват осемнадесет катапулта и стенобитни машини. Старият емир Султан Ибн Мункиз, управител на града още отпреди началото на западняшото нашествие, изглежда въобще не е в състояние да се противопостави на обединените сили на руми (гърци) и западняци. Според Ибн ал-Атир, съюзниците са избрали за своя мишена Шайзар, защото смятаха, че Зинки няма да се втурне да защитава ревностно град, който не му принадлежи. Но това значи, че зле го познават. Турчинът организира и лично ръководи съпротивата. Повече от когато и да било битката за Шайзар му предоставя случай да разгърне удивителните си качества на държавник.

За няколко седмици той разтърсва целия Изток. След като изпраща пратеници в Анадола, които успяват да убедят наследниците на Данишменд да нападнат византийската територия, той провожда бунтари в Багдад, които организират там буна, подобна на предизвиканата от Ибн ал-Хашаб през 1111 година, и принуждават по този начин Масуд да изпрати войски към Шайзар. На всички емири в Сирия и Джезира той пише и нарежда, без да пести заплахите си, да съберат всичките си сили, за да отблъснат новото нашествие. Армията на самия атабек, доста по-малобройна от тази на противника, се отказва да атакува фронтално и предприема тактиката на тормоз. Междувременно Зинки разменя дейна кореспонденция с василевса и западняшките вождове. Той „съобщава“ на императора — впрочем това е точно така — че съюзниците му се страхуват от него и очакват с нетърпение той да напусне Сирия. На кръстоносците — по-точно на Жоселин Едески и Раймонд Антиохийски — той изпраща послания. Не разбирате ли, казва им той, че ако румите (гърците) превземат една единствена крепост в Сирия, скоро ще владеят всички ваши градове? Всред обикновените византийски и западняшки бойци внедрява множество агенти, повечето от които сирийски християни, чиято задача е да разпространяват деморализиращи слухове за приближаването на внушителни военни подкрепления, идващи от Персия, Ирак и Анадола.

Тази пропаганда дава своите плодове, особено сред кръстоносците. Докато василевса, на глава с позлатен шлем, ръководи лично стрелбата на катапултите, сеньорите на Едеса и Антиохия, седнали под една шатра, играят непрекъснато на зарове. Известната още във фараонски Египет игра през XII век е еднакво популярна както на Изток, така и на Запад. Арабите я наричат „аз-зар“, дума, която западняците възприемат, за да обозначат вече не самата игра, а късмета, „случая“.

Играта на зарове на западняшките князе отчайва василевса Йоан Комнин. Обезкуражен от липсата на желание у съюзниците си и разтревожен от настойчивите слухове за пристигането на внушителна военна подкрепа за мюсюлманите — всъщност подобна подкрепа въобще не тръгва от Багдад — той вдига обсадата на Шайзар и на 21 май 1138 година поема обратно за Антиохия. Там влиза на кон, следван пеш от Раймонд и Жоселин, към които се отнася като към свои коняри.

За Зинки това е огромна победа. В арабския свят, където съюзът между руми (гърци) и западняци е предизвикал силна тревога, от сега нататък атабекът се явява като спасител. Разбира се, той решава да използва авторитета си и да реши без отлагане някои въпроси, които му тежат на сърцето — на първо място проблема с Хомс. В края на май, когато битката за Шайзар е едва приключила, Зинки сключва прелюбопитен договор с Дамаск — той ще се ожени за княгиня Зумруд и ще получи Хомс като зестра. Детеубийцата пристига със свита три месеца по-късно пред стените на Хомс, за да се събере тържествено с новия си съпруг. На церемонията присъстват представители на султана, на халифа на Багдад и на този на Кайро, както и посланици на румския (гръцкия) император, който, извлякъл поука от несполуките си, вече е решил да поддържа най-приятелски отношения със Зинки.

Господар на Мосул, Алеп и цяла Средна Сирия, атабекът си поставя за цел да завземе Дамаск с помощта на новата си жена. Надява се, че тя ще успее да убеди сина си Махмуд да му предаде столицата без бой. Княгинята се колебае, отлага. Като не може да разчита на нея, Зинки в края на краищата я изоставя. Но през юли 1139 година, когато се намира в Харан, той получава тревожно послание от Зумруд. Тя му съобщава, че Махмуд е бил намушкан с кама в леглото от трима свои роби. Княгинята настойчиво моли съпруга си незабавно да тръгне за Дамаск, да превземе града и да накаже убийците на сина й. Атабекът веднага потегля на път. Сълзите на жена му го оставят напълно безразличен, но той смята, че би могъл да се възползва от отстраняването на Махмуд, за да осъществи най-накрая обединението на Сирия под свое ръководство.

Но това са сметки без вечния Унар, върнал се в Дамаск след отстъпването на Хомс и лично поел в ръце градските дела след смъртта на Махмуд. В очакване на нападение от страна на Зинки, Моинуддин изготвя незабавно таен план за съпротива. За момента не бърза да го прилага и подготвя отбраната.

Впрочем Зинки не тръгва направо срещу бленувания град. Първо напада древния римски град Баалбек, единственото селище с известно значение, държано все още от дамаскчани. Намерението му е едновременно да обкръжи сирийската столица и да деморализира бранителите й. През август той издига четиринадесет катапулта около Баалбек и обстрелва града без почивка с надеждата да го превземе за няколко дни и да започне обсадата на Дамаск преди края на лятото. Баалбек капитулира без проблеми, но цитаделата, строена с камъни от древния храм на финикийския бог Ваал, се съпротивлява в продължение на цели два месеца. Зинки е до такава степен вбесен, че когато гарнизонът се предава в края на октомври след като е получил уверения, че животът на всички ще бъде пощаден, той заповядва да бъдат разпънати на кръст тридесет и седемте защитници, а комендантът да бъде одран жив на площада. Този зверски акт, предназначен да убеди дамаскчани, че всеки опит за съпротива би довел до самоубийство, предизвиква обратния ефект. Здраво сплотено около Унар, населението на сирийската столица е повече от всякога решено да се бие докрай. Във всеки случай зимата приближава и Зинки не би могъл да атакува преди пролетта. Унар ще използва тези няколко месеца отсрочка, за да изкусури тайния си план.

През април 1140 година, когато атабекът засилва натиска си и се приготвя за голямото нападение, Унар избира момента за осъществяване на плана си: да поиска от армията на кръстоносците, предвождана от крал Фулк, да се притече с цялата си сила на помощ на Дамаск. Не става въпрос за конкретно военно действие, а за прилагането на действителен съюзнически договор, който ще продължи да действа дори след смъртта на Зинки.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар