„Четейки евангелието, можеш да станеш еретик.“

Зломислието на Сатана. Не само кротките и бедните, намиращи се в страдание и изложени на укори, се осмеляваха да дават свидетелство за Христос. И в господарските зали на замъците и палатите имаше благородни души, за които истината беше по-ценна от богатство или ранг, или дори от живота. Кралските дрехи покриваха по-благородни, по-твърди по дух сърца, отколкото мантията и митрата на епископите.

В града настъпи голямо раздвижване. “Точно по това време на ъгъла на една от улиците бе изобразена икона на Дева Мария.” Тълпи народ се стичаха на мястото с израз на скръб и възмущение. Кралят също бе дълбоко покъртен. Случаят бе едно предимство, което монасите можеха да използват. И не го пропуснаха. “Това са плодовете от ученията на Беркен – викаха те. – Благодарение на лутеранското съзаклятие всичко ще се срути – религия, закон, самият трон”.

Беркен отново бе арестуван. Кралят се оттегли от Париж и така монасите бяха оставени да действат според волята си. Реформаторът бе разследван, съден и осъден на смърт и, за да не се намеси и сега Франсоа и да го спаси, присъдата бе изпълнена в деня на произнасянето й. По обяд бе заведен на мястото на екзекуцията. Събра се огромна тълпа, за да наблюдава събитието. Мнозина забелязаха с удивление и с лоши предчувствия, че жертвата бе избрана измежду най-добрите и най-храбрите от благородните фамилии на Франция. Уплаха, негодувание, презрение и горчива омраза засенчваше лицата на развълнуваната тълпа. Само върху едно лице нямаше сянка. Мислите на мъченика бяха далеч от тази шумна сцена; той чувстваше присъствието на своя Господ.

Грозната двуколка, в която седеше, намръщените лица на неговите преследвачи, ужасната смърт, на която отиваше – на всичко това той не обръщаше внимание. Онзи, Който живее, а бе мъртъв, и Който ще живее вечно и има ключовете на смъртта и на ада, бе до него. Лицето на Беркен излъчваше небесна светлина и мир. Бе облякъл най-хубавите си дрехи – “дреха от кадифе, атлаз и дамаска и панталони, обшити със злато”. Щеше да засвидетелства вярата си в присъствието на Царя на царете и пред цялата Вселена, и затова никакъв признак на скърбене не трябваше да засенчва радостта му.

Когато процесията се движеше бавно по изпълнените с народ улици, хората отбелязваха с учудване непомрачения мир, радостното тържество на неговия поглед и поведение. “Той прилича – казваха – на човек, който седи в храма и размишлява за свети неща”.

На кладата Беркен се опита да отправи няколко думи към народа, но монасите, страхувайки се от въздействието им, започнаха да викат, а войниците да дрънкат с оръжията си и шумът заглуши гласа на мъченика. Така в 1529 г. Сорбоната, най-висшият литературен и духовен авторитет на образования Париж “даде на населението от 1793 г. гнусния пример как да се задушават на ешафода свещените думи на умиращите”.

Беркен бе умъртвен, а тялото му – хвърлено в пламъци. Новината за неговата смърт причини много скръб на приятелите на Реформацията по цяла Франция. Но жертвата му не бе дадена напразно. “И ние сме готови – казваха свидетелите на истината – да посрещнем с кураж смъртта, гледайки към бъдещия живот”.

По време на преследването в Мо учителите на реформираната вяра бяха лишени от правото да проповядват и се оттеглиха. След известно време Льофевър отиде в Германия. Фарел се завърна в родния си град в Източна Франция, за да разпространява светлината в мястото на своето детство. Там се бяха получили вече новините за събитията в Мо и проповядваната с безстрашно настървение истина намери слушатели. Скоро властите се надигнаха срещу него и го принудиха да млъкне, интернирайки го от града. Макар че не можеше да работи повече публично, той обикаляше равнини и села, проповядваше по домовете и сред закътани полянки, като подслон му бяха и горите, и скалистите пещери – негови любими убежища в детството. Бог го подготвяше за по-големи изпитания. “Кръстът, преследването и зломислието на Сатана, за които ме бяха предупредили, не липсваха – казваше той, – те са даже много по-жестоки, отколкото бих могъл да понеса. Но Бог е мой баща, Той ми е давал и винаги ще ми дава нужната сила”.

Както в апостолските дни, преследването “спомогна повече за преуспяване на благовестието”. Прогонени от Париж и Мо, “тия, които се бяха разпръснали, обикаляха и разгласяваха благовестието”. И така светлината проникна в много отдалечени провинции на Франция.

Бог все още приготвяше и други работници за разширяване на Своето дело. В едно от училищата на Париж млад човек, разсъдлив и сериозен, вече даваше доказателства за мощен и проницателен ум. Бе не по-малко забележителен и със своя безупречен живот, както и с интелектуалната си активност и религиозна преданост. Неговият гений и прилежност го направиха скоро гордост на колежа и всички с доверие очакваха, че Жан Калвин ще стане един от най-способните и почитани защитници на църквата. Лъч Божествена светлина проникна даже и сред стените от схоластиката и суеверието, оградили Калвин. Той с ужас чу за новите учения, без да се съмнява ни най-малко, че еретиците заслужават огъня, в който биваха хвърляни. И все пак без негово желание бе изправен лице срещу лице с ереста и бе принуден да изпита силата и на папското богословие, и на протестантското учение.

В Париж живееше братовчед на Калвин, който се бе присъединил към реформаторите. Двамата често се срещаха и разискваха върху въпросите, смущаващи християнския свят. “Има само две религии на този свят – казваше протестантът Оливетан – едната група религии са измислените от хората и в тях всеки човек спасява сам себе си чрез церемонии и добри дела; другата религия е разкрита в Библията и тя учи човека да търси спасение единствено от свободната Божия благодат, която се дава даром”.

“Не ми трябва нито едно от вашите нови учения – възкликваше Калвин, – допускаш ли, че съм живял цял живот в заблуда?”.

Но в ума му избуяха мисли, които не можеше да прогони въпреки волята си. Останал сам, размишляваше върху думите на братовчед си. Бе обхванат от чувството за грях. Виждаше се сам в един свят със справедлив Съдия. Ходатайството на светиите, добрите дела, церемониите на църквата – всичко това бе безсилно да изкупи греха. Пред себе си не съзираше нищо освен мрака на вечното отчаяние. Напразно докторите в църквата се опитваха да облекчат страданието му. Напразно прибягваше до изповеди и само наказания, но и те не можеха да примирят душата с Бога.

Веднъж, докато все още бе обладан от тези безплодни борби, случайно се отби на един от площадите и стана свидетел на публично изгаряне на еретик. Почуди се от израза на мир върху лицето на мъченика. Сред мъките на ужасната смърт и под ударите на още по-страшното осъждане на църквата той проявяваше вяра и кураж, които младият студент с горест и болка сравни със собственото си отчаяние и мрак, макар да живееше в най-строго послушание към църквата. Знаеше, че еретиците основаваха вярата си на Библията. И реши да я изучава и да открие, ако може, тайната на радостта им.

В Библията намери Христос. “О, Татко – извика той, – Неговата жертва е уталожила Твоя гняв; Неговата кръв е измила моите нечистотии; Неговият кръст е понесъл моето проклятие; Неговата смърт ме е изкупила. Ние сме си измислили много безполезни глупости, но Ти Си поставил Твоето Слово пред мене като факел и си докоснал сърцето ми, за да се отвратя от всички други заслуги, освен тези на Исус”.

Калвин бе подготвен за встъпване в свещеничество, когато бе още само на дванадесет годишна възраст. Бе определен за свещеник в една малка църква и главата му бе подстригана от епископа, съгласно църковните канони. Не получи посвещение в сана, нито пък изпълняваше задълженията на свещеник, но стана член на свещенството с титла и заплата за длъжността си.

Сега, чувствайки, че вече никога не би могъл да стане свещеник, се зае за известно време да изучава право. Накрая изостави и него и реши да посвети живота си на евангелието. Но се колебаеше дали да стане публичен проповедник. По природа бе боязлив и съзнанието за голямата отговорност на тази длъжност му тежеше много, затова искаше да продължи още известно време с четенето. Сериозните молби на приятелите му все пак го накараха да се съгласи. “Чудно е – казваше той – едно същество от толкова нисък произход да бъде възвишено до такъв висок пост”.

Според Божието провидение Париж трябваше да получи още една покана за приемане на евангелието. Призивът на Льофевър и Фарел бе отблъснат, но вестта отново трябваше да бъде чута от всички слоеве на голямата столица. Кралят, повлиян от политически съображения, още не бе напълно на страната на Рим. Маргарита продължаваше да храни надежда, че протестантството във Франция ще победи. Тя реши, че реформираната вяра трябва да бъде проповядвана в Париж. По време на едно отсъствие на краля нареди на един протестантски проповедник да проповядва в църквите на града. Тъй като това бе забранено от папските сановници, принцесата отвори палата. Един апартамент бе приспособен за параклис и бе оповестено, че всеки ден в определен час ще се държи проповед. Бяха поканени да присъстват хора от всякакъв ранг и положение. Народът на тълпи се стичаше на тези служби. Не само параклисът, но и предверията и залите се изпълваха. Всеки ден се събираха хиляди – благородници, държавници, адвокати, търговци и занаятчии. Кралят вместо да забрани събранията, заповяда две от църквите в Париж да бъдат отворени. Никога преди това този град не е бил толкова раздвижен от Божието слово. Над хората сякаш витаеше духът на Небесния живот. Умереност, чистота, ред и грижовност заместиха пиянството, разпуснатостта, крамолите и безделието.

Манипулиране на тълпите. Църковната йерархия не остана пасивна. Кралят все още отказваше да се намеси и да спре проповядването и затова духовниците се обърнаха към населението. Никакви средства не бяха пощадени, за да се възбудят страхът, предразсъдъците и фанатизмът на невежите и суеверни тълпи. Покорявайки се сляпо на фалшивите си учители, Париж, както древния Ерусалим, не разпозна времето на посещението, нито нещата, определени да служат за неговия мир. В продължение на две години Божието слово се проповядваше в столицата; но макар да имаше много хора, които приеха евангелието, по-голямата част го отхвърляха. Франсис бе показал известна толерантност, просто за да постигне собствените си цели и папистите успяха отново да спечелят надмощие. Църквите пак бяха затворени и кладите – отново издигнати.

Калвин бе все още в Париж, където се подготвяше чрез изучаване, размисъл и молитва за бъдещите си трудове и същевременно продължаваше да разпространява светлината. Накрая обаче бе заподозрян. Властите решиха да го предадат на пламъците. Считайки се сигурен в своята усамотеност, изобщо не подозираше опасността, когато неочаквано приятели изтичаха в стаята му с новината, че са изпратени офицери да го арестуват и са на път за дома му. В този момент на външната врата се чу силно чукане. Нямаше нито секунда за губене. Някои от приятелите му задържаха офицерите, докато други помогнаха на реформатора да се спусне от един прозорец и да изчезне към покрайнините на града. Намери подслон в колибата на един работник, приятел на реформата, преоблече се с дрехи на домакина, нарами една мотика и тръгна на път. Пътувайки на юг, той отново намери убежище – във владенията на Маргарита.

Там остана няколко месеца в безопасност под закрилата на силни приятели, като продължаваше да се изучава. Но сърцето му копнееше за евангелизирането на Франция. Затова не можеше да остане по-дълго така. Веднага щом бурята позатихна, потърси ново поле за труд в Поатие, където имаше университет и където новите възгледи вече бяха намерили благосклонен прием. Хора от всички класи слушаха с радост евангелието. Нямаше публично проповядване, но в дома на главния магистрат, в собственото му жилище, а понякога и в някоя обществена градина Калвин разкриваше пред желаещите да слушат думите за вечния живот. След известно време, когато броят на слушателите нарасна, се реши за по-безопасно да се събират извън града. За място на събирането бе избрана една пещера в склона на дълбока и тясна клисура, където дървета и надвиснали скали правеха усамотението още по-пълно. На малки групички напускаха по различни пътища града и се отправяха натам. В това усамотено място Библията се четеше и обясняваше с висок глас. Тук за първи път протестантите във Франция отпразнуваха Господнята вечеря. От тази малка църква бяха изпратени много верни евангелисти.

Калвин се върна пак в Париж. Все още не можеше да се примири с мисълта, че трябва да изостави надеждата си – Франция като нация да приеме Реформацията. Но Париж бе затворил почти всички врати за неговите трудове. Да се проповядва евангелието, би означавало да се отиде направо на кладата и затова реши да се оттегли в Германия. Едва бе напуснал Франция, когато над протестантите се разрази страхотна буря, така че, ако бе останал, сигурно щеше да попадне сред общата гибел.