// Вие четете...

Управлението

Държавната власт – послушен слуга на лихварите.

„Чуждото богатство не е наше.“

Семейният“ характер на бизнеса. Както е известно, през 19-ти век (особено през втората половина) започнал бум на създаване на акционерни дружества и/или преобразуване на съществуващите частни компании в акционерни дружества от открит тип. Окончателно семейният частен бизнес бил подкопан през 20-ти век в хода на войните, национализациите, вследствие на приемането на антимонополни закони и т.н. В учебниците пише, че акционерната форма на организация на бизнеса е по-прогресивна в сравнение с частните компании от семеен тип. Доста съмнителен тезис. Световният опит показва, че семейните фирми (това е добре известно на специалистите по управление) имат доста по-голяма устойчивост и жизнеспособност. Те имат мотивация за това, да „живеят вечно“, а не да следват самоубийствената логика на максималната незабавна печалба. Такива бизнеси, като правило, имат устойчиви принципи на дейност, твърда управленска субординация, минимизират привличаните на щат „странични“ хора, разработват дългосрочни програми за развитие.

Световните лихвари поощрявали преминаването на другите компании към акционерна форма, което облекчавало налагането на контрол над такива бизнеси. Обаче самите те при това се стремели всячески да запазят своя бизнес като семеен. Ярък пример са Ротшилдите, които и днес, през 21-ви век проявяват консерватизъм и запазват своите банки и компании във вид на частен бизнес на основата на семеен капитал. Още повече, в техните семейни компании и банки, те се стремят на всички ключови длъжности да използуват хора, които биха имали някакви роднински връзки с Ротшилдите. Говори се, че основателя на династията Майер Амшел Ротшилд в своето завещание е записал, че ръководните постове в банкерските и другите бизнеси трябва да заемат само членове на семейството (впрочем, на жените от семейството на Ротшилдите е забранено да се занимават с бизнес).

През 19-ти век банкерската къща Назаров също представлявала частен семеен бизнес. Създадена от тримата братя французи — Александър, Семьон и Иля Лазар в Америка на вълната на „златната треска“ в Калифорния. По-късно банката на Лазарите променя своята адресна регистрация във Франция. Наричана била довереното лице на Морганите в Европа. Днес тази американско френска банка е с други собственици, след Втората световна война в продължение на 40 години тя се управлявала от известния американски финансист Феликс Рохатин.

В много други банки и компании протича размиване на семейния капитал и семейния бизнес, ключовите постове постепенно са сменяни с хора, които не произлизат от династията основателка на бизнеса.

Например, през 1969 г. след смъртта на Роберто Леман в ръководството на банката Lehman Brothers, Inc. дошли „чужди“ хора. Постепенно устойчивостта на банката започнала да отслабва, а през септември 2008 г. в условията на кризата настъпил окончателният крах на банката.

Някои така наричани „еднофамилни“ банки постепенно стават „многофамилни“. Днес, например, семействата Рокфелер, Морган, Кун и Лоеб на паритетни начала контролират финансовия конгломерат Citygroup, банката JPMorgan Chase, нефтения концерн ExxonMobil. При това те внимателно следят за това, че „външните“ или „случайните“ хора да не попадат в състава на акционерите, нито в кръга на висшето ръководство на компаниите и банките.

Нарушаването на този принцип заплашва не само с отслабване на позициите на банкерската къща, а даже с нейната гибел. Днес в повечето банки щата на сътрудниците — това не е „семейство“, а „отбор“. „Отборът“ може да се формира от хора, които, първо, не са много известни на ръководството; второ, не се поддават много на контрол. Различието между „семейния“ и „корпоративния“ дух добре разбират истинските лихвари и не допускат в своя бизнес странични люде.

Ние вече споменавахме, че най-старата банка на Беринг през 1995 година била разорена. Това се случило в резултат на това, че в банката не останал никой от онези Беринги. Фактически банката „управлявали“ вече съвсем други люде, а за Берингите напомняла само табелката над вратата. В банката се оказали много случайни хора, в това число и някой си Ник Лисон, който бил борсов трейдър. Той търгувал с фючърси на Сингапурската борса и за кратък период от време натрупал загуби в размер на 1,4 млрд. фунта стерлинги, които се оказали смъртоносни за банката.

Подобен род скандални истории се случват постоянно и с други банки, особено онези, които са загубили даже подобието на „семейни“. Управляващите такива банки се отнасят към поверения им капитал като към чуждо имущество: или се занимават с откровено ограбване на това имущество, или в интерес на акционерите и свой собствен интерес (очакван бонус) си позволяват на много рисковани операции.

Династическите бракове като финансов инструмент на световните лихвари. Династическите бракове предотвратяват „разпиляването“ на семейния капитал. За многобройните кръвни бракове вътре в клана Ротшилд е писано немалко в биографиите на това семейство. Както изчислили биографите на Ротшилдите, през 19-ти век половината бракове на членовете на клана били вътрешно семейни. За две столетия такива чисто вътрешно семейни бракове се наброяват със стотици.

Норма станали също така браковете между представители на отделни банкерски семейства.

Да вземем, например, банката Kuhn, Loeb & Co. Притежателите на тази банка и управляващите постепенно се превърнали в едно голямо семейство, понеже се извършвало кръвно съединяване на семействата им посредством бракове. Така, дъщерята на Соломон Лоеб се омъжила за Якоб Шиф, а Феликс Варбург се оженил за внучката на Соломон Лоеб — Нина. А управляващият на банка Kuhn, Loeb & Co. Бенджамин Бутенвайзер бил женен за внучката на един от братята Леман. Количеството на такива брачни съюзи не се поддава на изброяване.

Наистина, при династическите бракове между близки родственици могат да възникнат „генетически“ изненади като деца с определени умствени, психически и физически отклонения, но подобни рискове отиват на заден план, когато при решения на матримониалните въпроси на първо място се намират материално финансовите интереси.

Скритост — важен принцип в съществуването на лихварите, при това става дума за скритост както в личния живот, така и в бизнеса. Понякога скритостта прераства в конспирация. С тази цел широко се използуват подставени лица, подставени фирми, различни тръстови фондове (ТФ), система на многостепенно участие в капитала на други компании, офшорки и т.н. ТФ управляват пакети акции на лихварите в различни компании и банки, но при това самите фондове се намират под контрола на лихварите. Да се оцени състоянието на лихварите практически е невъзможно, трудно е даже да се състави по-точна представа, какви отрасли и сфери на бизнеса се намират под контрола на тези или онези семейства. Ротшилдите, по мнението на ред аналитици, действат чрез такъв агент като Джордж Сорос, който се счита за един от най-главните спекуланти в света. Той, ако може така да се изразим, е „публичен“ финансист и винаги заема достатъчно високи редове в рейтингите на най-богатите хора на списание „Форбс“. Своите идеологически постулати Ротшилдите огласяват посредством „публични“ политици и подконтролните им списания. Например, чрез Жак Атали, бившия в своето време президент на ЕБРР, а след това станал съветник на президента на Франция Н. Саркози.

Ориентация към изграждане на връзки с политическата власт. Лихварите се занимават с бизнес, опирайки се на онези възможности, които дават връзките с правителството, законодателната власт, монархиите, президентите и т.н. Появи се даже израза „банково политически комплекс“ (БПК). Обаче ролята на банките и политиците в БПК не са еднакви: лихварите отдавна вече са превърнали държавната власт в послушен тям слуга. Класическата формула на движение на капитала, създадена от класика на марксизма е: пари — стока — пари’. В съвременните условия по-актуална става формулата: пари — власт — пари’. Тоест капиталът нараства посредством неговото инвестиране не в стоки (или производството на стоки), а в политическата власт. Механизмите за нарастване на капитала чрез покупка на власт са многообразни, но преди всичко лихварите получават достъп до паричния фонд на държавата — бюджета. Освен това, чрез покупка на власт те пишат нужните им закони, потискат конкуренцията, постигат лоялността на съдиите и т.н.

Ротшилдите демонстративно заявяват, че те не се месят в политиката. Но в действителност не е така. Просто те вършат това по-изтънко, отколкото другите лихвари. Френският историк на банковото дело Жан Мари Шмит по този повод казва:

„Формално Ротшилдите за разлика от Рокфелерите, или да кажем Фордите, никога не са се занимавали с политика. Но те са сваляли крале и предотвратявали войни, затваряли са вестници и събаряли са министри, ако това е било необходимо за техните интереси“.

Използуване на всички средства, които водят към достигане на целта. Поради информационното затъмнение на живота и бизнеса на световните лихвари малко е известно за тези им дейности. Но от различни източници (например, от известната книга на Джон Колеман „Комитет 300“) е известно, че лихварите са правели и продължават да правят големи пари от наркотици, незаконна доставка на оръжие, не се гнусят от поръчкови убийства, дискредитация на неудобните им политически дейци и конкурентите в бизнеса и т.н. При реализиране на много свои операции, както вече сме отбелязвали, те се опират на военно силовата подкрепа на държавата, разпалват войни и организират революции, активно използуват държавните спецслужби.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар