// Вие четете...

Управлението

Държавата, съюзник на лихварите.

„Няма печалба без загуба.“

Разбираемо е, всяко мошеничество трябва да се наказва от закона. Лихварите за многото векове на тяхната криминална дейност са успели да решат невероятно сложна задача: те съумели да убедят почти всички (преди всичко законодателите, прокурорите и съдиите, а днес и „професионалните икономисти“) в това, че „частичното резервиране“ — това е „норма“ на банковите операции. Че привлечените ликвидни ресурси по „складови разписки“ — това не е просто операция по съхраняване на злато или банкноти, а заемна операция, която се отразява в баланса на лихваря. Но при това заемната операция, няма полагаемото обезпечение от страна на лихваря. Тоест операция, която предварително дава на лихваря право да граби клиентите.

Да дадем думата на М. Родбардт: „Ако веднъж банкерът реши да започне престъпна дейност, за някои неща трябва да се погрижи предварително. Първо, трябва да го безпокои, какво ще прави ако го изобличат, може да попадне в затвора и да плаща голяма глоба за мошеничество. Той трябва да наеме юрисконсулти, икономисти и финансисти, за да убеди съда и публиката, че частичното резервиране се явява не мошеничество и грабеж, а законна предприемаческа практика и доброволни договори. И по тази причина, ако някой предяви разписка, която трябва да бъде погасена със злато или пари в брой при предявяването, а банкера не може да я изплати, то това е само неприятна предприемаческа грешка, а не открито престъпление. За да се оправдае с помощта на такива аргументи, той е длъжен да убеди властите, че неговите депозитни задължения се явяват не залог, а просто дълг на честна дума. Ако хората повярват на тази лъжа, тогава у банкера съблазънта, да се възползува от възможността за разширяване на възможностите за грабеж на основата на частичното резервиране, се усилва. Разбираемо е, че ако разглеждат банкера или притежателя на трезор като обикновени собственик на склад или пазач, тогава залога, парите оставени на съхранение, не могат да се включат в раздел: Активи“ в неговия баланс. Тези пари по никакъв начин не могат да представляват част от неговите активи, и затова те по никакъв начин не могат да бъдат „дълг“, който може да бъде изплатен на депозитара, и съответно да влязат в раздел „Пасиви“ на банката; складирани за съхранение, те не са заем или дълг и затова въобще не влизат в баланса му.

Постепенно на основа на решения на съда, които разглеждали многочислените искове по повод на мошеничеството на лихварите на основа на „частичното резервиране“, започнало да се формира преферентното право по въпросите на „депозитните операции“ на банките. Съдилищата все по-често започнали да третират такива операции като заемни, а не складови (операции по съхранение). На лихварите им се отдало да получат като съюзник по този въпрос държавата. Основа на такъв съюз се явява интересът на държавата да получава доходи от необезпечената емисия пари. Както пише Г. Сапов, „банките и правителствата в кредита, създаван от нищото, и необезпечените емисии банкноти виждали източник на доходи, алтернативен на политически неудобното повишаване на данъците“, в резултат „против обединения интерес на банки и правителства не устояли не само съдилищата, но и икономистите — теоретици“.

Важно е да отбележим, че с практиката на „частичното резервиране“ започнали да злоупотребяват не само частните търговски банки, а така също и централните (емисионни) банки. Например, веднага след създаването на първата централна банка — Банката на Англия (1694 г.) тя започнала да пуска повече законни платежни средства (банкноти), отколкото имало злато в подземията. През 18–19-ти век в САЩ са правени опити за създаване на централна банка: отначало това било Банка на Северна Америка (1781–1785 г.), след това Първа банка на Съединените щати (1791–1811 г.), Втора банка на Съединените щати (1816–1833 г.). Та ето тези банки също работели с частично резервиране, което се изразявало в значително превишение на емисиите на банкноти в сравнение със запасите злато.

Примерно, през 1818 г. при златни резерви, равни на 2,36 млн. дол. в обръщение се намирали банкноти на сума 21,8 млн. дол., тоест покритието на хартиените пари със злато се равнявало на 11%.

Усещането, че операциите по привличане на вложения са се превърнали в заемни, започнало да възниква от това, че банкерите от вземане на такса за съхраняване на парите преминали към начисляване на проценти по вложенията. Банкерите се занимавали с развращаване на обикновените хора, предлагайки им да станат „мънички лихвари“, рентиери, получаващи подобно на „големите лихвари“ проценти. Нека се има предвид, че „големите лихвари“ по време на средновековието са били евреи, а „малките лихвари“ — предимно християни. Ако към лихварската дейност на първите обществото се отнасяло с презрение, но я е търпяло, то за вторите лихварската дейност била недопустима, защото в християнството е грях. По същество, дълго време процентните депозитни операции се осъществявали нелегално. Как? Например, гражданин сключвал договор с банкера за пазене на пари. След това се обръщал към банкера с искане за връщане на парите, а последния отказвал, все едно е неспособен да ги даде. След това страните сключвали нов договор, по който банкера плащал глоба — замаскиран процент и обещание да върне парите в срок. Сами се досещате не винаги гражданинът е успявал да си получи парите по втория договор, но желанието да получи от лихваря „морковче“ във вид на тъй наречената „глоба“ било по-силно от гласът на разума и съвестта.

За да оплетат клиентите в мрежите си, да ги заставят да донесат парите си в банката, лихварите използували всякакви хитрости. Така пенсионната система която се появила в някои страни на запад през XIX век, — това не е „завоевание на трудещите се“, както пише в някои книги. И не е проява „загриженост за трудещите се“ от страна на държавата, както пише в други книги. Това е проект на лихварите, насочен към тяхното допълнително обогатяване. Работата е там, че първоначално пенсионното осигуряване представлявало натрупване на пари в банкови сметки, което правели наемните работници в продължение на целия си трудов живот. Тоест пенсионното осигуряване тогава е било нищо повече от „услуга“ от страна на лихварите на населението, която осигурявала на банката постоянен приток на наличности. Днес системата на пенсионното осигуряване е усъвършенствувана: между работника и банката се е появил посредник във вида пенсионен фонд, но като цяло принципа си остава същия: пенсионната система оказва услуга не на работника, а на банката. Говори се, че за първи път такава система на пенсионно осигуряване е предложил Ной Вебстер (Noah Webster) — същият тоя, който създал първия американски речник. Ето какво пише по този повод Александр Лежава: „през 1785–1786 г. той (Вебстер) направил обиколка по 13-те нови щата и убедил ключови законодатели да легализират изплащането на проценти за ползуване на парите, най-малкото, в северните щати. Това довело до там, че хората започнали да икономисват и понесли парите си към спестовните банки, където им изплащали по 5% на година реални пари. Ако Ви плащат по 5% на година, в течение на 49 години, докато се трудите (от 16 до 65 г.), то спестяванията ви нарастват 4 пъти. А този четирикратен прираст означава, че средностатистическият човек може да натрупа достатъчно пари за да се оттегли спокойно на пенсия в края на живота си. Широко разпространение това явление получило в Америка и Англия в началото на XIX век. През цялото това време, докато населението трупало спестявания, техните пари се използували от бизнесмени, които вземали кредити от банките…“

Все пак следва да уточним един момент в приведения цитат: от парите се ползували не бизнесмените (получатели на кредити), а банките (кредитори), а вече на основа на получените „живи пари“ (пенсионните вноски) банките „правели“ нови пари, от които се ползували бизнесмените. Тоест ловките лихвари били посредници, които в равна степен се възползували от доверчивостта на трудещите се и бизнесмените.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар