// Вие четете...

Роли в живота

Джихад срещу неверниците.

„Където не си сял любов, там няма да я пожънеш.“

1111 — Кадията на Алеп, Ибн ал-Хашаб, организира бунт срещу багдадския халиф, за да предизвика намесата му срещу западните нашественици;

1112 — Победоносна съпротива на жителите на Тир;

1115 — Съюз на мюсюлманските князе със сирийските западняци срещу изпратената от султана армия;

1119 — Илгази, господар на Алеп, разбива западняците при Сармада;

1124 — Западняците превземат Тир. Вече владеят цялото крайбрежие, с изключение на Аскалон;

1125 — Ибн ал-Хашаб е убит от асасините.

В петък, 17 февруари 1111 година, кадията Ибн ал-Хашаб се втурва в джамията на султана в Багдад, придружен от голяма група алепчани, между които и един хашемитски шериф, потомък на Пророка, както и от суфи-аскети, имами, търговци:

Те накараха проповедника да слезе от катедрата, разказва Ибн ал-Каланиси, разбиха я и започнаха да викат и да оплакват нещастията, сполетели исляма по вина на западняците, които убиваха мъжете и поробваха жените и децата. Тъй като не позволяваха на правоверните да се молят, присъстващите там първенци им обещаха от името на султана и за да ги успокоят, че ще бъдат пратени армии, които да защитят исляма от западните нашественици и всички неверници.

Но добрите думи не стигат, за да успокоят разбунтувалите се. На следващия петък те отново се появяват, този път в джамията на халифа. Когато стражите се опитват да им препречат пътя, те грубо ги повалят на земята, изпочупват украсената с арабески и стихове от Корана дървена катедра и започват да хулят самия повелител на правоверните. Багдад изживява голям смут:

Точно в този момент, разказва летописецът от Дамаск с престорено наивен тон, в Багдад пристигна принцесата, сестра на султан Мохамед и съпруга на халифа, заедно с великолепната си свита — скъпоценни камъни, разкошни дрехи, най-разнообразни конски амуниции и впрегатни животни, слуги, роби и от двата пола, придворни дами и толкоз други неща, които трудно се поддават на описание и изброяване. Пристигането й съвпадна с гореописаните сцени. Последните смутиха радостта и безопасността на височайшето завръщане. Халиф ал-Мустазхир-биллах не скри недоволството си. Той се опита да преследва виновниците за инцидента, за да ги накаже строго. Но султанът го възпря, извини постъпката на тези хора и нареди на емирите и военачалниците да се завърнат в провинциите си и да се готвят за джихад срещу неверниците, божиите врагове.

Ако добродушният ал-Мустазхир-биллах е така ядосан, то не е само заради неприятностите, причинени на младата му съпруга, но и заради ужасните думи, скандирани гръмогласно из улиците на неговата столица: „Кралят на румите е по мюсюлманин от повелителя на правоверните!“ Защото знае, че обвинението не е отправено току-така от водените от Ибн ал-Хашаб хора, а е намек за полученото няколко седмици преди това послание в дивана на халифа. В него император Алексий Комнин настоятелно умолява мюсюлманите да се обединят с румите за борба срещу западните нашественици и прогонването им от нашите страни.

Парадоксално, но постъпките, направени в Багдад от могъщия владетел на Константинопол и от дребния кадия на Алеп, съвпадат, тъй както съвпада и нанесеното им от Танкред унижение. „Великият емир“ на западняците бил нахално изпъдил византийските посланици, дошли, за да му напомнят, че западните рицари са дали клетва да върнат Антиохия на василевса й и че тринадесет години след падането на града, те все още не са изпълнили обещанието си. Що се отнася до алепчани, Танкред им бил наложил в последно време крайно унизителен договор — да му плащат годишен данък от двадесет хиляди динара, да му предадат две важни крепости, намиращи се в непосредствена близост до града им, и да му дарят в знак на вярност десетте си най-хубави коня. Все така страхлив, цар Редуан не се бил осмелил да откаже. Но щом условията на договора се разчули, столицата закипяла.

В критичните моменти от своята история алепчани винаги са имали навика да се скупчват, за да обсъждат оживено надвисналите над главите им опасности. Първенците се събират често в Голямата джамия, седнали по турски върху червените килими, или на двора, под сянката на минарето, възвисяващо се над градските къщи в цвят охра. Търговците се срещат през деня по протежение на старата улица с колонади, строена от римляните, която пресича Алеп от запад на изток, от Антиохийската порта до неприкосновения квартал на Цитаделата, където живее мрачният Редуан. Централната улица е отдавна затворена за коли и шествия. Тя е завзета от стотици магазинчета, затрупани с платове, амбра, дрънкулки, фурми, шамфъстък, подправки. За подслон на минувачите при слънце и дъжд служи дървен потон, покрил изцяло улицата и съседните преки; над всяка пресечка той преминава във висок купол, чиято мазилка наподобява мрамор. По ъглите на пресечките, особено на онези, които отвеждат до суковете на рогозарите, ковачите и търговците на дърва, алепчани беседват пред многобройните кръчми, които, обгърнати от трайната миризма на врящо масло, пържено месо и подправки, предлагат ядене срещу скромна сума: овчи кюфтета, баници, леща. По-бедните семейства си купуват готова храна от сука; само богатите могат да си позволят да готвят у дома си. Недалече от кръчмите се носи характерно звънтене, долитащо от продавачите на „шараб“ — онези гъсти напитки от пресни плодове, които западняците ще заемат от арабите в течен („сироп“) или замразен („шербет“) вид.

Следобед хора от всички съсловия се срещат в хамамите — места, определени специално за срещи — където човек се пречиства преди вечерната молитва. След това, когато падне нощта, гражданите напускат центъра на Алеп и се прибират в кварталите си, на сигурно място от пияните войници. Тук отново жени и мъже разменят новини и мълви, раждат идеи. Ярост, ентусиазъм или страх разтърсват всекидневно този кошер, който жужи по един и същи начин от три хилядолетия насам.

Ибн ал-Хашаб е човекът, чиято дума се чува най-много из кварталите на Алеп. Произхождащ от семейство на богати търговци на дървен материал, той играе първостепенна роля в управлението на града. В качеството си на шиитски кадия се ползва с голям религиозен и морален авторитет и е натоварен със задължението да решава споровете, отнасящи се до хора и имущество от неговата общност, най-голямата в Алеп. Освен това, той е раис, с други думи градоначалник, което го прави едновременно управител на търговците, представител на интересите на населението пред царя и началник на градската стража.

Но дейността на Ибн ал-Хашаб излиза извън и без това доста широките рамки на официалните му задължения. Заобиколен от многобройни съратници, от пристигането на нашествениците – кръстоносци той е начело на едно патриотично и аскетично обществено течение, което настоява за по-твърда политика срещу нашествениците. Той не се страхува да заявява пред цар Редуан какво мисли за неговата примиренческа и дори сервилна политика. Когато Танкред принуждава селджукския монарх да издигне кръст върху минарето на Голямата джамия, кадията организира бунт и успява да издейства преместването на кръста в катедралата „Света Елена“. Оттогава Редуан избягва да влиза в конфликт със сприхавия кадия. Барикадирал се в Цитаделата между своя харем, своята охрана, своята джамия, своя извор и своя зелен хиподрум, турският цар предпочита да не предизвиква поданиците си. Докато собствената му власт не е поставена под въпрос, той е толерантен към общественото мнение.

През 1111 година Ибн ал-Хашаб се явява в Цитаделата, за да изрази за пореден път пред Редуан крайното недоволство на гражданите. Правоверните му, обяснява той, са възмутени, че трябва да плащат данък на настанилите се върху земята на исляма неверници, а търговците са свидетели как търговията им запада, откакто нетърпимият княз на Антиохия контролира всички пътища, водещи от Алеп към Средиземно море, и иска откупи от керваните. Щом градът не е вече в състояние да се защитава със собствени средства, кадията предлага делегация, включваща шиитски и сунитски първенци, търговци и духовници, да отиде да поиска помощ в Багдад от султан Мохамед. Редуан няма никакво желание да намесва селджукския си братовчед в делата на царството. По-скоро би предпочел да се споразумее с Танкред. Но като има предвид безполезността на мисиите, провождани в столицата на Абасидите, той смята, че не рискува нищо, ако изпълни молбата на поданиците си.

Но се лъже. Защото съвсем неочаквано през февруари 1111 година демонстрациите в Багдад предизвикват ефекта, очакван от Ибн ал-Хашаб. Султанът, осведомен за падането на Сайда и за договора, наложен на алепчани, се разтревожва от амбициите на нашествениците. В отговор на настойчивите молби на Ибн ал-Хашаб, той заповядва на последния от управителите на Мосул, емир Маудуд, да тръгне незабавно начело на голяма армия и да помогне на Алеп. Когато при завръщането си Ибн ал-Хашаб съобщава на Редуан за успеха на мисията, царят, молейки се това да не е вярно, привидно изразява радостта си. Дори уведомява братовчед си за своето нетърпение да вземе участие рамо до рамо с него в джихада. Но когато през юли му известяват, че войските на султана действително се приближават към града му, вече не крие смущението си. Като нарежда да барикадират всички порти, той арестува Ибн ал-Хашаб и главните му съратници и ги хвърля в затвора на Цитаделата. На турските войници е наредено да кръстосват денонощно из кварталите на града, за да не позволят какъвто и да е контакт на населението с „врага“. Последвалите събития донякъде ще оправдаят рязката му промяна. Лишени от хранителни продукти, които царят е трябвало да им достави, войските на султана си отмъщават като жестоко опустошават околностите на Алеп. После, вследствие на неразбирателство между Маудуд и останалите емири, армията се разпада, преди да е влязла в бой.

Маудуд се връща в Сирия две години по-късно, натоварен от султана да събере всички мюсюлмански князе с изключение на Редуан срещу кръстоносците. Тъй като не може да влезе в Алеп, той съвсем естествено избира другия голям град, Дамаск, и там настанява генералния си щаб, за да подготви мащабна офанзива срещу Ерусалимското кралство. Домакинът му, атабек Тогтекин, се преструва на поласкан от голямата чест, оказана му от пратеника на султана, но и той изпитва същия страх като Редуан. Страхува се, че Маудуд иска да му вземе столицата и всеки жест на емира в бъдеще ще бъде тълкуван като заплаха.

На 2 октомври 1113 година, ни разказва летописецът от Дамаск, емир Маудуд напуска лагера си, разположен близо до Ферската врата, една от осемте градски порти, за да отиде, както всеки ден, в джамията на Омаядите, придружен от куция атабек:

Когато свърши молитвата и Маудуд се помоли допълнително, двамата си тръгнаха, като Тогтекин вървеше напред, за да окаже чест на емира. Те бяха заобиколени от войници, охрана и милиция, всички въоръжени с най-различни оръжия: дълги и тънки саби, остри мечове, ятагани и голи ками, които създаваха впечатление за гъста гора. Около тях се блъскаше тълпа, за да се любува на разкоша и великолепието им. Когато излязоха навън, в двора на джамията, един мъж изскочи из тълпата и се приближи до емир Маудуд, сякаш искаше да се помоли Богу за него и да получи милостиня. Изведнъж го сграбчи за пояса на дрехата му и на два пъти го прободе с кама над пъпа. Атабек Тогтекин направи няколко крачки назад и придружителите му го наобиколиха. А Маудуд, напълно владеещ се, извървя пътя до северния вход на джамията и се свлече. Повикаха хирург, който успя да зашие част от раните, но след няколко часа емирът почина, Бог да се смили над него!

Кой е убиецът на управника на Мосул в навечерието на неговата офанзива срещу западняците – нашественици? Тогтекин бърза да обвини Редуан и приятелите му от сектата на асасините. Но за повечето от съвременниците единствен господарят на Дамаск е способен да въоръжи ръката на убиеца. Според Ибн ал-Атир, крал Балдуин, шокиран от убийството, изпратил на Тогтекин едно крайно презрително послание: Народ, пишел той, който убива водителя си в Божия дом, заслужава да бъде изтребен! Що се отнася до султан Мохамед, той изревава от ярост, когато му съобщават за смъртта на наместника му. Като се счита лично засегнат от подобно деяние, той решава веднъж завинаги да постави на място сирийските управници, както тези в Алеп, така и онези в Дамаск, вдига на крак армия от няколко десетки хиляди войници, командвана от най-добрите офицери от селджукския клан, и сухо заповядва на всички мюсюлмански князе да се присъединят към него, за да изпълнят свещения дълг за джихад срещу западните нашественици.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар