// Вие четете...

Роли в живота

Джихад срещу нашествениците.

„Пощадиш ли врага, ще погубиш себе си.“

През септември 1122 година, Балак успява чрез умел ход да плени Жоселин, наследил Балдуин II като граф на Едеса. Според Ибн ал-Атир, той го обви с камилска кожа, накара да я зашият и след това, като отказа всички предложения за откуп, го затвори в една крепост. След смъртта на Роже Антиохийски, ето че втора западняшка държава остава без водител. Кралят на Ерусалим, обезпокоен, решава сам да отиде на север. Едески рицари му показват мястото, където е бил заловен Жоселин — една блатиста местност на брега на Ефрат. Балдуин II прави кратка разузнавателна обиколка и заповядва да разпънат палатки за нощуване. На следващия ден става рано, за да се посвети на любимия си спорт, научен от източните князе — лова със соколи, когато изведнъж Балак и хората му, неусетно приближили се, обкръжават лагера. Кралят на Ерусалим слага оръжие. На свой ред е отведен в плен.

Окичен с ореола на тези подвизи, през юни 1123 година Балак влиза тържествено в Алеп. Като повтаря жеста на Илгази, той се жени за дъщерята на Редуан, след което предприема, без да губи нито момент и без да претърпи никаква загуба, систематично изтласкване на франките от владенията им около града. Военното умение на този четиридесет годишен турски емир, решителността, безкомпромисността по отношение на кръстоносците, трезвостта и последователните му победи нямат нищо общо с отчайващата посредственост на останалите мюсюлмански князе.

Един град, в частност, вижда в негово лице спасител, изпратен от Провидението — Тир, наново обсаден от кръстаносците, въпреки залавянето на краля им. Положението на защитниците се оказва много по-деликатно, отколкото дванадесет години по-рано по време на победната съпротива, защото този път западните рицари имат контрол по море. Внушителна венецианска ескадра, наброяваща над сто и двадесет кораба, се появява наистина през пролетта на 1123 година край палестинските брегове. Още с пристигането си тя успява да изненада хвърлилата котва пред Аскалон египетска флота и я унищожава. През февруари 1124 година, след като подписват споразумение с Ерусалим за подялба на плячката, венецианците предприемат блокада на пристанището на Тир, а западняшката армия се установява на лагер източно от града. Перспективите не са добри за обсадените. Разбира се, тирийци се бият ожесточено. Една нощ например група отлични плувци стигат до венецианския кораб, който пази входа за пристанището, и успяват да го изтеглят до града, където го разоръжават и унищожават. Но въпреки подобни бляскави действия, вероятностите за успех са незначителни. Разгромът на фатимидската флота прави невъзможна каквото и да е помощ по море. От друга страна снабдяването с питейна вода се оказва затруднено. Тир — това е главната му слабост — не разполага с извор вътре в града. В мирно време сладка вода се довежда отвън посредством водопровод. При война градът разчита на водохранилищата си и на бързите доставки с малки лодки. Здравата венецианска блокада не позволява да се използва този способ. Ако обръчът не се разхлаби, капитулацията ще бъде неизбежна само след няколко месеца.

Като не очакват нищо от египтяните, техни обичайни покровители, защитниците се обръщат към героя на деня, Балак. По това време емирът обсажда една крепост край Алеп, Манбидж, в която един от васалите му се е разбунтувал. Когато до него стига зовът на тирийци, разказва Камаледдин, той веднага решава да повери обсадата на един от наместниците си, а самият той да отиде на помощ на Тир. На 6 май 1124 година, преди да тръгне на път, емирът прави последен оглед:

С шлем на глава и с щит в ръка, продължава летописецът от Алеп, Балак се приближи до крепостта Манбидж, за да избере място, където да бъдат поставени катапултите. Докато раздаваше заповеди, една стрела, изстреляна откъм крепостните стени, го прониза под лявата ключица. Той сам изтръгна стрелата и като плю презрително върху нея, промърмори: „Този удар ще бъде смъртоносен за всички мюсюлмани!“ След което издъхна.

Думите му са верни. Щом вестта за смъртта му стига в Тир, жителите се обезкуражават и започват да мислят само как да преговарят за условията, при които да се предадат.

На 7 юли 1124 година, разказва Ибн ал-Каланиси, те излязоха между два реда войници, без да бъдат закачани от кръстоносците. Всички военни и цивилни граждани напуснаха града, в който останаха само немощните. Едни от изгнаниците отидоха в Дамаск, други се разпръснаха из страната.

Макар че е избегната кървавата баня, удивителната съпротива на тирийци все пак завършва по унизителен начин.

Не само те ще понесат последствията от загубата на Балак. В Алеп властта преминава у Тимурташ, син на Илгази, деветнадесет годишен младеж, чието единствено занимание, според Ибн ал-Атир, бе да се забавлява. Той побърза да напусне Алеп и да се завърне в родния си град Мардин, защото намираше, че в Сирия се водят прекалено много войни с западняците. Като не се задоволява само да напусне столицата си, Тимурташ побързва да освободи краля на Ерусалим срещу двадесет хиляди динара. Дарява го с почетни дрехи, златна шапчица и ботуши с украса и дори му връща коня, отнет от Балак в деня на пленяването му. Постъпка на княз, вероятно, но напълно безотговорна, защото няколко седмици след освобождаването си Балдуин II пристига пред Алеп с твърдото намерение да го превземе.

Защитата на града ляга изцяло върху Ибн ал-Хашаб, който разполага само с няколко стотен въоръжени мъже. Кадията, като вижда града си заобиколен от хиляди бойци, изпраща пратеник при сина на Илгази. С риск за живота си пратеникът преминава през нощта вражеските линии. Когато стига в Мардин, той се представя в дивана на емира и настойчиво го моли да не изоставя Алеп. Но Тимурташ, толкова нагъл, колкото и страхлив, заповядва да хвърлят в затвора емисаря, чиито оплаквания му дотягат.

Тогава Ибн ал-Хашаб се обръща към друг спасител, ал-Бурсуки, стар турски военачалник, току-що назначен за управител на Мосул. Известен с праволинейността и религиозната си ревност, но и с политическите си умения и амбиции, ал-Бурсуки приема незабавно отправената му от кадията покана и веднага тръгва на път. Пристигането му през януари 1125 година пред обсадения град изненадва западняците, които се разбягват и изоставят палатките си. Ибн ал-Хашаб бърза да излезе насреща на ал-Бурсуки, за да го накара да ги преследва, но емирът е уморен от дългото яздене и преди всичко е нетърпелив да разгледа новото си владение. Подобно на Илгази пет години преди това, той не се осмелява да използва докрай предимството си и оставя време на противника да се съвземе. Но намесата му е от огромно значение, защото сключеният между Алеп и Мосул съюз ще се окаже ядрото на една могъща държава, която не след дълго ще може да отвърне с успех на западняшката арогантност.

Благодарение на упоритостта и поразителната си проницателност Ибн ал-Хашаб успява, както знаем, не само да спаси града си от завладяване, но и допринася най-много от всички за разчистването на пътя пред големите водачи на джихада срещу нашествениците. Кадията няма да доживее да ги види. В един летен ден на 1125 година, на излизане от джамията в Алеп след обедната молитва, мъж, предрешен като аскет, скача върху него и го пробожда с кама в гърдите. Това е отмъщението на асасините. Ибн ал-Хашаб е най-ожесточеният противник на сектата, избива нейните привърженици и никога не се разкайва за това. Така че със сигурност е знаел, че един ден ще заплати с живота си. В продължение на повече от тридесет години нито един враг не е успял да се изплъзне от ръцете на асасините.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар