// Вие четете...

Роли в живота

Ден на позор за мюсюлманската армия.

„Пощадиш ли врага, ще погубиш себе си.“

Величествена е гледката на мюсюлманската армия на излизане от Мосул — безброй копия отразяват слънчевите лъчи, черни знамена, емблема на Абасидите и Селджукидите, се развяват сред морето от конници, облечени в бяло. Въпреки горещината ходът е равномерен. С такъв ритъм ще пристигнат в Антиохия за по-малко от две седмици. Но Карбука е загрижен. Малко преди да потеглят, е получил тревожни новини. Отряд латинци е успял да превземе Едеса, арабската Ар-Руха, голям арменски град, разположен на север от пътя, водещ от Мосул за Антиохия. И атабекът няма как да не мисли, че когато наближи обсадения град, нашествениците от Едеса ще се окажат зад гърба му. Не рискува ли да бъде обграден? В първите дни на май той събира главните си емири, за да им съобщи, че е решил да промени пътя си. Ще се отправи на север, ще реши за няколко дни въпроса с Едеса, след което ще може без риск да нападне обсадителите на Антиохия. Неколцина възразяват, напомняйки за тревожното послание на Яги Сиян. Но Карбука ги заставя да млъкнат. Веднъж решил, той е упорит като козел. Емирите, мърморейки, се подчиняват и войската поема по водещите към Едеса планински пътеки.

Положението на арменския град е тревожно. Информацията идва от неколцина мюсюлмани, успели да го напуснат. Латински предводител на име Балдуин пристигнал през февруари начело на няколко стотин рицари и над две хиляди пешаци. Помощта му потърсил господарят на града, старият арменски княз Торос, за да подсили градския гарнизон срещу постоянните турски нападения. Но Балдуин отказал да бъде само наемник. Поискал да бъде обявен за законен наследник на Торос, който поради възрастта си и тъй като нямал деца, приел. Състояла се официална церемония по осиновяването според арменския обичай. Торос бил облечен с широка бяла роба, а Балдуин, разсъблечен до кръста, се пъхнал под дрехата на „баща си“ и прилепил тялото си до неговото. След това дошъл ред на „майката“, т.е. на жената на Торос, под чиято роба, до голата плът, се пъхнал отново Балдуин под закачливите погледи на присъстващите, които шушукали, че създаденият за осиновяване на деца обичай е до известна степен не на място, когато „синът“ е едър космат рицар!

Представяйки си разказаната сцена, войниците от мюсюлманската армия се разсмиват гръмогласно. Но продължението на разказа ги кара да изтръпнат: няколко дни след церемонията „бащата“ и „майката“ били линчувани от подстрекавана от „сина“ тълпа. Балдуин присъствал невъзмутим на смъртта им, а след това се провъзгласил за „граф“ на Едеса и поверил на франкските си другари всички по-важни длъжности в армията и управата на града.

Като вижда, че страховете му се потвърждават, Карбука се готви за обсада на града. Емирите му отново се опитват да го разубедят. Трите хиляди западняшки бойци в Едеса никога не биха се осмелили да нападнат няколко десетки хилядната мюсюлманска армия. За сметка на това броят им е напълно достатъчен да защитават Едеса и съществува опасност обсадата да се проточи месеци наред. Междувременно Яги Сиян, изоставен на съдбата си, би могъл да отстъпи под натиска на завоевателите. Атабекът не иска и да чуе. Едва след като прахосва три седмици под стените на Едеса, той признава грешката си и поема обратно в бърз ход пътя за Антиохия.

В обсадения град надеждата от първите дни на май е отстъпила място на най-голям смут. В двореца, както и по улиците, никой не разбира защо толкова се бавят войските от Мосул. Яги Сиян е отчаян.

Напрежението достига връхната си точка, когато на 2 юни, малко преди залез слънце, часовите съобщават, че кръстоносците са събрали всичките си сили и се отправят на североизток. За емирите и войниците има само едно обяснение — Карбука е наблизо и обсадителите са тръгнали срещу него. За няколко минути вестта се разнася от уста на уста и вдига на крак хората по домовете и защитниците по крепостните стени. Градът отново си поема дъх. Още на следващия ден атабекът ще го освободи. Още на следващия ден кошмарът ще свърши. Вечерта е хладна и влажна. Хората прекарват дълги часове в обсъждания на прага на домовете си с изгасени светлини. Най-накрая Антиохия заспива, изтощена, но изпълнена с вяра.

Четири часа сутринта. В южната част на града се чува неясен шум, сякаш въже стърже по камък. Един мъж се навежда от висока петоъгълна кула и прави знаци с ръце. Цяла нощ не е мигнал, брадата му е разрошена. Името му е Фируз, производител на ризници и началник на отбраната на кулите, както ще отбележи Ибн ал-Атир. Мюсюлманин от арменски произход, Фируз дълго време живее в обкръжението на Яги Сиян, който наскоро го обвинил в нелегална търговия и го накарал да заплати тежка глоба. Търсейки отмъщение, Фируз се свързал с обсадителите. Той знае, казал им, как се стига до едно малко прозорче с изглед към долината, в южната част на града, и е готов да ги прекара оттам. Нещо повече, за да им докаже, че не им готви клопка, ще им изпрати собствения си син за заложник. От своя страна обсадителите му обещали злато и земи. Планът бил подготвен. Ще действат призори на 3 юни. Предната вечер, за да приспят бдителността на гарнизона, завоевателите се престорили, че се отдалечават:

След като бе сключен договорът между кръстоносците и онзи прокълнат майстор на ризници, ще разкаже Ибн ал-Атир, те се покатериха до прозорчето, отвориха го и много войници се изкачиха по въжета до него. Когато броят им надвиши петстотин, те надуха призори тръба, точно когато защитниците спяха изтощени от дългото бодърстване. Стана и Яги Сиян и попита какво става. Отговориха му, че звукът на тръбата се чува откъм цитаделата, която вероятно е била завзета.

Шумът идва откъм Кулата на двете сестри. Но Яги Сиян не си прави труда да провери. Решава, че всичко е загубено. Поддавайки се на ужаса, той нарежда да отворят една от портите на града и придружен от няколко телохранители, побягва. Обезумял, той препуска в продължение на два часа, неспособен да дойде на себе си. След двеста дневна съпротива господарят на Антиохия рухва. Въпреки че го упреква за слабостта му, Ибн ал-Атир разказва развълнувано за неговия край:

Заплакал, че е изоставил семейството си, синовете си и мюсюлманите и от болка паднал безпаметен от коня си. Придружителите му се опитали отново да го качат на седлото, но той не можел да стои прав. Умирал. Тогава го оставили и се отдалечили. Един арменски дървар, който минавал оттам, го разпознал. Отрязал главата му и я занесъл на кръстоносците в Антиохия.

Самият град е в пламъци и кръв. Мъже, жени и деца се опитват да избягат по калните улички, но рицарите лесно ги настигат и убиват на място. Малко по малко заглъхват ужасените викове и на последните оцелели и вместо тях се понасят гърлените гласове на няколко вече пияни западни грабители. Дим се издига над опожарените къщи. По обяд траурен воал обгръща града.

Всред кървавата лудост на онзи 3 юни 1098 година един единствен човек успява да запази разсъдъка си. Това е неуморният Шамс ад-Даула. Още щом нахлуват обсадителите, синът на Яги Сиян се барикадира с група воини в цитаделата. Кръстоносците опитват няколкократно да го принудят да изостави позициите си, но при всеки опит биват отблъснати и понасят тежки жертви. Най-големият от латинските военачалници, Боемунд, великан с дълги руси коси, е ранен по време на едно от нападенията. Извлякъл поука от премеждието си, той изпраща послание на Шамс, в което му предлага да напусне цитаделата в замяна на безпрепятствено оттегляне. Но младият емир високомерно отказва. Антиохия е владението, за чийто законен наследник винаги се е считал: ще се бие до последен дъх. Има достатъчно храна и остри стрели. Царуваща величествено на върха на планината Хабиб-ан-Наджар, цитаделата може да устои в продължение на месеци на нападателите. Те рискуват да загубят хиляди войници, ако упорстват да се катерят по стените й.

Решителността на последните защитници се оказва печеливша. Рицарите се отказват да нападат цитаделата и се задоволяват единствено да я опашат със защитен кордон. Три дни след падането на Антиохия те научават от радостните крясъци на Шамс и другарите му, че войската на Карбука се е появила на хоризонта. За Шамс и шепата несломими бойци в появата на воините на исляма има нещо нереално. Те търкат очи, плачат, молят се, прегръщат се. Викове „Аллаху акбар!“ („Бог е велик!“) достигат до цитаделата като неспирно бучене. Западняците се стаяват зад стените на Антиохия. От обсадители се превръщат в обсадени.

Шамс е щастлив, но щастието му е горчиво. Първите емири от дошлото подкрепление едва стигат до него и той ги засипва с хиляди въпроси. Защо толкова закъсняха? Защо оставиха на рицарите време да завземат Антиохия и да избият жителите й? За негова най-голяма почуда, събеседниците му до един не само не оправдават поведението на армията си, но и обвиняват за всички злини Карбука, надменния, превзет, бездарен и подъл Карбука.

Не става въпрос само за лична неприязън, а за истински заговор, чийто подстрекател е не друг, а Дукак, владетелят на Дамаск, слял се с войската от Мосул още при влизането й в Сирия. Мюсюлманската армия в никакъв случай не е монолитна. Тя е коалиция на князе с често противоречиви интереси. Териториалните амбиции на атабека не са тайна за никого и Дукак не среща никаква трудност да убеди равните нему, че истинският им враг е самият Карбука. Ако той победи в битката срещу неверниците, ще се провъзгласи за спасител и никой град в Сирия не би успял да избяга от властта му. Но ако, напротив, Карбука бъде победен, надвисналата над сирийските градове опасност ще бъде отстранена. Пред подобна заплаха западната угроза изглежда като по-малкото зло. Нека румите (гърците) превземат с помощта на наемниците си Антиохия — в това няма нищо трагично, тъй като е недопустимо те да се втурнат да създават свои собствени държави в Сирия. Както ще отбележи Ибн ал-Атир, атабекът разтревожи толкова много мюсюлманите със своите претенции, че те решиха да го предадат в най-решителния момент на битката.

Така внушителната армия се оказва великан с глинени крака, готов да рухне само при докосване с пръст! На път да преглътне, че изоставянето на Антиохия е предрешено, Шамс се опитва да се справи с цялото това тесногръдие. Не е време за разчистване на сметки, смята той. Но надеждите му се оказват мимолетни. Още на следващия ден след пристигането си Карбука го привиква при себе си, за да му съобщи, че ръководството на цитаделата му е отнето. Шамс е възмутен. Нима не се е бил като истински храбрец? Нима не е устоял на всички рицари? Нима не е наследник на господаря на Антиохия? Атабекът не желае да спори. Той е вождът, а другите трябва да му се подчинят.

Синът на Яги Сиян вече е убеден, че мюсюлманската армия, въпреки впечатляващата си численост, е неспособна да победи. Единствената му утеха е фактът, че и в противниковия лагер положението не е по-добро. Както пише Ибн ал-Атир, след като завзеха Антиохия, кръстоносците прекараха дванайсет дни без никаква храна. Благородниците ядяха конете си, а бедняците — леш и листа. През изтеклите месеци рицарите неведнъж познават що е глад, но поне са свободни да извършват набези из околността, за да си набавят храна. Новото им положение на обсадени не позволява това. А запасите на Яги Сиян, на които са разчитали, практически са изчерпани. Отново започват дезертьорства.

Провидението сякаш не знае към коя измежду двете изтощени, деморализирани армии, които през юни 1098 воюват за Антиохия, да наклони везните, когато едно необикновено събитие предопределя нещата. Западните рицари повярвали, че това е чудо, но в разказа на Ибн ал-Атир за случилото се няма и следа от чудеса:

Между рицарите беше Боемунд, предводител на всички, но имаше и един крайно хитър монах, който разправяше, че копието на Месията, мир Нему!, е зарито в земята близо до Кусиян, една от представителните сгради на Антиохия. „Ако го намерите, ще победите, им казваше той, ако не — чака ви сигурна смърт“. Самият той беше предварително заровил едно копие в земята на Кусиян, като бе заличил всички следи. Заповяда им да постят и да се покаят в продължение на три дни; на четвъртия ден ги отведе в сградата, придружен от слуги и работници, които разкопаха навсякъде и намериха копието. Тогава монахът се провикна: „Радвайте се, защото победата ни е сигурна!“ На петия ден те заизлизаха от града през една от портите на малки групи от по пет-шест души. Мюсюлманите рекоха на Карбука: „Трябва да застанем близо до портата и да убиваме всеки, който се покаже. Ще бъде лесно, защото излизат поотделно!“ Но Карбука отговори: „Не! Изчакайте да излязат всички навън и тогава ще ги избием до крак!“

Сметката, която си прави атабекът, не е толкова абсурдна, колкото изглежда. С недисциплинирани войски като неговите, с емири, чакащи първия удобен случай, за да побягнат, той не може да удължи обсадата. Ако кръстоносците искат да започнат битка, не би следвало да бъдат подплашени с прекалено масирана атака, която ще ги накара да се върнат отново в града. Но това, което Карбука не е предвидил е, че решението му да протака ще бъде незабавно използвано от онези, които търсят да го погубят. Докато западняците продължават да излизат, в мюсюлманския лагер започва дезертиране. Всеки обвинява другия в страхливост и предателство. Като усеща, че контролът на войските му се изплъзва от ръцете и че вероятно е подценил числеността на обсадените, Карбука се обръща към последните с искане за примирие. С това изгубва напълно уважението на своите и засилва самоувереността на враговете си. Рицарите започват да стрелят, без дори да отговорят на предложението му, с което го принуждават да изпрати срещу тях вълна от конни стрелци. В същото време Дукак и повечето емири спокойно се отдалечават с войските си. Оказал се изолиран, атабекът заповядва общо изтегляне, което мигновено се превръща в масово бягство.

Така могъщата мюсюлманска армия се разпада, без да е нанесла нито един удар с меч или копие, без да е изстреляла нито една стрела. Историкът от Мосул почти не преувеличава: Самите западняци се страхуваха да не би тук да се крие някаква хитрост, тъй като нямаше още битка, която да обърне армия в такова бягство. Ето защо се отказаха да преследват мюсюлманите! Карбука успява да се върне жив и здрав в Мосул с остатъците от армията си. Всичките му амбиции завинаги се стопяват пред стените на Антиохия, а градът, който се е заклел да спаси, вече е твърдо в ръцете на кръстоносците. И то за години напред.

Но най-страшното след онзи ден на позор е, че вече няма в Сирия сила, способна да възпре напредването на завоевателите.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар