// Вие четете...

Начини на манипулиране

Двойната игра на мултинационалните компании.

„Не всички истини са за казване.“

Либерализиране на националния пазар. В своята статия И. Кръстев обяснява, че „в началото не е Transparency, а Държавният департамент на Съединените щати“. С идването на власт през 1993 г. на администрацията на президента Клинтън, чийто афиширан приоритет е развитието на американските пазари по света, въпросът за криминализирането на корупционните практики в държавите от ОИСР също става приоритет на американската държава. Този политически завой, извършен особено от държавния секретар Уорън Кристофър и помощника му Даниъл Тарулио, отразява изразеното от дълго време желание на американския бизнес да получи „равни“ конкурентни условия на световните пазари.

Американският бизнес се оплаква, че много от рестриктивните към корупционните практики американски закони пречат на американските компании да печелят пазари в страните от Третия свят и в Източните страни, които са потънали в корупция. Доклад на Министерството на търговията от 1996 г. (подготвен с помощта на информациите на тайните служби) изчислява, че американските компании са загубили пазари за 11 милиарда долара, защото конкурентите им са платили подкупи. Ето защо Съединените щати правят всичко възможно да лансират международна кампания, за да може другите страни от ОИСР да криминализират плащането на подкупи на служители на чужди държави за добиването на пазарен дял, особено в страни като Франция и Германия, където този тип практики се счита за легитимен разход, приспадан от данъците на компаниите. Още повече, че мултинационални компании като „Шел“ са забелязали, че корупцията в бившите комунистически страни – които заради зависимостта си от заемите на Световната банка и заради конкуренцията за привличане на чуждестранни инвестиции не могат да си позволят да практикуват протекционистка политика – се превръща във вид неофициален протекционизъм. Пазарът на корупцията е затворен пазар, който изисква достъп до „местното знание“ и до приятелските или семейните мрежи. За да си конкурентен на този пазар, трябва да знаеш на кого, кога и как да дадеш подкуп. Кръстев обобщава:

Големите корупционни скандали в Източна Европа през последните години не се случват, когато големите мултинационални компании печелят, а когато големите мултинационални компании губят. Тъжната история на „British Petroleum-Amoko“ в Русия е илюстрация на факта, че само „местните“ оцеляват в петролните полета на Сибир.

Световната банка се ангажира да стане знаменосец на тази правителствена политика на Съединените щати както за да си намери нова мисия след края на Студената война, така и за да се противопостави на увеличаващите се критики за липса на прозрачност в практиките й, за липса на ефикасност в политиката й. Политиката на МВФ в Русия и цялата философия на „Вашингтонския консенсус“ по принцип търпят същите критики. Така преди да се превърне в ключова дума в проектите на българските мозъчни тръстове, корупцията първо става ключова дума на страниците на докладите на Световната банка, която работи за деполитизирането на понятието и прави от него препоръчителен инструмент за реализирането на втората вълна на реформите в страните от Източна Европа. Корупцията – която дотогава е възприемана като специфична реалност на локални социополитически контексти и е считана за неуловим феномен в позитивистките анализи – е превърната от икономическите елити на Съединените щати в обективна реалност, която универсалната наука е способна да измери по целия свят.

От „тема в царството на локалното знание“, от дискурс, който се опира само на анекдоти, от антропологическа, историческа и политологическа тема, дискурсът за корупцията се превръща в поредица от количествени анализи, извършвани от експертите икономисти. Корупцията се превръща в измерим феномен. Тя е деполитизирана, деконтекстуализирана и универсализирана, следвайки примера на други теми като расизма, мултикултурализма и т.н.

В докладите на „Коалиция 2000“ и на „Transparency–България“ тя е представена като проблем, който зависи от институционалната среда и който може да бъде преборен с промяната на институционалните условия. Актът на корупция е считан за рационален акт, проявяващ се когато са налице дадени стимули, които могат да бъдат анализирани, измерени и следователно – отстранени.

По този начин корупцията е превърната в публичен враг номер едно на демокрацията и на либералните реформи. Както твърди М. Танци, директор на данъчната политика на МВФ през 1998 г. (цитиран от Кръстев в „Странното…“): „Разпространението на корупцията е ефект от увеличаването на ролята на държавата в икономиката“. Така икономистите си служат с новото деполитизирано и нормативно понятие, превръщайки го в аргумент в полза на продължаването на либералните реформи за намаляването на икономическата намеса на държавите и на приватизирането на обществените блага.

Универсализирането на понятието за корупция е толкова по „естествено“, доколкото през осемдесетте и деветдесетте години парадигмата на Вашингтонския консенсус успява да сложи край на разделението между икономиката на развитието и традиционната икономическа теория. Така се налага идеята, че пътят към просперитета е един и същ за всички страни в света и че икономическото щастие може да бъде постигнато само с прилагането и методичното следване на „правилната“ икономическа стратегия. Така корупцията се превръща в универсална мярка за степента на успех на либералните икономически реформи.

През 1994 г. „Transparency“ прави първата световна класация на мерките против корупцията. Медиите публикуват този индекс, който очевидно се превръща в политическо оръжие.

Иконометри, цитирани от Кръстев, използват този индекс, за да произвеждат анализи, които показват, че корупцията пречи на икономическото развитие, намалява нивото на чуждестранните инвестиции, пенализира бедните и вреди на нормалния ритъм на обществените инвестиции. Така мерките против корупцията, които служат на интересите на мултинационалните компании, проповядващи максимална дерегулация на пазара, се рекламират като инструмент в битката против бедността. „Вашингтонският консенсус“ – който все повече и все по-често е критикуван и става непопулярен заради обедняването на населението, търпящо ефектите на „шоковите терапии“ – отново си поема въздух с налагането на дискурса против корупцията, превърнал се в пресечна точка между неясното желание на хората за „повече демокрация и политическа отговорност“ и съвсем конкретните нужди на пазара за по-малко държавна намеса в икономиката. (Кръстев)

Световната банка, подпомогната в новите Източни демокрации от мозъчните тръстове, може отново да предложи „пакети“ от „свещени мерки“: приватизация, дерегулация, конкуренция, отваряне…

Така темата за борба против корупцията се оказва особено рентабилна за българските мозъчни тръстове, които, както вече бе отбелязано неколкократно, претендират за ролята на „кучета пазачи“ на реформите и на контрольори на правителствените практики. Политическият и социалният контекст също е много благоприятен: скандалът с банките през 1996 г. и хиперинфлацията след това водят страната към политическата криза от есента на 1996 г. През пролетта на 1997 г. новото правителство (СДС) отхвърля „неясните“ икономически и политически практики на предишното социалистическо правителство.

„Мултигруп“ е превърнат от медиите в символ на практиките на „червената мафия“. Обеднялото население, което се счита ограбено от държавните чиновници, приписва отчайващото си състояние на мафиотската подялба на националните блага чрез масовата приватизация. Идеологията на борбата против корупцията като основен източник на бедността по естествен начин се среща с чувствата на българите, които са враждебно настроени спрямо големите богаташи в страната.

По този начин темата за корупцията успява да отложи все повече и повече дебата за кризата на неолибералния финансов капиталистически модел, който повече от всякога е обявен за единствения възможен модел за развитие на европейските общества. Разочарованието от „шоковите терапии“ и от „приватизацията“ се пренасочва в разочарование срещу корумпираните политически елити, които са ограбили труда на народа. Така усилията на мозъчните тръстове трябва да възстановят справедливостта и да направят бедните по-богати, като едновременно с това се борят за още по-голямо либерализиране на националния пазар. Тогава не политиците, дискредитирани по природа, а „обективните и рационалните“ икономисти трябва да предложат подходящи мерки, съобразени с новата антикорупционна „наука“. Ето как българските мозъчни тръстове откри в борбата против корупцията чудесен метод да потвърдят образа си на гаранти на народа спрямо правителството.

Стратегически тази тема е дотолкова по-„рентабилна“ за тях, доколкото хората често са ги обвинявали самите тях, че са финансирани по неясен и непрозрачен начин.

Наблюдението и анализът на кампаниите против корупцията потвърждават хипотезата, която вече изказахме на няколко места, а именно че българското гражданско общество и мозъчните тръстове, в частност, не отговарят на специфичните актуални нужди на местното общество. Те само поддържат илюзията, че прокарват теми „отдолу“, а всъщност правят точно обратното, внасяйки европейските и глобалните актуални теми и адаптирайки ги към локалния контекст.

В статия, която се анализира международното изграждане на дискурса за корупцията, Мюриел Кьордре показва как най-космополитните представители на националните елити, разположени на пресечната точка между множество светове (право, политика, икономика, финанси, медии), владеят тази двойна игра до съвършенство. Това им позволява да прокарват чужди на държавите концепции. Едновременно с това засилват позициите си в националното поле, без да изглеждат прости изпълнители на дадена официална стратегия.

Както отбелязва Стивън Сампсън, в размирния Балкански регион (зона в преход в контекста на открити или латентни етнически, политически и икономически конфликти) „обществото на проектите“, „обществото на бандитите“ и държавата са в непрекъснато съревнование за контрола и суверенитета в съответните страни. След края на комунизма корупцията е темата, използвана от обществото на проектите като заплаха. То твърди, че се бори с нея, за да осигури контрол върху движението на капиталовите (икономически и символни) потоци.

Създаването на консорциуми между мозъчни тръстове, които са представители на икономиката и на медиите като „Глобална България“, е пример за начина, по който обществото на проектите упражнява контрол – този път над използването на фондовете на Европейския съюз.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар