// Вие четете...

Роли в живота

Да предизвикаш Запада.

„Богатсвото не е в имуществото, а е в сплотеността.“

Тачен като герой след освобождението на Ерусалим, Саладин въпреки всичко е и критикуван. Приятелски от близките си и все по-ожесточено от противниците:

Салахеддин, разказва Ибн ал-Атир, никога не показваше твърдост в решенията си. Когато обсадеше някой град и защитниците се съпротивляваха по-дълго, той се уморяваше и вдигаше обсадата. А един монарх не трябва никога да постъпва така, дори и да е галеник на съдбата. Често е за предпочитане да загубиш, но да останеш твърд, отколкото да успееш, а след това да прахосаш плодовете на успеха си. Нищо не разкрива по-добре тази истина от поведението на Салахеддин в Тир. Претърпяното от мюсюлманите поражение пред тази крепост е единствено негова грешка.

Макар и не постоянно враждебен, верният на династията на Зинки историк от Мосул е винаги сдържан спрямо Саладин. След Хитин и Ерусалим Ибн ал-Атир се присъединява към общото ликуване в арабския свят. Но това не му пречи да отбелязва без сянка от снизхождение грешките на героя. А когато става въпрос за Тир, упреците на историка са напълно справедливи:

Всеки път, когато превземеше някой западняшки град или крепост като Акра, Аскалон или Ерусалим Салахеддин разрешаваше на рицарите и вражите войници да се изтеглят в Тир, така че градът стана на практика непревзимаем. Кръстоносците от крайбрежието изпратиха послания на своите отвъд морето и те обещаха да им се притекат на помощ. Не трябва ли да се каже, че сам Салахеддин подготви в известен смисъл съпротивата на Тир срещу собствената си армия?

Разбира се, не можем да виним султана за великодушието, с което се отнася към победените. Отвращението, което изпитва от безсмисленото проливане на кръв, стриктното спазване на дадената дума, трогателното благородство на всеки негов жест имат от гледна точка на историята поне толкова стойност колкото и завоеванията му. Но е неоспорим факт, че той допуска сериозна политическа и военна грешка. Саладин знае, че със завладяването на Ерусалим предизвиква Запада и че той ще реагира. При тези условия да разреши на десетки хиляди кръстоносци да се изтеглят в Тир, най-силната крепост по крайбрежието, означава да създаде идеален подстъп за ново нахлуване. Още повече, че рицарите успяват да намерят в отсъствието на крал Ги, който е все още в плен, един особено упорит предводител в лицето на човека, когото арабските летописци наричат „ал-Маркиш“ — маркиз Конрад Монфератски, току-що пристигнал от Запад.

Саладин съзнава опасността, но я подценява. Още през ноември 1187 година, няколко седмици след завземането на Свещения град, той обсажда Тир. Но без необходимата убеденост. Древният финикийски град може да бъде превзет само с помощта на египетската флота. Саладин го знае. Въпреки това се явява пред стените на града с всичко на всичко десет кораба, пет от които са набързо опожарени от обсадените по време на смело нападение. Другите побягват към Бейрут. Лишена от флота, мюсюлманската армия е в състояние да напада Тир само през тясната ивица земя, която свързва града със сушата. При такива условия обсадата може да се проточи с месеци. Още повече, че кръстоносците, мобилизирани от ал-Маркиш, сякаш са решени да се бият до последния воин. Изтощени от безкрайната кампания, повечето емири съветват Саладин да се откаже. Със злато султанът би могъл да убеди някои от тях да останат с него. Но през зимата войниците струват скъпо, а държавната хазна е празна. Самият той е уморен. И Саладин разпуска половината от войските, вдига обсадата и се отправя на север, където доста крепости могат да бъдат превзети без много усилия.

За мюсюлманската армия започва нов триумфален поход: Латакия, Тартус, Баграс, Сафед, Каукаб… Дълъг е списъкът със завоевания. По-лесно е да се изброи какво остава на западняците на Изток: Тир, Триполи, Антиохия и пристанището й, както и три отдалечени крепости. Но най-проницателните в обкръжението на Саладин не се заблуждават. Каква полза от нови завоевания, ако не може да бъде предотвратено ново нашествие? Самият султан се държи предизвикателно спокойно. „Ако откъм морето пристигнат кръстоносци, ще бъдат постигнати от същата съдба като събратята си!“ провиква се той, когато сицилианска флота се появява край Латакия. През юли 1188 година той не се поколебава да освободи Ги, като го кара тържествено да се закълне, че повече няма да воюва срещу мюсюлманите.

Този последен подарък ще му струва скъпо. През август 1189 година кралят на западняците, нарушавайки дадената дума, обсажда пристанищния град Акра. Силите, с които разполага, са скромни, но вече пристигат ежедневно кораби — вълни западни воини заливат една след друга брега:

След падането на Ерусалим, разказва Ибн ал-Атир, западняците се облякоха в черно и заминаха отвъд морето, за да потърсят помощ и подкрепа из всички страни, най-вече във Великия Рим. За да подтикнат хората към мъст, те носели изображение на месията, Мир Нему, целият окървавен под ударите на един арабин. Говорели: „Вижте! Този тук е Месията, а този там Мохамед, мюсюлмански пророк, който го удря до смърт!“ Развълнувани, кръстоносците се събрали, включително и жените, а онези, които не можели да отидат, платили разходите на тези, които щели да се бият вместо тях. Един от вражите пленници ми разказа, че той бил единствен син и че майка му продала дома си, за да му купи снаряжение. Религиозните и психологически подбуди на западняците бяха такива, че те бяха готови да преодолеят каквито и да са трудности, за да постигнат целите си.

Още през първите дни на септември войските на Ги получават нови и нови подкрепления. Започва битката за Акра, една от най-дългите и изтощителни битки през всички кръстоносни войни. Акра е издигната на носообразен полуостров: на юг е пристанището, на запад — морето, на север и изток — две здрави стени, сключващи прав ъгъл. Градът е двойно обсаден. Около стените, храбро бранени от мюсюлманския гарнизон, кръстоносците образуват все по-плътен обръч, но са принудени да се съобразяват с армията на Саладин зад гърба си. На първо време той се опитва да стегне врага в клещи с надеждата да го разгроми. Но бързо си дава сметка, че няма да успее. Въпреки няколкото последователни победи на мюсюлманската армия, западняците веднага компенсират загубите си. От Тир или отвъд морето, всеки нов ден им носи нови бойци.

През октомври 1189 година, докато битката за Акра бушува, Саладин получава известие от Алеп, че „кралят на алманите“, император Фридрих Барбароса се приближава към Константинопол на път за Сирия с около двеста-двеста и шестдесет хиляди войници. Султанът е сериозно разтревожен от новината, казва ни верният му Бахаеддин, който по това време се намира край него. Като имаше предвид крайната сериозност на положението, той прецени, че е необходимо да призове всички мюсюлмани за джихад и да извести халифа за развитието на събитията. Така той ме изпрати да се срещна с господарите на Синджар, Джезира, Мосул, Ирбил и да ги накарам лично да дойдат с бойците си, за да участват в джихада. След това трябваше да замина за Багдад, за да подтикна повелителя на правоверните да реагира. Така и постъпих. За да накара халифа да се събуди от летаргията си, Саладин му изпраща писмо, че папата, който живее в Рим, е наредил на западните народи да тръгнат срещу Ерусалим. В същото време Саладин изпраща послания до управниците на Северна Африка и мюсюлманска Испания, в които ги кани да се притекат на помощ на своите братя така както кръстоносците от Запада се притекоха на помощ на тези от Изтока. В целия арабски свят предизвиканото от възвръщането на Ерусалим въодушевление отстъпва място на страха. Говори се, че отмъщението на кръстоносците ще бъде ужасно, че ще настане отново истинска кървава сеч, че Свещеният град ще бъде загубен, че Сирия и Египет ще паднат заедно в ръцете на завоевателите. Но ето че още веднъж случаят — или провидението — се намесва в полза на Саладин.

След като прекосява триумфално Мала Азия през пролетта на 1190 година германският император пристига пред Кония, столицата на наследниците на Килидж Арслан, чиито порти бързо преодолява и изпраща пратеници в Антиохия да съобщят за пристигането му. Арменците от Южен Анадол са стреснати. Клирът им изпраща пратеник при Саладин с молба да ги защити срещу новото франкско нашествие. Но намесата на султана няма да бъде необходима. На 10 юни, по време на адска жега, Фридрих Барбароса се къпе в една рекичка в подножието на планината Тавър, когато, вероятно станал жертва на сърдечна криза, се удавя на едно място, уточнява Ибн ал-Атир, където водата му стигала едва до кръста. Армията му се разпръсна и господ спести на мюсюлманите злините на германците, които са измежду западняците един особено многоброен и упорит вид.

Немската опасност е по чудо отстранена, но едва след като парализира Саладин в продължение на месеци и му попречва да започне решителната битка срещу обсадителите на Акра. Положението около палестинското пристанище си остава непроменено. Въпреки големите подкрепления, притекли се на помощ на султана срещу евентуална контраофанзива, кръстоносците вече не могат да бъдат изгонени оттам. Малко по малко между обсадители и обсадени се установява определен начин на живот. Между две атаки рицари и емири се канят на трапезата и спокойно разговарят, като понякога дори се отдават заедно на игри, както разказва за това Бахаеддин:

Един ден войниците от двата лагера, уморени от боя, решиха да организират борба между децата. Две момчета излязоха от града, за да премерят сили с двама невръстни неверника. В огъня на борбата едно от мюсюлманчетата скочи върху съперника си, събори го и го хвана за гушата. Като видяха, че може да го убие, кръстоносците се приближиха към него и му казаха: „Спри! Той наистина стана твой пленник и ние ще го откупим“. Той взе два динара и го пусна.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар