// Вие четете...

Роли в живота

Да повярваш на нашественици.

„Когато свинята се наеде, обръща коритото.“

След падането на Никея везир ал-Афдал топло поздравява василевса, а три месеца преди нашествениците да превземат Антиохия натоварена с дарове египетска делегация посещава лагера на рицарите, за да им пожелае скорошна победа и да им предложи съюз. Военен от арменски произход, господарят на Кайро не изпитва никаква симпатия към турците и в това личните му чувства съвпадат с интересите на Египет. От средата на века напредването на селджуките къса територии от фатимидския халифат, така както и от византийската империя. Докато румите гледат как им се изплъзват Антиохия и Мала Азия, египтяните загубват Дамаск и Ерусалим, принадлежали им в продължение на век. Между Кайро и Константинопол, както и между ал-Афдал и Алексий, се установява здраво приятелство. Редовно се допитват един до друг, разменят сведения, кроят общи планове. Малко преди идването на западняците двамата мъже установяват с удовлетворение, че селджукската империя се разкъсва от вътрешни междуособици. Както в Мала Азия, така и в Сирия се появяват много съперничещи си държавици. Настъпил ли е час за реванш срещу турците? Не е ли време египтяни и руми да си възвърнат загубените земи? Ал-Афдал мечтае за общи действия на двете съюзнически сили и когато научава, че василевсът е получил от страните на кръстоносците голямо подкрепление от войски, той предусеща, че реваншът е близък.

Делегацията, която изпраща в Антиохия, не споменава за договор за ненападение. За везира това се разбира от само себе си. Онова, което предлага на западняците, е справедлива подялба — за тях Северна Сирия, за него Южна, т.е. Палестина, Дамаск и крайбрежните градове чак до Бейрут. Той държи да направи предложението си възможно най-рано, в момент, когато западняците все още не са сигурни в превземането на Антиохия. Убеден е, че те ще бързат да приемат.

Но странно, отговорът им е уклончив. Те искат обяснения, уточнения, особено що се отнася до бъдещата съдба на Ерусалим. Държат се, разбира се, приятелски с египетските дипломати, дори им показват отрязаните глави на триста турци, убити край Антиохия. Но отказват да сключат каквото и да е споразумение. Ал-Афдал недоумява. Нима предложението му не е реалистично, не е щедро? Да не би румите и западните им съюзници да имат сериозно намерение да завземат Ерусалим, с каквото впечатление са останали пратениците му? Нима Алексий го е излъгал?

Силният човек на Кайро все още се колебае каква политика да следва, когато през юни 1098 година до него достига вестта за падането на Антиохия, последвана три седмици по-късно от новината за унизителното поражение на Карбука. Везирът решава мигновено да действа, за да изненада и противниците, и съюзниците си. През юли, отбелязва Ибн ал-Каланиси, съобщиха, че генералисимус ал-Афдал, емир на войските, е напуснал Египет начело на многобройна армия и обсадил Ерусалим, където се намираха емирите Сокман и Илгази, синове на Орток. Той нападна града и разположи катапулти. Двамата братя турци, които властват над Ерусалим, току-що са се върнали от север, където са взели участие в злощастната експедиция на Карбука. След четири десетдневна обсада градът капитулира. Ал-Афдал се отнесе щедро към двамата емири и ги пусна на свобода заедно с приближените им.

Месеци наред събитията сякаш потвърждават правотата на господаря на Кайро. Всичко се развива така, като че ли кръстоносците, поставени пред свършен факт, са се отказали да продължат по-нататък. Поетите от фатимидския двор сякаш не намират достатъчно хвалебствени думи, за да възпеят подвига на държавника, изтръгнал Палестина от ръцете на „разколниците“ сунити. Но когато през януари 1099 година западняците поемат решително пътя си на юг, ал-Афдал е обезпокоен.

Той провожда един от доверените си хора в Константинопол, за да се допита до Алексий, който тогава, в едно известно писмо, прави трогателното признание: василевсът няма вече никакъв контрол над западняците. Колкото и невероятно да звучи, те правят каквото решат, искат да създадат собствени държави, отказват да върнат Антиохия на империята, въпреки че са се клели да го сторят, и изглеждат решени да превземат Ерусалим с всички средства. Папата ги е призовал на свещена война за освобождението на Христовия гроб и нищо не може да ги отклони от целта им. Алексий добавя, че той самият не одобрява действията им и спазва стриктно съюза си с Кайро.

Въпреки последното уточнение, ал-Афдал има впечатлението, че е попаднал в смъртоносна клопка. Самият той е от християнски произход и не му е трудно да разбере, че рицарите, които наивно и пламенно вярват в своя Бог, са решени да стигнат до края на въоръженото поклонничество. Вече съжалява, че се е хвърлил в палестинската авантюра. Нямаше ли да е по-добре да остави нашественици и турци да се бият за Ерусалим, вместо самият той да се изпречи безполезно на пътя на едни колкото смели, толкова и фанатични рицари?

Знаейки, че му е необходим цял месец, за да вдигне на крак армия, способна да се бие с западняците, той пише на Алексий и го заклева да направи всичко възможно, за да забави напредването на завоевателите. И така, през април 1099 година, по време на обсадата на Арка, василевсът им праща послание, в което ги моли да забавят тръгването си за Палестина, защото, споменава той като предлог, скоро лично ще пристигне и ще се присъедини към тях. От своя страна каирският господар изпраща нови предложения за споразумение на западняците. Освен подялбата на Сирия, той уточнява и своята политика по отношение на свещения град — стриктно съблюдавана свобода на вероизповеданията и възможност поклонниците да го посещават винаги, когато поискат, при условие, разбира се, че това ще става на малки невъоръжени групи. Отговорът на рицарите – кръстоносци е оскърбителен: „Ще отидем в Ерусалим всички заедно, в боен ред, с вдигнати копия!“

Звучи като обявяване на война. На 19 май 1099 година, преминавайки от думи към дела, нашествениците пресичат решително Нахр ел-Калб, северната граница на фатимидското владение.

Но „Кучешката река“ е фиктивна граница, защото ал-Афдал е предпочел да подсили гарнизона на Ерусалим, като изостави египетските владения по крайбрежието на собствената им съдба. Така всички приморски градове, с едно изключение, бързат да сключат мир със завоевателя.

Първият град е Бейрут, на четири часа път от Нахр ел-Калб. Жителите му изпращат делегация да пресрещне рицарите, като им обещават злато, храни и водачи при условие, че не пипат реколтата в долината. Бейрутчани добавят, че са готови да признаят властта на рицарите, в случай че последните успеят да превземат Ерусалим. Сайда, античният Сидон, реагира по друг начин. Гарнизонът извършва няколко дръзки нападения срещу нашествениците, които си отмъщават, като опустошават овощните градини и оплячкосват близките села. Това е единственият случай на съпротива. Пристанищните градове Тир и Акра, въпреки че са лесно защитими, следват примера на Бейрут. В Палестина повечето от градовете и селата са напуснати от жителите си още преди идването на завоевателите. В нито един момент нашествениците не срещат истинска съпротива и сутринта на 7 юни 1099 година жителите на Ерусалим ги виждат в далечината, долу, на хълма, близо до джамията на пророк Самуил. Почти чуват виковете им. Надвечер те вече са разпънали стан пред стените на града.

Генерал Ифтихар ад-Даула, „Гордост на държавата“, който командва египетския гарнизон, ги наблюдава, изпълнен със спокойствие, от върха на Кулата на Давид. В течение на няколко месеца той е взел всички необходими мерки, за да издържи на дълга обсада. Поправил е част от стената, пострадала предишното лято по време на похода на ал-Афдал срещу турците. Натрупал е огромни запаси от храна, за да избегне и най-малката опасност от хранителен недостиг докато чака везира, обещал да пристигне до края на юли, за да освободи града. За още по-сигурно е последвал примера на Яги Сиян и е изгонил извън града християните, способни да сътрудничат на западните си едноверци. В последните дни дори е отровил водата в близките извори и кладенци, за да не позволи на врага да ги използва. Под юнското слънце, всред безводния планински пейзаж, осеян тук-там с маслинови дръвчета, животът на обсадителите няма да бъде лек.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар