// Вие четете...

Начини на манипулиране

Да вярваш в невъзможното.

„Подкупът ще омагьоса и закона.“

През 1978 година една от главните счетоводителки погледнала часовника си, докато Артър Гарднър отправял прочувствено обръщение към подчинените си по време на Коледното тържество. Когато в стаята станало съвсем тихо, тя вдигнала поглед от ръката си и по очите на бащата на Ноа разбрала, че за нея е настъпил часът да си търси нова работа в някаква друга сфера. В следващия понеделник неписаната заповед за забрана на всякакви часовници вече влязла в сила. Само благодарение на особеното му благоволение прозорците все още съществуваха, въпреки че единствено офисите на висшия персонал имаха гледка към външния свят.

Едно от малкото правила в бизнеса, но може би най-важното, гласеше: „Най-добре свършената работа винаги остава незабележима. Ако обществото усети намесата ти, значи си се провалил“.

Един път бащата на Ноа шумно се беше похвалил, че може да превърне някои от най-ужасните масови убийци на двайсти век в модели за подражание сред миролюбивите представители на американската контра култура. И го беше постигнал – по стените висяха снимки на безброй безименни студенти, рок звезди и холивудски знаменитости, гордо носещи фланелки, на които бяха отпечатани романтичните образи на Председателя Мао и Че Гевара.

Последни в тази поредица бяха поставени няколко новосъздадени лекарства, за които впоследствие се наложи да се измислят болести. Лекарствата не бяха много по-различни от всички останали продукти – просто трябваше да се създаде нуждата за тях. Ако достатъчно често чуваш за синдрома на неспокойните крака, нищо чудно един ден и ти да се разболееш от него.

По-нататък, след рекламите на големите тютюнопроизводители, се намираше малък експонат, посветен на този истински феномен в света на пиар индустрията – лотарията. Един любопитен факт – в един от редките случаи, когато семейство Гарднър разговаряше по време на вечеря, на Ноа, тогава все още наивно хлапе, му беше хрумнал изразът, който сега стоеше поставен в рамка. Тогава за първи път баща му го беше потупал одобрително по главата. „Ако не играеш, не можеш да спечелиш“. Точно така, малкият. Също така не можеш и да летиш, ако не размахаш ръце.

Нито един техен продукт не изразяваше същността на работата им толкова добре, колкото лотарията. Рекламите и останалите трикове напомняха на нещастниците да си купят билет, но пиар компанията създаваше магията, която година след година караше хората да вярват в невъзможното. Всеки, който беше учил математика до пети клас, можеше да разобличи измамата – за да имаш петдесет процента шанс да спечелиш, трябва да си купиш билети на стойност сто милиона долара. Всички знаят това, но въпреки това продължават да мечтаят. Вземай им парите и в замяна на това всеки път им давай къс хартия и поредното разочарование, а след това – и тук беше ключът към най-важното – ги накарай всяка седмица да се редят на опашка и отново да правят същото. Ако можеш да мамиш обществото по този начин и въпреки това да спиш спокойно през нощта, значи те очаква дълга и блестяща кариера.

Разбира се, всеки един от триумфите на компанията беше поражение за някой друг. Но така стояха нещата във всеки един бизнес. Щом единият печели, значи другият губи, а понякога можеше да стане така, че да загуби всичко. Но така и трябваше да бъде. Човек можеше да пропилее целия си живот, разсъждавайки кое е правилно и кое не е.

Да вземем следния пример. Ноа имаше една приятелка в колежа, не особено близка, но все пак приятелка, която сама се определяше като прекалено състрадателна, ляво ориентирана активистка. След дипломирането си тя замина да работи за някаква организация, подпомагаща бедстващите в Африка. Не поддържаха редовна връзка, но последното й тъжно писмо беше наистина много показателно. Оказало се, че след всички усилия – официални обеди, концерти, набиране на средства по телефона – храната, дрехите и лекарствата били изпратени в бедстващата страна, но там веднага били отвлечени от силите на корумпираното временно правителство или от бунтовниците, или и от двете. С по-голямата част от сумата бил закупен един „Викинг V 58“ за едно нещастно, лишено от яхта дете, син на член на парламента. Останалите пари отишли за оръжие и боеприпаси. С тях, от своя страна, геноцидът продължил, били извършени няколко случая на масови убийства сред гладуващите мъже, жени и деца, за които помощите първоначално били предназначени.

Преди, когато беше по-млад, Ноа бързо си извличаше поука от подобни истории: не можеш да оправиш всичко на този свят, може би изобщо нищо не можеш да оправиш. Всичко е прекалено голямо, прекалено сложно. Затова по-добре, хлапе, не клати лодката. Бъди доволен от това, което имаш, не си вири главата и гледай да изиграеш козовете си по най-добрия начин. Това беше чудесно оправдание за младия човек, който твърде рано се беше отказал от високите си идеали и бе оставил течението да го отнесе в сигурното, макар и бурно пристанище на компанията на баща си. Този отговор му действаше успокояващо, стига да не се замисляше прекалено много върху въпросите.

А какво беше казала онази жена днес?

Всички вие, които се занимавате с пиар, изкарвате хляба си с лъжи.

Точно така, скъпа моя. Е, госпожице, не се правете на света вода ненапита. Ще перифразирам остроумния отговор на един от известните клиенти на фирмата ни, който каза, че всичко зависи от смисъла, който влагаме в думата лъжа, нали така? И докато проверяваш в речника какво точно означава тази дума, разлисти страниците малко по-нататък и провери преносното значение на другата дума в обвинението ти, думата хляб. Всички трябва да го изкарваме по някакъв начин и освен ако не греша, и на двамата ни плащат с едни и същи мръсни пари. Разликата е в това, че единият от нас не се самозаблуждава.

В този момент Ноа достигна до една ниша, в която зад витрина бяха изложени снимки на най-големите световни събития както в политиката, така и извън нея, в чието създаване компанията беше участвала.

Там стояха портретите на няколко президенти на САЩ, като се започне от настоящия и бъдещия и се стигне, почти без прекъсване, назад чак до Дж. Ф. Кенеди. Баща му казваше, че единствените изключения са били Джими Картър и Никсън. Първият е бил прекалено високомерен, за да приеме такъв вид помощ, а вторият – прекалено стиснат. Нямаше никакво значение дали са Републиканци, или Демократи, за реалистите в съвременната политика идеологията е само средство за постигане на целта.

Ноа беше достигнал почти до края на коридора, когато един малък непретенциозен експонат привлече вниманието му. Нямаше нито заглавие, нито описание. На безмълвния екран се въртеше едно и също видео, което показваше как медицинската сестра Найра ал Сабах дава показания пред Конгреса. Покъртителната история на това петнадесет годишно кувейтско момиче как по време на инвазията иракските войници са изхвърляли бебетата от кувьозите им, беше повтаряна отново и отново, до самото избухване на Войната в Залива през 1991 г.

Безспорно потресаваща, силно разтърсваща и напълно… измислена.

Клиентът в този случай беше една зле прикрита организация на поддръжници на нападението над Ирак, която наричаше себе си „Граждани за свободен Кувейт“. Момичето изобщо не беше медицинска сестра, а фотогеничната дъщеря на кувейтския посланик в САЩ. Показанията й бяха написани, продуцирани и режисирани от Артър Исая Гарднър, уважавания господин, който във видеото седеше точно зад нея.

Игра за победа.

Бащата на Ноа беше създал цяла империя в света на пиар бизнеса. Тя бе изградена преди всичко върху репутацията му на неумолим боец, на безжалостен наемник, готов да се бори за всяка кауза, стига хората, за които работеше, да можеха да заплатят времето и усилията му. Захващаше се с всичко, в което имаше пари, а такива възможности имаше навсякъде и в добри, и в лоши времена, стига само човек да прояви известна морална гъвкавост при подбора на клиентите си.

Огледай терена, проучи играчите, определи на коя страна си, изгради си стратегия за битката и действай. Това е играта и старият Артър Гарднър винаги играеше за победа. Търговец до мозъка на костите си, той знаеше как да създаде конфликт от всяка ситуация и след това да спечели пари от продажбата на оръжие за масова заблуда на една от двете воюващи страни, а най-често и на двете.

Отдавна вече не ставаше въпрос за кока-кола срещу пепси, псевдо либерални Демократи срещу лъже консервативни Републиканци, профсъюзи срещу работодатели, безкористните еко активисти срещу злите корпорации, петрол срещу въглища, богати срещу бедни, измислени схеми за обръщане на изборните резултати, манипулиране на пазарите и осигуряване на господството на супер елита както в страната, така и в чужбина – това бяха световните проблеми, реални или измислени, които той експлоатираше, като се започне от глобалното застудяване през седемдесетте години и се стигне до глобалното затопляне днес. В крайна сметка борбата на доброто срещу злото нямаше никакво значение, затова той изобщо не се занимаваше с нея. Войната, мирът и политиката винаги са били част от бизнеса му, защото там бяха големите пари.

Но парите сами по себе си не бяха основният му мотив. Наистина, те вече нищо не значеха. Артър Гарднър можеше да си позволи да харчи по трийсет милиона на седмица през следващите двадесет години и това нямаше да се отрази сериозно на офшорните му банкови сметки. През годините целите и стремежите му ставаха все по-големи и отдавна вече не бяха само в сферата на финансовите интереси. Днес единствено властта все още имаше притегателна сила за човек като него.

Докато вървеше, отново се сети за събранието с представителите на правителството, на което беше присъствал. Може би му отдаваше прекалено голямо значение. Много пъти през годините беше чувал баща си да произнася подобни емоционални речи. Така можеше да се продаде всичко – от печеливша кампания за място в Конгреса до нов перилен препарат на известна фирма. Независимо дали ставаше въпрос за нов, революционен избор на подсладител, или за днешното, така наречено фундаментално трансформиране на Съединените американски щати, клиентите винаги обичаха да слушат подобни високопарни речи и старецът с удоволствие изнасяше представлението.

Тези аргументи му прозвучаха достатъчно убедително, за да разсеят, поне за момента, тревогите му. Освен това, как звучеше онази стара поговорка? Не задавай въпрос, ако не искаш да чуеш отговора му. Ноа със сигурност не искаше да знае отговора. Много по-лесно бе да изпълняваш заповеди и да осребряваш чекове, ако наистина не знаеш какви са последствията от тези заповеди.

Болестта, наричана корупция.

На сцената излезе една жена. Беше около петдесет и петгодишна, имаше приятното излъчване на човек, на когото можеш да се довериш. Личеше си, че на младини е била много привлекателна, а и днес още беше красива, макар че вече бе зряла и улегнала жена. Изчака, докато шумът напълно утихна, и се приближи до микрофона.

Като ви гледам всички, събрани тук, си спомням какво Джеймс Мадисън* е казал за страната ни: „Щастливият съюз между отделните щати е чудо; Конституцията им е нещо невиждано; Примерът им е надежда за свобода по целия свят“.

* Джеймс Мадисън (1751-1836г.) – четвъртият президент на САЩ.

Приятели, в продължение на много години Съединените щати са били пример за подражание и аз ви обещавам, че те отново ще станат такъв. Но днес над нас е надвиснала заплаха за бъдещето ни, каквато не ни е грозила от дните на Революцията. Има стотици конспиративни теории, които се опитват да обяснят какво се случва със страната ни през последния век. Тази вечер виждам между нас представители на много от тези теории. Те изразиха мненията си в речи, в разговори, както и чрез лозунгите, закачени по стените. Всички ние се опитваме да си обясним едни и същи ужасяващи факти. Аз обаче се страхувам, че понякога обръщаме внимание само на симптомите, а не на болестта. Казано с прости думи, тази болест се нарича корупция. Корупцията е вирус, който винаги се носи около властта и се разпространява сред тези, чиято имунна система е отслабена от алчност и болни амбиции. Така е било откакто свят светува, затова системата ни на управление е изградена върху разделението на трите власти, като всяка е ограничена в своето поле на действие и се ръководи от принципите на здравия разум. Още от създаването на държавата ни в Конституцията е залегнала тази нова форма на управление, за да ни предпазва от болестта, която е погубвала свободата от зората на цивилизацията, от неизбежния възход на тиранията, породена от алчността и лакомията на управляващата класа. Врагът, пред който сме изправени сега, е същият враг, който винаги се е стремял да пороби свободните хора. Тази заплаха не е нова за нас. Човешката история представлява хроника на борбата на масите срещу потисничеството на малцинството. Това малцинство е винаги сред нас, то съществува във всяко поколение, изчаква удобен момент, за да излезе на преден план и да окупира властта. Томас Соуел* съвсем ясно изрази същността на борбата ни: „Основният въпрос не е кое е най-доброто, а кой ще определи кое е то.“ Не е необходимо да си изграждате конспиративна теория, за да си обясните ставащото днес около нас. Управляващата класа съвсем ясно и категорично е написала и публикувала плановете и историята си.

* Томас Соуел (1930 г.) – американски икономист, философ, политически коментатор и социален критик.

Заглавието на този труд е „Трагедия и Надежда“. В неговите почти хиляда и четиристотин страници е разказана историята и са определени крайните цели на врага ни. Знаем, че тази книга казва истината, защото не е художествена измислица, сътворена от някой от нас. В тази книга фактите са изложени спокойно и разумно от учен и историк, който е вътре в нещата, който изцяло подкрепя целите на управляващия елит и е ментор на някои от президентите. Между другото името му е Карол Куигли.

Един мъж зад нея взе голямата книга от ръката й и й подаде една стара, тънка книжка, която тя показа на всички.

Ако онова беше историята им, то това е ранен пример за плановете им на действие. „Обещание за американски начин на живот“ от Хърбърт Кроли* била е издадена за пръв път през 1909 година, преди началото на големия упадък. Авторът й е привърженик на така наречения „Нов национализъм“. Огромно правителство, много министерства, мащабни програми, държава – майка с право на конфискация и правораздаване, контролиращо всички аспекти на живота ни. Той е бил убеден, че в новата Индустриална епоха хората просто не могат да се самоуправляват така, както добронамерените, но заблудени основатели на държавата ни са предвидили в Конституцията. В края на живота си, когато вижда до какво води процесът, чието начало е поставил, Кроли се отрича от произведението на живота си. Но трудовете му продължават да живеят и да оказват влияние върху всички фундаментални промени. Тези промени са предизвикани от така нареченото „Прогресивно движение“ през първата половина на двайсети век, като се започне от създаването на Федералния резерв и данъка върху общия доход и се стигне до спиралата на нарастващия дълг и пълната зависимост, чието начало е поставено от Новия курс на Рузвелт.

* Хърбърт Кроли (1869-1930г.) – американски философ, редактор, лидер на „Прогресивно движение“.

Тя остави книгата на масата и заговори съвсем бавно и ясно.

Но Хърбърт Кроли не е бил лош човек. Той е искал по-добър живот за хората в тази държава. Изложил е идеите си как да се постигне това и е имал пълното право да го направи. Днес в Америка има множество мнения, движения и програми, които радикално се различават от нашите. Дори и ние, които сме се събрали тук, имаме различия помежду си и това е съвсем нормално. Лошото идва тогава, когато корумпираният елит започне да си присвоява добрите намерения и да ги изопачава в своя полза, когато тези, които ние сме избрали с гласа си, започнат да работят не за наше добро, а за собствената си изгода. Това се случва и днес. Управляват ни хора, които в името на собствената си изгода са готови да заменят равенството пред закона с правораздаване според социалния статус, да изтъргуват свободата на индивида за всемогъщо, всезнаещо централизирано правителство, да отхвърлят великата съзидателна инициатива на американския гражданин, на която се крепи нацията ни, в полза на общество от две класи, при което елитът управлява, а всичко останало се е превърнало в безформена, подчинена, задлъжняла сива маса. Всичко това е резултат на корупцията, която оставихме да се вихри прекалено дълго време.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар