// Вие четете...

Роли в живота

Да вкараш вълка в кошарата.

„Хората на драго сърце вярват в това, което желаят.“

През февруари 1099 година цитаделата се превръща за няколко дни в главна квартира на рицарската кръстоносна армия. В нея може да бъде видяно смайващо зрелище. От всички съседни градове и дори от някои села пристигат делегации, водещи след себе си мулета, натоварени със злато, платове, храни. Политическата раздробеност на Сирия е такава, че и най-малкото градче се държи като независимо емирство. Всеки съзнава, че може да разчита единствено на собствените си сили, за да се защити и да преговаря със завоевателите. Никой княз, никой кадия, никой първенец не може да направи и най-малкия опит за съпротива, без да изложи на опасност цялата си общност. Така че всеки оставя настрани патриотичните си чувства и отива, с престорена усмивка, да поднесе дарове и почитания. Ръката, която не можеш да пречупиш, целуни и моли Бога той да я пречупи, казва една местна пословица.

Именно тази примиренческа мъдрост диктува и поведението на емир Джанах ад-Даула, господар на град Хомс. Само седем месеца преди това известният с храбростта си воин е бил най-верният съюзник на атабек Карбука. Ибн ал-Атир уточнява, че Джанах ад-Даула беше последният, който избяга при Антиохия. Но вече не е време за воинско или верско усърдие и емирът се показва особено внимателен спрямо Сен-Жил, комуто поднася, освен обичайните дарове, и голям брой коне, защото — уточняват със сладникав глас посланиците от Хомс — Джанах ад-Даула е научил, че рицарите имат нужда от коне.

От всички делегации, преминали през огромните голи зали на Хосн ел-Акрад, най-щедра е тази от Триполи. Изваждайки една по една прекрасните скъпоценности, излезли изпод ръцете на еврейски майстори – занаятчии от града, посланиците пожелават на кръстоносците добре дошли от името на най-уважавания княз по сирийското крайбрежие, кадията Джалал ел-Мулк. Той принадлежи на рода Бану Амар, превърнал Триполи в перлата на Арабския Изток. В никакъв случай не става въпрос за някой от безбройните военни кланове, завоювали земята си със силата на оръжието, а за династия от учени хора, чийто основател бил магистрат, кадия, титла, запазена от владетелите на града.

Когато западняците приближават, Триполи и околността живеят, благодарение на мъдростта на кадиите, във век на мир и благоденствие, за което съседите им завиждат. Гордост за жителите на града е огромният „дом на знанието“, Дар-ел-Илм, приютил библиотека със сто хиляди тома — една от най-големите за времето си. Градът е заобиколен от полета с маслинови дръвчета, рожкови, захарна тръстика и най-различни овощни насаждения, даващи изобилна реколта. Пристанището се радва на оживена търговия.

Именно богатството на града става причина за първите неприятности с нашествениците. В посланието, което изпраща в Хосн ел-Акрад, Джалал ел-Мулк кани Сен-Жил да изпрати делегация в Триполи, за да бъде сключен съюз. Непростима грешка. Западните емисари са до такава степен впечатлени от градините, дворците, пристанището и златарския сук, че вече не чуват предложенията на кадията. Мислят все повече за онова, което биха могли да плячкосат, ако превземат града. И по всичко изглежда, че още със завръщането си при своя главатар са направили всичко възможно да разпалят алчността му. Джалал ал-Мулк, който наивно очаква отговора на Сен-Жил на предложението си за съюз, е доста изненадан, когато научава, че на 14 февруари кръстоносците са обсадили Арка, вторият по големина град в княжество Триполи. Не само разочарован, но и ужасен, той вярва, че действията на нашествениците са само първа крачка към превземането на собствената му столица. Как да не си спомни за съдбата на Антиохия? Джалал ал-Мулк вече се вижда на мястото на нещастния Яги Сиян, препускащ позорно към смъртта или към забравата. В Триполи се запасяват с храни в очакване на дълга обсада. Жителите се питат с тревога колко ли време завоевателите ще се бавят пред Арка. Всеки отминал ден носи неочаквана отсрочка.

Минава февруари, минават март и април. Както всяка година, уханията на цъфналите овощни градини обгръщат Триполи. Времето изглежда още по-хубаво, тъй като новините са утешителни: кръстоносците все още не са успели да превземат Арка, чиито бранители са не по-малко учудени от самите обсадители. Вярно е, че крепостните стени са яки, но не по-яки от стените на други градове, превзети от франките. Силата на Арка идва от факта, че от първия миг на битката жителите й са убедени, че дори един единствен пробив да бъде направен, всички ще бъдат изклани подобно на братята им от Маарра или Антиохия. Ден и нощ те бдят, отблъскват атаките, възпират и най-малкия опит да се проникне. Накрая завоевателите се уморяват. До обсадения град достига шумът от кавгите им. На 13 май 1099 година те вдигат своя лагер и се отдалечават с наведени глави. След тримесечна изтощителна борба упоритостта на защитниците е възнаградена. Арка ликува.

Западняците поемат отново пътя си на юг. Минават пред Триполи обезпокоително бавно. Джалал ел-Мулк, който знае, че са раздразнени, бърза да им изпрати най-добрите си пожелания за добър път. Погрижва се да прибави към тях и храни, злато, няколко коня, както и водачи, които да ги преведат по тесния крайбрежен път, водещ към Бейрут. Скоро към придружителите от Триполи се присъединяват и християни маронити, живеещи в ливанските планини, които, подобно на мюсюлманските емири, предлагат своята помощ на западните воини.

Без повече да се занимават с владенията на рода Бану Амар, между които Джбейл, античният Библос, завоевателите достигат до Нахр ел-Калб, „Кучешката река“.

Преминавайки я, те влизат във война с Египет, фатимидския халифат.

Най-влиятелният човек в Кайро, могъщият и снажен везир ал-Афдал Шахиншах, не скрива задоволството си, когато през април 1097 година пратеници на Алексий Комнин идват да му съобщят за пристигането на множество рицари в Константинопол и за началото на офанзивата им в Мала Азия. Ал-Афдал, „Най-добрият“, тридесет и пет годишен, бивш роб, управляващ еднолично седем милионния египетски народ, предава на императора пожеланията си за успех и поисква да бъде информиран, в качеството си на приятел, за напредването на експедицията:

Някои говорят, че когато господарите на Египет видели разширяването на селджукската империя, били обхванати от такъв страх, че поискали от западняците да тръгнат срещу Сирия и да създадат буфер между тях и мюсюлманите. Само Бог знае истината.

Особеното обяснение, дадено от Ибн ал-Атир за началото на западното нашествие, говори красноречиво за разделението, което царува всред мюсюлманския свят между сунити, считащи себе си за потомци на Багдадския абасидски халифат, и шиити, припознаващи Каирския фатимидски халифат. Схизмата, датираща от VII век и свързана с конфликт в рода на Пророка, е била винаги източник на ожесточени борби между мюсюлманите. Дори за държавници като Саладин, борбата срещу шиитите ще изглежда толкова важна, колкото и войната срещу западняците. „Разколниците“ са редовно обвинявани за всички злини, които сполетяват исляма, и нищо чудно, че дори самото западно нашествие се приписва на техните интриги. Но даже повикването на кръстоносците от Фатимидите да е напълно измислено, то радостта на каирските управници при пристигането на западните воини е напълно истинска.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар