// Вие четете...

Начини на манипулиране

Гражданина от село Миндя.

„И от колиба може да излезе велик мъж.“

Директорът на ЦСП Евгений Дайнов се представя като „гражданин на село Миндя, който избира ректора на Оксфордския университет“. Действително неговият постоянен адрес е в това малко село от 320 души, разположено далеч от столицата. „Синият шаман“ на българския преход е поласкан от прякорите („Евгений от Миндя“, „графът на Миндя“ или „барон дьо Миндя“), които му се приписват след многобройните му публикации и изказвания в медиите относно опита му в това село, в което е наследил семейна къща. „В един момент той беше побеснял срещу интелектуалците от столицата, наричаше ги стерилни, защото не познават истинския живот. Не преставаше да дава примери от своята миндьоска епопея“.

Така често подиграваният мит за „Евгени дьо Миндя“ се превръща в един от важните щрихи на публичния образ на анализаторите на мозъчните тръстове, които от време на време, най-често в неформални ситуации, смесват западен и ориенталски дискурс:

Ела да си поговорим на ракийка и салатка, защото във Франция тези съществени неща се забравят… Тези западняци имат смалени мозъци, но понякога успяваме да ги вкараме в нашия режим, когато идват тук, и изглежда, че им харесва… (експерт в ИРМИ).

Мотивът с ракийката и салатката, символи на традиционния начин на живот и на балканската и ориенталската безгрижност, се среща и в разговорите с Евгений Дайнов, който описва живота си на селянин, говорейки за подготвянето на бурканите с плодове и зеленчуци, друга тема на традиционното българско общество, което самият той критикува неведнъж като символ на аполитично и затворено в частното съществуване общество:

Пребивавам в Миндя най-малко един или два месеца в годината… Обожавам да ставам в осем сутринта. В София ми е трудно да ставам толкова рано, докато селяните в тоя час вече са в движение и нямаш избор. Щом изпратят животните на паша, отиваме в кръчмата и започваме с мастичката още от сутринта… През деня работя по двора, оправям къщата… Тази година направих също серия туршии като всички, а и конфитюри… Винаги се намира нещо да правиш. Следобед си почивам. Вечер идват ракийката и салатката. Приспособявам се напълно… Но не отивам там само заради dolce vita. Опитвам се също да помагам на хората, да давам пример на хората как могат да се организират, за да имат по-добър живот… Тези ботуши, които виждате, са ботушите ми за града, но имам също и ботуши за село, с които се превръщам в гражданин на Миндя… Разхождам се из цялата българска провинция. Учим хората как да се събират, как да бъдат солидарни, да вземат съдбата си в собствените си ръце. Създаваме малки островчета в цялата страна. Избираме хора за проекти. Това, което на практика правим, е да им показваме как без връзки, само чрез частна инициатива, може да добиеш много неща, да участваш в управлението…

Като всеки бивш студент на Оксфорд, Е. Дайнов е член на Генералния съвет на университета. Все пак той подчертава, че тази привилегия е една изключителна и престижна титла за него.

Евгений Дайнов заедно с депутатката Марияна Костадинова създават първата не правителствена организация в Миндя, която има за цел да работи за „екологичната защита и европейското бъдеще“ на селото. Привилегированите позиции на анализатора в системата за подпомагане на демокрацията правят така, че селото да привлече финансиране от фондация „Отворено общество“, както и от други донори, за серия от проекти, сред които най-големият е създаването на туристически и екологичен оазис около река Веселина, която е вкарана отново в старото си корито.

Миндя се превръща в символ на селското гражданство. По време на политическата криза от януари и февруари 1997 г. гражданите му „блокират пътя към град Елена“ и участват по свой начин в „народното въстание“. Година и половина по-рано пък тази „малка крепост на демокрацията“ участва активно в първите предварителни избори, които посочват кандидата на СДС за президентските избори през 1996 г. Статията в списание „Insider“ подчертава щриха на истинска демокрация отдолу: един от селяните, цитиран от вестника, чийто главен редактор е самият Евгений Дайнов, коментира: „Да, по-добре е ние да избираме, вместо някой отгоре, когото не познаваме“.

В работния документ на проекта на ЦСП „Гражданско участие в публичните политики и локалното развитие“ селото Миндя се превръща в парадигма за успеха на традиционния модел на самоуправление чрез инициативата на гражданите, без НПО и без чуждестранна помощ. В анализа се цитират много практики от XIX в., които селото е успяло да възобнови. В читалището, традиционната форма на български културен център, се помещава „първият Интернет клуб в Северна България“. През 2001 г. се създава Селско настоятелство, което започва преговори по много проекти за развитие. Документът заключава, че „опитът на селото може да ни научи как да постигнем желаното гражданско общество, мобилизирайки съществуващата традиция“. Ето как селският, пред модерен архаизъм е превърнат (от един от най-яростните му критици) в утопия на пряката демокрация и на управляемостта, упражнявани в културен контекст, навлезнал директно в пост модерността.

Шотландката Анна Карлслайд е избрана за член на Съвета на директорите на не правителствената организация, която Евгений Дайнов е създал на място. Тя представя в него петдесетте чуждестранни семейства, основно пенсионери, които в последните години са си купили къщи в селото. Според Е. Дайнов присъствието на граждани, дошли от Великобритания, Германия и Испания, доказва, че селото се намира в пост модерната ера: традиционният начин на живот се съчетава с практиките на глобализацията.

Мотиви от този селски, провинциален и балкански романтизъм могат да бъдат открити също в дискурса на други столични мозъчни тръстове, които ръководят проекти в малки градове и села в България – нещо, което на жаргона на помощта за демокрацията се нарича capacity building или NGO building. Тази работа им дава легитимността на „познавачи“, а и на „създатели“ на реалността на локалните НПО.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар