// Вие четете...

Чувства и власт

Големия враг на арабския свят — Запада.

„Войната руши това, което мирът създава.“

„Първата цивилизационна война“ — така нарече войната в Персийския залив изтъкнатият марокански учен Махди Ел-манджра още когато тя бе в разгара си. Тя обаче е втората.

Първата бе Съветско – афганистанската война от 1979–1989 г. И двете започнаха като неприкрита инвазия на една държава на територията на друга, но се превърнаха в цивилизационни войни и до голяма степен бяха предефинирани като такива. Всъщност това са войни на прехода към една епоха, доминирана от етнически конфликт, и същевременно войни по линията на разлома между групи от различни цивилизации.

Войната в Афганистан започна като опит на Съветския съюз да задържи на власт свой сателитен режим. Превърна се в Студена война, когато Съединените щати реагираха енергично и организираха, финансираха и екипираха афганските бунтовници, съпротивляващи се срещу съветските сили. За американците съветското поражение бе оправдание на доктрината на Рейгън за подкрепяне на въоръжена съпротива срещу комунистическите режими и ласкаещо самочувствието им поражение на съветските сили, сравнимо с унижението, понесено от Съединените щати във Виетнам. Освен това то бе поражение, което отекна силно в съветското общество и в неговите политически институции и в значителна степен допринесе за разпадането на съветската империя. От гледна точка на американците и най-общо на западните страни Афганистан беше окончателната, решаващата победа, своеобразно Ватерло на Студената война.

За тези, които се сражаваха срещу съветските войски обаче, Афганистанската война бе нещо съвсем друго. Това е „първата успешна съпротива срещу чужда сила“, отбелязва един западен изследовател, „основаваща се не на националистически или на социалистически принципи“, а на принципите на исляма, който водеше своя джихад. Това даде мощен стимул на ислямската самоувереност и сила. Въздействието на войната върху ислямския свят може да се сравни с въздействието върху азиатския свят на поражението на Русия от Япония през 1905 г. Това, което Западът разглежда като победа на свободния свят, мюсюлманите разглеждат като победа на исляма.

Американските долари и ракети бяха абсолютно необходими за поражението на Съветския съюз. Не по-малко важно обаче се оказа колективното усилие на исляма, включващо най-различни държави и групи в надпревара да сразят съветските войски и да постигнат победа в името на собствените си интереси. Мюсюлманската финансова подкрепа за войната дойде преди всичко от Саудитска Арабия. Между 1984 г. и 1986 г. тази страна предостави 525 милиона долара на бунтовниците; през 1989 г. тя осигури 61% от общо 715 милиона, или 436 милиона, като останалата част дойде от Съединените щати. През 1993 г. саудитците предоставиха 193 милиона долара на правителството на Афганистан. Общата сума, изразходвана от Саудитска Арабия в хода на войната, възлиза най-малко на 3 милиарда долара, докато САЩ изразходваха за тази цел 3,3 милиарда долара. Във войната взеха участие около 25 000 доброволци от други ислямски, предимно арабски страни. Набирани най-често в Йордания, тези доброволци бяха обучавани от пакистанските разузнавателни служби. Освен това Пакистан осигури изключително важната външна база за съпротивата, както и логистична и друга подкрепа. В допълнение към това Пакистан бе и посредник за опериране с американските пари, като целенасочено разпредели 75% от тези средства сред по-изявените ислямски фундаменталистки групи, а 50% от тях получи екстремистката сунитска фундаменталистка фракция на Гулбудин Хекматиар. Макар да се сражаваха срещу съветски войски, арабските участници във войната бяха предимно антизападно настроени и хулеха западните агенции за хуманитарна помощ като неморални и пагубни за исляма. В крайна сметка Съветският съюз бе съкрушен от три фактора, срещу които той не можеше да се противопостави ефикасно: американската технология, парите на Саудитска Арабия и мюсюлманската демография и страст.

Войната остави след себе си една комплицирана коалиция от ислямистки организации, решени да защитават правата вяра от не мюсюлманските сили. Освен това в наследство останаха опитни бойци, лагери, полигони за обучение и логистични съоръжения, добре разработена транс ислямска мрежа от лични и организационни връзки, значително количество оръжия, включително между 300 и 500 безстопанствени ракети „Стингър“, и, най-важното, завладяващо чувство на сила и самоувереност от постигнатото и неудържимо желание да се върви към нови победи. Висш американски държавен служител заяви през 1994 г.: „Акредитивите на джихада, религиозни и политически, са несъмнени. Те победиха една от двете световни свръхсили и сега се насочват към втората.“

Афганистанската война се превърна в цивилизационна, защото мюсюлманите по целия свят я приемаха за такава и се сплотиха срещу Съветския съюз. Войната в Персийския залив се превърна в цивилизационна война, защото Западът извърши военна интервенция в мюсюлмански конфликт, като западните държави в по-голямата си част подкрепиха тази интервенция, а мюсюлманите от цял свят я възприеха като война срещу себе си и се сплотиха срещу това, което от тяхна гледна точка е поредна проява на западния империализъм.

Арабските и мюсюлманските правителства бяха първоначално разделени по отношение на войната. Хюсеин наруши свещеността на границите и през август 1990 г. страните от Арабската лига гласуваха със значително мнозинство (четиринадесет гласа „за“, два „против“ и пет „въздържали се“) за осъждане на неговите действия. Египет и Сирия се съгласиха да влязат със значителни военни сили в организираната от Съединените щати антииракска коалиция, а участието на Пакистан, Мароко и Бангладеш бе по-незначително. Турция затвори преминаващия през нейната територия газопровод от Ирак до Средиземно море и предостави на коалицията военновъздушните си бази. В замяна на тези свои действия Турция изяви още по-силни претенции за членство в Европейския съюз; Пакистан и Мароко потвърдиха тясното си сътрудничество със Саудитска Арабия; външният дълг на Египет бе опростен, а Сирия получи Ливан. За разлика от тези страни правителствата на Иран, Йордания, Либия, Мавритания, Йемен, Судан и Тунис, както и организации от рода на Организацията за освобождение на Палестина, Хамас и Фронта за независимост на Палестина, независимо от финансовите помощи получавани от Саудитска Арабия, подкрепиха Ирак и осъдиха западната интервенция. Други мюсюлмански правителства като това на Индонезия заеха компромисни позиции или се опитаха да избегнат вземането на страна в конфликта.

Докато първоначално мюсюлманските правителства бяха разделени, общественото мнение в арабския и мюсюлманския свят бе от самото начало категорично антизападно настроено. Един американски наблюдател съобщава след посещения в Йемен, Сирия, Египет, Йордания и Саудитска Арабия три дни след нахлуването в Кувейт: „Арабският свят… кипи от възмущение срещу Съединените щати и едва успява да прикрие ликуването си от перспективата един арабски лидер да се окаже достатъчно смел, опълчвайки се срещу най-голямата сила в света.“ Милиони мюсюлмани от Мароко до Китай застанаха зад Саддам Хюсеин и го обявиха за „мюсюлмански герой“. Парадоксът на демокрацията бе „най-големият парадокс в този конфликт“: подкрепата за Саддам Хюсеин бе изключително „пламенна и повсеместна“ в тези арабски страни, в които политиката е по-отворена и свободата на словото е по-малко ограничена. В Мароко, Пакистан, Йордания, Индонезия и други страни многочислени демонстрации осъждаха Запада и политически лидери като крал Хасан, Беназир Бхуто и Сухарто, които бяха обявени за лакей на Запада. Опозиция срещу коалицията бе демонстрирана дори в Сирия, където „граждани от всички слоеве на населението се противопоставиха срещу присъствието на чужди сили в Персийския залив“. 75% от 100-милионното мюсюлманско население на Индия обвиниха Съединените щати за войната, а 171 милиона мюсюлмани в Индонезия бяха „почти единодушно“ против военните действия на САЩ в Персийския залив. Арабските интелектуалци се присъединиха към общото настроение и потърсиха изтънчени основания да пренебрегнат зверствата на Саддам и да осъдят западната интервенция.

Арабите и другите мюсюлмани като цяло бяха съгласни, че Саддам Хюсеин сигурно е кървав тиранин, но поддържаха: „Той си е наш кървав тиранин.“ Според тях военната агресия в Кувейт е семеен проблем, който трябва да се уреди по домашному, а тези, които се намесват в името на някаква абстрактна теория за международна справедливост, правят това, за да защитават собствените си егоистични интереси и да държат арабите в подчинение. Арабските интелектуалци, твърди едно изследване, „презират иракския режим и се възмущават от неговата жестокост и авторитарност, но го разглеждат като център на съпротивата срещу големия враг на арабския свят — Запада.“ Те „определят арабския свят в противоположност на Запада“. „Това, което върши Саддам, е осъдително — заявява един палестински професор, — но ние не можем да виним Ирак, че се противопоставя на западната военна интервенция.“ Мюсюлманите на Запад и навсякъде по света осъдиха присъствието на не мюсюлмански войски в Саудитска Арабия и това, че те „оскверняват“ светите мюсюлмански места. Преобладаващото отношение, накратко казано, може да бъде изразено по следния начин: Саддам нямаше право да нахлува в Кувейт, но Западът допусна още по-голямата грешка да се намеси, поради което Саддам има право да се сражава със Запада, а ние имаме право да го поддържаме.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар