// Вие четете...

Начини на манипулиране

Глобална България – новото дясно с лидер Бойко Борисов.

„Господарите с правдата не се познават.“

Кой публичен дискурс оспорва ролята на експертите? От 2001 г. популисткият дискурс се налага в публичното пространство като национална алтернатива на този на „компрадорската буржоазия“ на експертите, особено чрез нови политически партии като „Атака“ и кръга „Нова Зора“.

Ако преди идването на власт на Симеон през 2001 г. медиите противопоставяха „синия етнос“ на „червения етнос“ (Л. Деянова) в рамките на двуполюсната конфронтация, имаща за залог политическия и геостратегическия проект на нацията, то след 2001 г. (период, в който се появяват „червени“ мозъчни тръстове, финансирани от „Отворено общество“ и от други международни организации), политическите елити и експертите изведнъж се оказаха в общ лагер, оспорвани от новата форма на популисткото слово, която не се идентифицира нито със СДС, нито с БСП.

Както и в други страни от Централна и Източна Европа, и в България се появяват форми на оспорване на политическите елити и на всички видове експерти, определени като „врагове на народа“, „агенти на мултинационалните компании и на американския военнопромишлен комплекс“, които са използвали парадигмата на прехода, за да измамят и ограбят народа. Става дума за отричане на системата и на политическото по принцип, а единствената алтернатива, предложена в замяна, е „връщането към изворите“, преоткриването на нацията и на загубената слава.

Вестник „Атака“ и телевизията СКАТ са двете медии на популистката и националистическа партия „Атака“, която успява да влезе в парламента след изборите през 2005 г. Кампанията на партията си служи с разкриването на механизмите на „атлантическия и европейския заговор“, чиито посредници са официалните експерти на мозъчни тръстове и политическата каста на партиите във властта. Един от лайтмотивите на речите на членовете на „Атака“ е политико-медийният заговор, който маргинализира всеки опит за патриотично слово. Представям един откъс от статията на Тодор Тонкин, „Вестници на прехода или преходни вестници?“, публикувана във в-к „Атака“ (17 октомври 2005 г.):

Ще се съгласиш, драги читателю, че българските национални всекидневници си приличат. Особено в последните години. Новините в тях са едни и същи, писани сякаш под индиго, едни и същи са и т.нар. политолози и външни автори, които дефилират по страниците им. Интервюират се едни и същи хора. Случва се даже в един ден в 2–3 вестника една личност да облъчва читателите с прозренията си. Което не пречи на другия ден въпросната персона да гастролира в друг вестник. Често пъти и заглавията са едни и същи…

По този начин станалите много популярни медии на партията „Атака“ претендират за ролята на единствен алтернативен източник на истините за прехода, които дотогава са били скрити от народа: изпълнената със злоупотреби приватизация, чиито дивиденти са поделени между синия елит, червения елит и международните банки, продаването на националното богатство на мултинационалните фирми, които пълнят джобовете на няколко богоизбрани, несправедливото затваряне на реакторите в АЕЦ „Козлодуй“, европейската перспектива като опит за изтриване на българския народ и т.н. Тези „разкрития“ обаче понякога се свързват с антисемитски и расистки дискурс, който поставя алтернативата на системата в полето на деструктивния и негативен популизъм и в крайна сметка премахва възможността за провеждането на същински политически дискусии в полето на демокрацията. Важно е да се отбележи, че телевизия СКАТ е станала известна много преди да бъде създадена партията, която се е възползвала от публичното влияние на тази медия. Лидерът на партията, Волен Сидеров, е бил един от известните журналисти на тази телевизионна програма.

Същото оспорване на елитите и на експертите откриваме и на страниците на вестника на кръга на бившите комунисти и настоящи леви националисти „Нова Зора“, който, някои от Софийския университет, определят като „медията на старите динозаври – професори по икономика и социални науки, близки до бившите тайни служби на българската комунистическа държава“. През 2005 г. главният редактор на вестника, Минчо Минчев, създава Народна и националистическа партия, отделяйки се от „Атака“, която същата година успява да влезе в парламента.

„Нова Зора“ е типичен пример за маргинализирането и радикализирането на лявата критика, която говори в името на „националния интерес“, заплашен от „либералния заговор на глобализацията“: дискурс, който е премахнат от официалната реторика на БСП след 2001 г. Нека видим откъс от статията на Румен Воденичаров, който говори за „троянските коне“, наложили новия световен ред в България, особено чрез „Отворено общество“ и експертите на мозъчни тръстове:

Националната държава трябва да бъде потъпкана в името на новия световен ред, ръководен от една световна сила и от глобално и световно правителство, невидимо с просто око. Всичко се извършва с моркова на парите (разпределяни от хора като Джордж Сорос, от МВФ, Световната банка и т.н.) или с пръчката на НАТО, т.е. армията на САЩ… Морковът го дават на троянските коне и на правителствата, съставени от троянски коне… Така започна отглеждането на троянски коне. В големите български градове бяха създадени клонове на фондация „Сорос“. Подчиниха уважавани граждани и творци с долари. Обаче този, който плаща, поръчва музиката, и няма какво да се направи.

В „Отворено общество“ думата „национализъм“ (т.е. патриотизъм) е равна на фашизъм и дори на антисемитизъм. Хората на Сорос са заели ключовите постове не само в Министерство на икономиката, но и там, където се формират съзнанието и гражданската визия на младото поколение. Сутрин мозъците се промиват от Г. Коритаров по БиТиВи, вечер ги изплакват с предаванията „Актуално“ и „Шоуто на Слави“… Финансирането на няколко института, носещи гръмогласни имена, заслужава специално изследване: на първо място Център за изкуствата „Сорос“. После чрез преобразувания, преливания и възраждания IMRI на добре известната Антонина Желязкова, ИПИ на Красен Станчев, ЦИД на Огнян Шентов, ЦЛС на Иван Кръстев и Деян Кюранов, Хелзинкския комитет на Красимир Кънев, ИРМИ на Огнян Минчев, Института на Ахмед Доган, ЦСП на професора (без да е бил доцент) Евгений Дайнов… Половината от пипалата на холдинга на титана на социологическата мисъл А. Райчев също се подхранват от дълбокия джоб на Дж. Сорос. В списъка следват други мозъчни тръстове като Европейския институт, ЦИР и т.н. Тези добре нахранени безотечественици са постоянни гости на националната телевизия, БиТиВи, Radio Free Europe…

На радикалните хипотези на Р. Воденичаров не им липсват реални основания. Поради много маргинализираната националистическа позиция на „Нова Зора“ обаче те спомагат повече за затварянето в гето на критиката спрямо класата на експертите, която автоматично се причислява към жанра „теория на конспирацията“. Проблемите, които те повдигат – създаване на интелектуални и експертни мрежи, които обслужват съвсем конкретни икономически интереси – така и не получават публичен отговор от страна на експертите. И докато авторите на „Нова Зора“ обвиняват „анализаторите“, че участват в конспирацията на капиталистическите и милитаристките сили, водени от Съединените щати, експертите обвиняват авторите на „Нова Зора“, че са поддържани и финансирани от антидемократични икономически и политически сили или, че са „хора, които са си загубили ума, защото се чувстват големите губещи от прехода“.

На 27 януари 2006 г. обаче в една статия във в-к „Култура“ директорът на ЦЛС Иван Кръстев, правейки анализ на „края на либералното десетилетие“ признава, че теорията на конспирацията не е чист фантазъм:

Традиционните политически преданости са мъртви, вече няма дясно и ляво, няма и консерватори и социалисти, има само „ние“ и „те“. Теорията на конспирацията на елитите е единствената влиятелна политически доктрина и тя е всесилна, защото е вярна.

Дали това заявление е подготовка за рециклирането на либерализма в популистката реторика? Отговорът на този въпрос идва от асоциацията „Глобална България“, и от 2001 г. насетне Иван Кръстев подготвя терена на новото дясно – това на лидера Бойко Борисов.

Приоритети в развитие, 1990–2008. Помощта на USAID за НПО и за българските мозъчни тръстове не е описана отделно в архивите на организацията, защото е част от различни програми, както и от общата помощ за гражданското общество. Ето как К.К. описва развитието на тази помощ през периода 1990–2008:

Когато стъпихме в България в началото на деветдесетте, до 1995 г. искахме да подпомогнем появата на организации, които могат да служат като коректив на властта. Такъв беше случаят с ЦИД, а по-късно с ИПИ, ЦИР, ЦСП, ИРМИ, АКСЕС и други, които освен това бяха поддържани и от Джордж Сорос. После, между 1995 и 1998 г., помощта за гражданското общество беше канализирана чрез програмата „Democracy Network I“, която имаше за цел създаването на устойчиво и независимо от правителството гражданско общество. Разпределихме огромно количество institutional grants, за да създадем или за да подкрепим НПО, мисля, че общо повече от 400… Според отчета на програмата „Dem Net II“, през периода 1995–1998 г. приоритет е бил даван на НПО, работещи в областта на публичната политика и законодателството, т.е. на мозъчните тръстове.

Бяха времена. Социалистическото правителство на Жан Виденов беше по-скоро враждебно спрямо НПО. През този период финансирането на НПО и мозъчни тръстове се обсъждаше за всеки отделен случай, докато после с „Dem Net II“ (1998–2002) трябваше да консолидираме сектора по по-организиран и ефективен начин. Това е идеята за cost effectivness.

До днес продължаваме да финансираме систематично проектите на някои мозъчни тръстове като ЦИД. От десет години насам финансираме доклада им за състоянието на корупционните практики. Мисля, че много сме помогнали за създаването на институционална основа на ЦИД.

Очертават се четири основни периода на помощта на USAID, отговарящи ясно на политическото развитие на страната:

1. 1990–1995 г.: организацията финансира, както това прави и „Отворено общество“, известен брой НПО и мозъчни тръстове с цел да се организират, формират и подсилят тези от тях, които ще подпомагат опозицията начело със СДС.

2. 1995–1998 г.: помощта вече е структурирана в рамките на определена програма („Democracy Network I“), която спомага за стабилизирането на някои мозъчни тръстове и за създаването на други, служещи като съпротивителна сила срещу социалистическото правителство на Жан Виденов. Въпреки по-стриктната организационна рамка, помощта продължава да функционира „за всеки отделен случай“ и много често да се дава под формата на institutional grants, т.е. като бюджет, който не е свързан с реализацията на конкретен проект. Когато СДС идва на власт през 1997 г., стабилното функциониране на десетина мощни мозъчни тръстове позволява промяна на начина на функциониране на помощта. Тя вече цели създаването на мрежи от локални НПО, координирани от мозъчни тръстове, които вече имат нужната подготовка и капацитет да образуват организации-партньори.

3. 1998–2002 г.: третият период на помощта („Democracy Network II“), USAID намалява значително дела на institutional grants и финансира някои мозъчни тръстове в рамката на конкретни програми и цели. Това развитие не пречи на организацията да продължи да финансира и постоянни продукти, като например годишния доклад на ЦИД в областта на борбата против корупцията.

4. След 2002 г.: USAID подготвя оттеглянето си, като същевременно продължава да финансира проекти на някои мозъчни тръстове основно за да подпомогне преструктурирането на дейността им и насочването й към области, финансирани от Европейския съюз.

Според К.К. развитието на начина на даване на помощ от страна на USAID отговаря и на предизвикателството мозъчни тръстове и НПО да бъдат направени по-ефикасни и независими: по-малко supply driven (чиито проекти отговарят на офертата на донорите) и повече demand driven (чиито проекти отговарят на търсенето на местното общество). Както се подчертава в програмата „Dem Net II“, стратегията на донорите трябва да цели „увеличаването на локалния ownership на проектите“, т.е. усвояването от страна на актьорите на гражданското общество на смисъла и на резултатите от проектите им. Понятието ownership, развито също и в дискурса на подпомагане на гражданското общество от Световната банка, наистина се превръща, след края на деветдесетте, в ключова дума от речника на международната помощ за демокрацията и местното развитие. Разказът на К.К. обаче разкрива няколко аспекта, показващи противоречие между реторика и практика в тази насока.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар