// Вие четете...

Чувства и власт

В търсене на идентичност?

„Човек без родина е като земя без семена.“

В търсене на идентичност?

Пришпорена от модернизацията, световната политика се преструктурира съобразно културни критерии. Сближават се народи и страни със сходни култури. Народите и страните с различни култури се разединяват. Съюзи, дефинирани от идеологията и от отношенията между свръхсилите, отстъпват място на съюзи, основаващи се на обща култура и цивилизация. Политическите граници се преначертават така, че да съвпаднат с културните граници: етнически, религиозни и цивилизационни. Културни общности заменят блоковете от периода на Студената война, а разломите между цивилизациите се превръщат във фронтови линии на глобалната политика.
По време на Студената война една страна можеше да бъде необвързана (и много наистина бяха такива) или пък да премине от единия блок в другия, което някои сториха. Лидерите на дадена страна можеха да направят избора си въз основа на разбиранията си за сигурност, на преценката си относно баланса на силите и на своите идеологически предпочитания. В новия свят обаче централен фактор, определящ съюзническите или антагонистичните отношения на дадена страна, е културната идентичност. По време на Студената война дадена страна може да избегне влизането в съюз, но не може да се лиши от идентичност. Въпросът „На чия страна си?“ вече е заменен от много по-фундаменталния въпрос: „Кой си?“ Всяка държава трябва да даде своя отговор. Този отговор и културната идентичност на държавата определят мястото й в световната политика, нейните приятели и врагове.
През 90-те години на XX в. сме свидетели на глобална криза на идентичността. Накъдето и да се огледаме, народите питат: „Кои сме?“, „Къде е мястото ни?“ и „Кои не са като нас?“ Тези въпроси са от ключово значение не само за народите, които се опитват да изградят нови национални държави, като например в бившата Югославия, но и в много по-широк смисъл. Към средата на 90-те години страните, в които оживено се обсъждат въпроси на националната идентичност, са най-вече: Алжир, Канада, Китай, Германия, Великобритания, Индия, Япония, Мексико, Мароко, Русия, Южна Африка, Сирия, Тунис, Турция, Украйна и Съединените щати. Естествено, особено интензивно се дискутират въпросите за идентичността в т. нар. мозаични държави, там, където има големи етнически групи от други цивилизации.
Когато се решава въпросът за идентичността, това, което най-вече има значение за хората, са кръвта и вярата, религията и семейството. Хората се съюзяват с хора от сроден произход, религия, език, ценности и институции и се дистанцират от различните. В границите на Европа страни като Австрия, Финландия и Швеция, които в културно отношение са част от Запада, по време на Студената война се дистанцират от него и поддържат неутралитет; сега те вече се присъединяват към роднините си по култура в рамките на Европейския съюз. Католическите и протестантските страни от бившия Варшавски договор — Полша, Унгария, Чехия и Словакия станаха членове на този съюз и на НАТО, а зад тях на опашка се наредиха балтийските страни. Европейските сили дават ясно да се разбере, че не искат мюсюлманска страна, Турция, в Европейския съюз и не желаят на европейския континент да има втора мюсюлманска държава — Босна. На север разпадането на Съветския съюз стимулира възникването на нови (и на стари) форми на съюз между балтийските републики, както и между тях, Швеция и Финландия. Министър-председателят на Швеция категорично напомни на Русия, че балтийските страни са част от шведската „близка чужбина“ и че Швеция не би могла да остане неутрална в случай на руска агресия.
Подобно прегрупиране настъпва и на Балканите. По време на Студената война Гърция и Турция членуваха в НАТО; България и Румъния — във Варшавския договор, Югославия беше необвързана, докато Албания бе за известно време самотен съюзник на комунистически Китай. Сега тези съюзи от времето на Студената война отстъпват пред цивилизационни групирания, чиито корени са ислямът и православието. Балканските лидери говорят за кристализирането на гръцко – сръбско – български православен съюз. „Балканските войни — пояснява министър председателят на Гърция — провокираха православните връзки, които са истинската спойка. Те бяха скрити дълбоко под повърхността, но с развитието на събитията на Балканите придобиват реално съдържание. В един твърде непостоянен свят народите търсят идентичност и сигурност. Хората се връщат към своите корени и към отколешните си връзки, за да се защитят от неизвестността.“ Тези думи намират отклик в твърдението на лидера на основната опозиционна партия в Сърбия: „Положението в Югоизточна Европа скоро ще наложи формирането на нов балкански съюз на православните държави, включващ Сърбия, България и Гърция, за да се противопоставим на нашествието на исляма.“ Ако обърнем поглед на север, ще видим, че православните Сърбия и Румъния тясно си сътрудничат в разрешаването на общите проблеми, които имат с католическа Унгария. С изчезването на съветската заплаха „противоестественият“ съюз между Гърция и Турция става по същество безсмислен, което показва интензифицирането на конфликтите им около Егейско море, Кипър, около военните им бюджети, ролята им в НАТО и в Европейския съюз и отношенията им със Съединените щати. Турция затвърждава ролята си на покровител на мюсюлманското население на Балканите и подкрепя Босна. В бивша Югославия Русия подкрепя православна Сърбия, Германия подпомага католическа Хърватска, мюсюлманските страни се съюзяват в подкрепа на босненските и албанските мюсюлмани. Като цяло Балканите отново се балканизират на религиозна основа. „Оформят се две оси — отбелязва Миша Глени, — едната под одеянието на източното православие, другата в ислямски каяфет“ и съществува вероятността от „засилваща се борба за влияние между оста Белград – Атина и съюза Албания – Турция“.
Междувременно на територията на бившия Съветски съюз православните Беларус, Молдова, донякъде и Украйна гравитират към Русия; арменците и азерите се бият помежду си, докато техните руски и турски родственици се опитват както да ги поддържат, така и да възпират конфликта. Руската армия се сражава срещу мюсюлманските фундаменталисти в Таджикистан и срещу мюсюлманските националисти в Чечня. Бившите мюсюлмански съветски републики се стремят да разгърнат различни форми на икономически и политически контакти помежду си и да разширят връзките си с мюсюлманските съседи, докато Турция, Иран и Саудитска Арабия полагат огромни усилия да развият отношенията си с тези нови държави. На азиатския субконтинент Индия и Пакистан продължават спора си за Кашмир и за военния баланс помежду си, сблъсъците в Кашмир се засилват, а в Индия възникват нови конфликти между мюсюлманските и индуските фундаменталисти.
В Източна Азия, убежище на народи от шест различни цивилизации, набира инерция надпреварата във въоръжаването, а на повърхността излизат териториалните спорове. Трите по-малки китайски държави — Тайван, Хонконг и Сингапур — и китайските общности в чужбина все повече се ориентират към континентален Китай и стават зависими от него. Двете корейски държави вървят колебливо, но съзнателно, към обединение. Отношенията между мюсюлмани, от една страна, и китайци и християни, от друга, в страните на Югоизточна Азия стават все по-напрегнати, а понякога и подвластни на насилието. В Латинска Америка икономическите съюзи — Меркосур, Андският пакт, Тристранното споразумение между Мексико, Колумбия и Венецуела и Централно американския общ пазар — получават нови импулси, с което потвърждават принципа, най-отчетливо проявен в Европейския съюз, че икономическата интеграция напредва най-бързо и има най-широки измерения, когато стъпва върху общност на културите. По същото време Съединените щати и Канада се опитват да интегрират Мексико в Северноамериканската зона за свободна търговия, един процес, чийто дългосрочен успех зависи преди всичко от способността на Мексико да се предефинира в културно отношение от латиноамериканска в северноамериканска страна.
След края на световния ред, наложен от Студената война, страните започват да формират нови антагонизми и съюзи и да събуждат старите. Те търсят адекватните групирания и ги осъществяват със страните със сходна култура, принадлежащи към същата цивилизация. Политиците издигат апели, а обществеността се идентифицира с „по-големите“ културни общности, надхвърлящи националните граници, като например „Велика Сърбия“, „Велик Китай“, „Велика Турция“, „Велика Унгария“, „Велика Хърватска“, „Велик Азербайджан“, „Велика Русия“, „Велика Албания“, „Велик Иран“ и „Велик Узбекистан“.
Дали политическите и икономическите съюзи винаги съвпадат с обвързванията на културна и на цивилизационна основа? Разбира се, че не. Съображения, свързани с баланса на силите, понякога водят до между цивилизационни съюзи, какъвто имаме например, когато Франсоа I се съюзява с Османската империя срещу Хабсбургите. Освен това моделите на сдружаване, предназначени да обслужват целите на държавите в дадена епоха, се запазват и в следващата епоха. Те обаче по всяка вероятност стават по-слаби и по-маловажни и се адаптират към целите на новата епоха. Безспорно Гърция и Турция ще си останат членки на НАТО, но техните връзки с останалите натовски държави вероятно ще отслабват. Такива са и съюзите на САЩ с Япония и с Корея, техният съюз с Израел и обусловените от съображения за сигурност техни връзки с Пакистан. Между цивилизационните международни организации като АСЕАН вероятно ще бъдат изправени пред нарастващи трудности при поддържане на единството. Страни като Индия и Пакистан, оказали се партньори на различни свръхсили по време на Студената война, сега предефинират интересите си и търсят нови връзки помежду си, отразяващи реалностите на културно обусловената политика. Страните от Африка, доскоро зависими от помощта на Запада, за да противостоят на домогванията на Съветския съюз, днес все повече търсят лидерството и подкрепата на Южноафриканската република.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар