„За побеснелия лекарства няма.“

Тържествената клетва. “Ние ще живеем и ще умрем за католическата вяра!” Тържествена клетва за изкореняване на ереста бе положена в голямата катедрала “Нотр Дам”, където почти три столетия по-късно един народ, забравил живия Бог, качи на престола “Богинята на разума”.

Отново бе образувана процесия и представителите на Франция се приготвяха да започнат делото, за което се бяха клели.

“На близки разстояния бяха издигнати ешафоди, където трябваше да бъдат изгорени живи някои протестантски християни. Бе наредено кладите да бъдат запалени в момента, когато кралят приближи и процесията спре, за да наблюдава екзекуцията”.

Подробностите за мъките, претърпени от тези свидетели за Христос, са твърде ужасни за описване. У жертвите обаче нямаше никакво колебание. Когато ги принуждаваха да се отрекат, един от тях отговори:

“Аз вярвам само на онова, което са проповядвали някога пророците и апостолите и в което са вярвали всички светии. Моята вяра се доверява на Бога, Който ще устои на всичките сили на пъкъла”.

Във Франция кампанията, подета от католиците срещу калвинистите (наречени хугеноти), достигна кулминационната си точка през 1752 г. в прочутото клане на протестанти от католиците през Вартоломеевата нощ (24 август, деня на св. Вартоломей). Клането се разпространило и в провинцията и за шест седмици били убити повече от 10 000 хугеноти. Водачът на протестантите адмирал Колин бил обезглавен и главата му била изпратена в Рим. Там папа Григорий XIII я приел много радостно и изсякъл възпоменателен медал, честващ този последен католически триумф.

Ужасна бе спусналата се тъмнина върху народа, отхвърлил светлината на истината. Благодатта, “която носи спасение”, се бе явила; но Франция, след като бе наблюдавала силата и светостта й, след като хиляди бяха привлечени от красотата й, след като градове и села бяха осветени от блясъка й, се отдръпна от нея, като избра тъмнината. Хората отблъснаха небесния дар, когато им се предлагаше. Бяха нарекли злото добро и доброто зло, докато станаха жертва на своята доброволна самоизмама. Сега, макар може би и да вярваха, че служат на Бога, като преследват неговия народ, все пак искреността им не можеше да ги обезвини. Доброволно бяха отблъснали светлината, която можеше да ги спаси от измама и от опетняване на душите им с проливането на невинна кръв.

Евангелието на мира, което Франция бе отхвърлила, трябваше само да бъде напълно изкоренено и тогава щяха да се появят ужасните последици. На 21 януари 1793 г., двеста петдесет и осем години от деня, в който Франция бе започнала усърдно преследване на реформаторите, друга подобна процесия, но със съвсем различна цел, минаваше по улиците на Париж.

“И сега пак кралят бе главната фигура; и сега пак имаше смут, вълнение и викове; и сега се чуваше вик за още жертви; и сега имаше черни ешафоди, и отново дневните сцени приключваха с ужасни екзекуции. Луи XVI, който се бореше да се освободи от ръцете на своите тъмничари и палачи, беше завлечен до дръвника и там насилствено държан, докато брадвата падна, а отсечената му глава се търкулна на ешафода”.

Но кралят не бе единствената жертва. Близо до същото това място две хиляди и осемстотин човешки същества загинаха от гилотината по време на кървавите дни на Терора във Франция.

Реформацията беше представила на света една отворена Библия, разпечатвайки предписанията на Божия закон и настоявайки пред съвестта на хората да се приемат нейните изисквания. Безкрайната Любов им беше открила наставленията и принципите на Небето. Бог бе казал:

“Пазете и вършете ги, защото в това е мъдростта ви и благоразумието ви пред очите на племената, които, като чуят за всички тия повеления, ще рекат: Ето, мъдри и разумни люде са тия на тоя велик народ”.

Когато отблъсна небесния дар, Франция пося семената на анархия и гибел, и в резултат от неизбежното действие на причина и следствие дойдоха Революцията и режимът на Терора.

Орденът на йезуитите. По целия християнски свят протестантството бе смутено от опасни врагове. Първите победи на Реформацията преминаха, Рим събираше нови сили, надявайки се да я унищожи напълно. Тогава бе създаден и Орденът на йезуитите – най-жестокият, най-безскрупулният и най-мощният от всички папски борци. Откъснати от земни връзки и човешки интереси, мъртви към изискванията на естествените чувства, с напълно затъпени разсъдък и съвест, йезуитите не признаваха никаква друга власт, никаква друга връзка, освен на своя орден, и никакво друго задължение, освен да разширяват неговата мощ.

Евангелието на Христос бе дало възможност на привържениците си да посрещат опасности и да понасят страдания, без да трепнат пред студ, глад, труд и бедност, да издигат знамето на истината, въпреки изтезанията, затворите и кладите. В борбата си с тях йезуитите въодушевяваха последователите си с фанатизъм, който ги правеше способни да претърпяват същите опасности и да се противопоставят на мощта на истината с всички оръжия на измамата. За тях нямаше престъпление, което да не може да се извърши, или измама, толкова ниска, че да не може да се практикува, нито пък лицемерие, така трудно, че да не може да се усвои! Дали обет за постоянна бедност и унижения, обмислената им цел бе да си осигурят богатство и сила, да се посветят на унищожаването на протестантството и на възстановяването на папското върховенство.

Когато се представяха като членове на своя орден, носеха мантия на святост. Посещаваха затвори и болници, обслужваха болните и бедните, изповядвайки, че са се отрекли от света и че носят святото име на Исус, Който обикаляше, за да прави добро. Но под тази непорочна външност често пъти се криеха най-престъпни и ужасни намерения.

Основен принцип на ордена бе: целта оправдава средствата. Естествено, че при такова правило лъжата, кражбата, клетвопрестъпването, предумишленото убийство бяха не само простени, но даже се препоръчваха, когато служеха на интересите на църквата. Под различни маски йезуитите си проправяха път до държавни длъжности, като успяваха да се изкачат до поста кралски съветници. Така направляваха политиката на народите. Ставаха слуги, за да действат като шпиони на господарите си. Изграждаха колежи за синовете на принцове и благородници и училища за обикновения народ и принуждаваха децата на протестантски родители да спазват папските нареждания. Целият външен блясък и показността на римското богослужение трябваше да бъдат така нагласени, че да смути умът, – да се омае и плени въображението. По този начин синовете предаваха свободата, за която бащите се бяха борили и проливали кръвта си. Йезуитите скоро се разпространиха из цяла Европа и там, където се установяваха, следваше съживяване на папството.

За да им се при даде по-голяма сила, издадена бе була, въвеждаща отново Инквизицията. Въпреки общото отвращение, с което се гледаше на нея даже в католическите страни, папските водители възстановиха ужасния съд.

В тайните затвори на Инквизицията бяха повторени чудовищни свирепости, които не могат да издържат дневна светлина, нито да се опишат. В много страни хиляди и хиляди хора, цветът на нациите, най-чистите и най-благородните, най-интелектуалните и най-образованите, най-благочестивите и преданите пастори, най-прилежните и патриотичните граждани, блестящи учени, даровити художници, способни занаятчии – всички те биваха убивани или принуждавани да бягат в други страни.

Такива бяха средствата, измислени от Рим, за да се потъпче Реформацията, да се отнеме Библията от хората и да се възстанови невежеството и суеверието на тъмните векове. Но благодарение на Божието благословение и на труда на благородните мъже, които Бог бе повдигнал, протестантството не бе унищожено. Не на благоволението или на оръжието на принцовете трябваше да дължи силата си то. Най-малките страни, най-скромните и слаби народи станаха негови крепости.