“Ние ще живеем и ще умрем за католическата вяра!”

Царство на терора. Франция, като държава, трябваше да изостави надеждата да приеме Реформацията, защото да се проповядва евангелието, би означавало да се отиде направо на кладата. Но френските реформатори, жадни да видят страната си наравно с Швейцария и Германия, решиха да нанесат на суеверията на Рим сериозен удар, който да раздруса цялата нация. За тази цел разлепиха навсякъде из Франция афиши, осъждащи литургията. Но вместо да послужи за напредъка на реформата, това мощно, но зле преценено действие прекъсна живота не само на неговите автори, но и на приятелите на реформираната вяра в цялата страна. То даде на романистите желаното от дълго време – повод да поискат пълно унищожаване на еретиците като подбудители, опасни за стабилността на трона и за мира на нацията.

Чрез неизвестна ръка – дали нетактичен приятел, или коварен враг, това така и не можа да се разбере – един от тези афиши бе прикрепен на вратата на личната стая на краля. Монархът се ужаси. В афиша се бичуваха с безпощадна сила суеверия, приемани с благоговение в продължение на векове. И безпримерната дързост така директно да се изложат ясните и смущаващи изрази възбуди гнева на краля. Той остана известно време изумен, треперещ и безмълвен. И яростта му намери израз в страшните думи: “Нека бъдат хванати всички, без изключение, заподозрени в лутеранство. Ще ги изтребя до един”. Жребият бе хвърлен. Кралят се бе определил напълно на страната на Рим.

Веднага бяха взети мерки за арестуването на всеки лутеранин в Париж. Един беден занаятчия, горещ привърженик на реформираната вяра, който обикновено свикваше вярващите на тайните събрания, бе хванат и под заплахата за незабавна смърт на кладата му бе заповядано да води папските пратеници до домовете на протестантите в града. Отначало той отхвърли с отвращение и ужас гнусното предложение, но после страхът от пламъците надделя и се съгласи да стане предател на братята си. Предшестван от нафората и заобиколен от процесия свещеници, тамяноносци, монаси и войници, Морин, кралският детектив, заедно с предателя бавно и мълчаливо преминаваха по улиците на града. Тази демонстрация бе явно в чест на “святото тайнство” – акт на умилостивяване за нанесеното от протестантите оскърбление на литургията. Но зад тържественото шествие се криеше ужасното намерение. Пристигайки пред къщата на някой лутеранин, предателят даваше знак, но без да изрече нито дума. Процесията спираше, влизаше в къщата, семейството биваше извличано навън и оковавано във вериги, а страшната процесия продължаваше напред към нови жертви. “Не пощадиха нито една къща, голяма или малка, нито даже колежите на университета в Париж… Морин накара целия град да потръпне… това бе царство на терора”.

Жертвите бяха избивани при жестоки мъчения. Бе издадена специална заповед огънят да се намалява, за да се продължи агонията им. Но те умираха като герои. Твърдостта им бе непобедима, мирът им – непомрачен. Преследвачите, безсилни да разколебаят решителността им, се чувстваха победени. “Бяха издигнати ешафоди във всички квартали на Париж, а изгарянията се извършваха последователно ден след ден с цел чрез протакане на екзекуциите да се засили ужасът от ереста. В края на краищата, обаче предимството остана на страната на евангелието. Целият Париж можа да види какви са хората, създали новите възгледи. Никъде нямаше такъв амвон като кладите на мъчениците. Ведрата радост, осветяваща лицата на тези хора, когато отиваха… към мястото на екзекуцията, техният героизъм, когато бяха сред жестоките пламъци, кроткото им прощение към оскърбителите превръщаха в много случаи гнева в съжаление и омразата в любов и свидетелстваха с несъкрушимо красноречие в полза на евангелието”.

Свещениците искаха да поддържат народния гняв на висота и разпространяваха най-ужасни оскърбления срещу протестантите. Бяха обвинявани в заговор за избиване на католиците, за сваляне на правителството и за убийство на краля. Но за твърденията си не можеха да дадат каквито и да било доказателства. Въпреки това предсказанията за идващо зло трябваше да се изпълнят, но при съвсем различни обстоятелства и поради причини от съвсем друг характер. Жестокостите на католиците над невинните протестанти се натрупаха в един дълг за отплата и след векове докараха същата участ, бяха предсказали, че е неизбежна за краля, управлението и поданиците му; но тя бе предизвикана от неверниците и от самите паписти. Не установяването на протестантството, а потискането му докара на Франция три века по-късно ужасните бедствия.

Подозрение, недоверие и терор обхванаха всички класи на обществото. Всред общата тревога стана ясно колко дълбоки корени бе пуснало лутеранското учение в умовете на хора, високопоставени, възпитани, влиятелни и с изградени добродетели. Внезапно високо доверени и почетни постове се оказаха вакантни. Занаятчии, печатари, учени, професори в университетите, писатели, а даже и царедворци изчезнаха. Стотици избягаха от Париж, осъдили се доброволно на изгнаничество от родната земя, с което в много случаи даваха първия знак, че са благосклонни към реформираната вяра. Папистите се оглеждаха с почуда и изтръпваха при мисълта за неподозираните еретици, търпени сред тях. Яростта им се изля върху множество по-скромни жертви на тяхната власт. Затворите се препълниха и дори самият въздух сякаш потъмня от пушека на горящите клади, запалени за изповядващите евангелието.

Франсоа I се беше прославил като водител на голямото движение за възраждане на почитта към учението, отличило началото на шестнадесетото столетие. Той обичаше да събира в двора учени мъже от всички страни. На любовта му към науката и на презрението му към невежеството и суеверието на калугерите се дължеше, поне отчасти, толерантността към Реформацията. Но, вдъхновен от усърдието да изкорени ереста, този покровител на науката издаде едикт, обявяващ печатането във Франция за забранено! Франсоа I е един от многото примери в историята, доказващи, че интелектуалната култура не е защита срещу религиозната нетърпимост и преследване.

Чрез тържествена и публична церемония Франция трябваше да се отдаде напълно на унищожаване на протестантството. Свещениците изискваха нанесеното на Небето оскърбление чрез осъждането на литургията да бъде изкупено с кръв и кралят, от името на народа, публично да одобри ужасното дело.

За чудовищната церемония бе определен денят 21 януари 1535 г. Възбудени бяха суеверните страхове и фанатичната омраза на целия народ. Улиците на Париж бяха препълнени с тълпи народ, стекли се от близо и далеч. Денят трябваше да започне с огромна и блестяща процесия. “На къщите, покрай които щеше да мине шествието, висяха траурни завеси, а тук-там се издигаха олтари.” Пред всяка врата беше запален факел в чест на “святото тайнство”. Преди разсъмване процесията се сформира пред двореца на краля. “Първо минаха знамената и кръстовете на няколкото енории, после се явиха гражданите, двама по двама, с факли в ръце.” Следваха четирите монашески ордена, всеки със специално облекло. После идваше огромна колекция от прочути мощи. Във великолепен и блестящ строй ги следваха на коне църковните князе с пурпурните си алени дрехи, разкошно украсени със скъпоценни камъни.

“Нафората се носеше от епископа на Париж под великолепен балдахин…, поддържан от четирима князе от благородно потекло… След причастието вървеше кралят… Франсоа I в оня ден беше без корона и без кралско облекло”. “Гологлав, със сведени към земята очи и с горяща факла в ръка кралят на Франция се яви “като каещ се”. При всеки олтар се покланяше смирено, но не поради пороците, оскверняващи душата му, не поради невинната кръв, опетняваща ръцете му, а поради смъртния грях на поданиците му, осмелили се да осъдят литургията. След него идваха кралицата и сановниците на държавата – също двама по двама и пак със запалени факли.

Като част от службата в този ден в голямата зала на епископския палат самият монарх държа реч пред висшите чиновници на кралството. С печално лице се яви той пред тях и с покъртително красноречие оплака “престъплението, богохулството, деня на скръб и позор”, сполетели нацията. И призова всеки верен поданик да подпомогне изкореняването на гибелната ерес, застрашаваща да погуби Франция. “Колкото е вярно, господа, че аз съм ваша кръв – каза той, – толкова е и вярно, че ако аз знаех, че някой от моите телесни членове е опетнен или заразен от тази отвратителна гнилота, бих ви го дал, за да го съсечете… И нещо повече – ако бих видял някое от собствените си деца, осквернено от нея, не бих го пощадил… Сам бих го предал и бих го пожертвал за Бога.” Сълзи задавяха думите му, цялото събрание плачеше и възклицаваше единодушно: “Ние ще живеем и ще умрем за католическата вяра!”

Тържествена клетва за изкореняване на ереста бе положена в голямата катедрала “Нотр Дам”, където почти три столетия по-късно един народ, забравил живия Бог, качи на престола “Богинята на разума”. Отново бе образувана процесия и представителите на Франция се приготвяха да започнат делото, за което се бяха клели. “На близки разстояния бяха издигнати ешафоди, където трябваше да бъдат изгорени живи някои протестантски християни. Бе наредено кладите да бъдат запалени в момента, когато кралят приближи и процесията спре, за да наблюдава екзекуцията”. Подробностите за мъките, претърпени от тези свидетели за Христос, са твърде ужасни за описване. У жертвите обаче нямаше никакво колебание. Когато ги принуждаваха да се отрекат, един от тях отговори: “Аз вярвам само на онова, което са проповядвали някога пророците и апостолите и в което са вярвали всички светии. Моята вяра се доверява на Бога, Който ще устои на всичките сили на пъкъла”.

Процесията продължи, като спираше многократно и пред други места за мъчение. Когато стигна до началния си пункт – кралския дворец, тълпата се разотиде, а кралят и прелатите се оттеглиха много доволни от извършеното през деня, поздравявайки се за успеха в току-що започнатото дело с пожеланието да продължи до пълното унищожаване на ереста.